Определение № 454 от 11.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 66/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от П. Й. А. от [населено място], чрез процесуалните й пълномощници, срещу определение № 3502 от 23.10.2019 г. по гр.д. № 4085/2018 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 4-ти състав, в частта, с която е оставена без уважение молбата й по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 1609 от 01.07.2019 г. в частта за присъдените в нейна полза разноски за производството пред въззивната инстанция. В частната жалба се поддържат доводи за неправилност – необоснованост и незаконосъобразност на определението по чл. 248 ГПК. Твърди се, че на страната е оказана правна защита и съдействие както по подадената от нея въззивна жалба срещу отхвърлителната част на първоинстанционното решение, така и по насрещната въззивна жалба на застрахователното дружество, подадена срещу решението на първата инстанция в неговата уважителна част, поради което и с оглед изхода на спора във втората инстанция, страната има право на разноски във въззивното производство в размер на общо 1 513.75 лв. Сочи се, че присъдените от решаващия състав разноски в размер на 919.55 лв. са занижени и неправилно определени, защото съдът не е съобразил договорения предмет на така осъществената правна защита и съдействие. По изложените в жалбата съображения се иска отмяна на атакувания съдебен акт и осъждане на застрахователното дружество да заплати допълнително сумата от 594.20 лв., представляваща сторени от настоящия жалбоподател във въззивното производство разноски. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор от насрещната страна – „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, [населено място]. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите в жалбата, намира следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на апелативен съд, при спазване на едноседмичния преклузивен срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е основателна, по следните съображения: За да постанови обжалвания акт, решаващият състав на Апелативен съд – София е приел, че не са налице основания да ревизира становището си относно размера на разноските, присъдени на страната за въззивното производство. Посочил е, че към 22.01.2018 г. е уговорено и платено адвокатско възнаграждение само за изготвяне на и защита по въззивната жалба на ишцата. Поради това, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и преценявайки като основателно възражението на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на заплатеното адвокатско възнаграждение като прекомерно поради липса на фактическа и правна сложност на делото на етапа на въззивното производство, е присъдил на П. Й. А. сумата от 919.55 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за защита във връзка с упражненото от нея право на подаване на въззивна жалба, при изходна база на възнаграждението от 1 190 лв. – минимален размер с оглед материалния интерес по въззивната жалба на ищцата. Определението е неправилно. Установява се от данните по делото, че спорът е пренесен във въззивната инстанция по подадена от ищцата П. Й. А. въззивна жалба срещу постановеното решение № 153 от 08.01.2018 г. по гр. д. № 6627/2016 г. на Софийски градски съд, в негова отхвърлителна част за сумата над присъдените 38 000 лв. до пълния предявен размер от 60 000 лв., частична искова претенция от 120 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 03.02.2015 г., както и по акцесорния иск за присъждане на законна лихва върху тази сума за периода от 03.02.2015 г. до окончателното плащане. В срока за отговор на въззивната жалба ответникът – ЗД „Бул Инс“ АД, е депозирал насрещна такава срещу решението на първоинстанционния съд в частта му, с която е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди над размера от 20 000 лв. С решение № 1609 от 01.07.2019 г. по гр.д. № 4085/2018 г. на АС - София, ГО, 4-ти състав, след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която искът за заплащане на обезщетението за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 38 000 лв. до 55 000 лв., ответникът е осъден да заплати още 17 000 лв. – обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 03.02.2015 г., ведно със законната лихва, а решението на първата инстанция в останалите обжалвани части