Определение № 969 от 07.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 158/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ Р. –Т. -2002 „ О. против решение № 1210/04.10.2022 г. по гр.д.№ 889/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е обезсилено решение № 260113/02.02.2022 г. по гр.д.№ 14307/2018 г. на Районен съд – Пловдив, като недопустимо и делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове. Касаторът оспорва правилността на въззивния акт, обосновавайки се с това, че направеното от него уточнение на исковата молба, в изпълнение указания на въззивния съд, не засяга характера, правното основание и предмета на предявените искове, нито правната им квалификация. Още повече, че уточнения са правени неколкократно и пред първоинстанционния съд. Поради това въззивният съд е следвало да се произнесе по същество, а не да връща делото за ново разглеждане от първоинстанционния. Не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, вкл. събиране на доказателства. Не се касае за произнасяне от първоинстанционния съд по непредявени искове. Обезсилването противоречи на т.4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, според която въззивният съд може да обезсили решението на първоинстанционния единствено в случай, че не са били изпълнени указанията за нередовността на исковата молба. Ответната страна – [община] – не е депозирала отговор. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, но неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, предвид следното: Ищецът „Р. трейд 2002„Е. / като краен резултат от направените уточнения и приетата от съда правна квалификация / е предявил частичен иск, в размер на 20 000 лева, при пълен размер на претенцията му - 246 455 лева, срещу [община], за осъждането й да му заплати сумата, в качеството на обезщетение за предсрочното прекратяване – по нейна вина, в качеството й на концедент - на сключения помежду им концесионен договор от 02.09.2004 г.. Предявил е в евентуалност и иск, с правно основание чл. 59 ЗЗД, отново частичен – за 20 000 лева от общ размер на претенцията 246 455 лева. Съизмерява обезщетението по всеки от исковете със стойността на направените инвестиционни разходи, в това число и тези по задължителната инвестиционна програма. В последната са заложени /т.4/ 3 000 лева - разходи за проектиране, 43 111 лева – ремонтно-възстановителни разходи, индивидуализирани по пера, без отделна стойност на всяко и 51 500 лева – разходи за оборудване, т.е. задължителни инвестиционни разходи в общ размер от 97 611 лева. С последващи молби – уточнения, в изпълнение указания на съда за отстраняване нередовности на исковата молба, ищецът е посочил, че вложените в изпълнение на задължителната инвестиционна програма средства, която е следвало да се изпълни в 6-месечен срок от сключване на договора, са установени от експерти - оценители в размер на 44 200 лева - ремонтно-възстановителни работи към 14.03.2005 г. и 53 620 лева – оборудване и са приети в този размер от концедента. В хода на упражняване на концесията се твърдят извършени допълнителни СМР, с възлагане изпълнението им от концесионера на дружествата „А. ин„Е. и „Е. В.„ Е., съответно описани по вид в молба – уточнение от 21.09.2018 г., като по договора с първото са посочени със стойност 72 635 лева без ДДС, а с второто – 76 000 лева без ДДС / неясно е какво се визира под „стойност„ – размера на разходите за изработката или разплатено на изпълнителите възнаграждение за изработката, включващо и разходите /. Изрично в същата молба се посочва, че не се претендира обезщетение, съизмеримо с увеличената стойност на имота, в резултат на извършени подобрения, макар да се дава такава квалификация на изпълненото от концесионера. В уточнителна молба от 17.10.2018г., в изпълнение указания на съда, ищецът е разграничил по размер всяко от перата, формиращо сумите 44 200 лева / ремонтно - възстановителни работи / и 53 620 лева / оборудване /, както и всяко от перата, формиращо „стойността„ по договорите с „А. ин„ Е. и „Е. В.„. Направени са и последващи уточнения, поради разминаване в размера на сборуваните стойности от отделните пера и размера на преждепосочените 4 групи инвестиции. Съобразно датата на сключване на концесионния договор, съдът е приел, че квалификацията на главния иск е по чл. 75 ал. 3 ЗОС / отм. / вр. с пар.5 ал. 3 от Закона за концесиите, обн. ДВ бр. 96/01.12.2017 г., в сила от 01.01.2018 г.. Първоинстанционният съд е отхвърлил всеки от исковете – главен и евентуален, предявени като частични, всеки в размер от 20 000 лева, при пълен размер на претенциите 246 455 лева. Във въззивна инстанция производството отново е оставено без движение, като е указано на ищеца най-общо да посочи размер на отделните пера, в рамките на формално очертаните 4 групи инвестиции / болдваните по-горе суми / и съответно да посочи размера, който се претендира по всяко от тях, в рамките на посочената обща цена на частичните искове - 20 000 лева. Въззивният съд приема, че се касае за множество обективно съединени искове, всеки от който, с предмет обезщетяване на извършените разходи за всеки отделен вид СМР и всяко отделно оборудване, в рамките на задължителните инвестиции и надвишаващи размера им. Указанията са изпълнени с молба на ищеца от 27.05.2022 г.. С въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение изцяло – по всеки от двата иска, предявени като главен и евентуален, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на районен съд. Обезсилването е мотивирано с факта, че първоинстанционният съд се е произнесъл по един, а не по множество обективно съединени искове, съответно уточнени във въззивна инстанция, като не е посочил за какъв размер отхвърля всеки от отделните обективно съединени искове, с обща цена 20 000 лева. Неясно от мотивите остава съображението на съда дали се касае за 4 обективно съединени иска, всеки от които, с посочен частичен размер в рамките на общата претендирана сума от 20 000 лева / каквото е направеното от въззивника уточнение / или за множество обективно съединени искове, предмет на които е всяко отделно перо в рамките на 4-те обособени групи / с по-голяма вероятност е второто, с оглед дадените указания за отстраняване на нередовност /. Макар да са напълно основателни съображенията на касатора, че въззивният съд е нямал основание да връща делото за ново разглеждане на първоинстанционния, още повече при изцяло отхвърлително решение на първа инстанция, нещо повече – несъстоятелно е приел за нужно индивидуализирането по пера на всеки вид разход, формиращ общата сума на предявими от ищеца разходи, съставляващи само база за определяне размера на иначе претендирано единно обезщетение, като са му убягнали много по – съществени проблеми относно редовността на исковата молба, в относимост към правната квалификация на всеки от исковете, визираща обезщетяване на „подобрения„, касационното обжалване е недопустимо, на основание чл. 280 ал. 3 т. 1 пр. второ ГПК, с оглед цената на исковете – всеки за 20 000 лева, като е без значение пълния размер на твърдяното вземане на ищеца. Касае се за търговски спор, съгласно чл. 365 т. 2 пр. трето ГПК: предявени са искове за права от прекратяването на сключен между страните концесионен договор. Квалификацията на делото като „търговско„ / по-широко от и обхващащо понятието „търговски спор„ и по-широко от понятието „търговска сделка„/ е относима както към главния, така и към евентуалния иск – основан на извъндоговорна отговорност. В първия случай, връзката на причинност между правото на обезщетение и последиците от прекратяването на концесионния договор, съгласно чл. 75 ал. 3 ЗОС / отм./, по необходимост предпоставя предмет на разглеждане да са предпоставките за прекратяването на концесионния договор, съобразно уговореното в същия или общо приложимите правила относно уредбата на концесионните договори. Трайна е и практиката на касационна инстанция, че претенции на извъндоговорно основание, но провокирани от съществуващо или съществувало между страните търговско правоотношение, обуславят търговски характер на делото / така определения по ч.т.д. № 2276/2016 г., 1851/2015 г., № 1850/2014 г., № 2702/2021 г. на І т.о. на ВКС и др. /. Аналогично, тази причинност следва да се приеме и по отношение на извъндоговорни претенции, провокирани от договор за концесия, който, с оглед качеството на концесионера – „търговец„, сключил договора за концесия за упражняване на търговската си дейност – има характеристиката на търговска сделка по субективен критерий / чл. 286 ал. 1 ТЗ /. Видно от формулировката на чл. 365 ГПК, законодателят е визирал търговски характер на спора не само при пряка причинност във възникването на спорното право от търговска сделка / породено от /, а и при косвената нейна относимост към възникването му / отнасящо се до /. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение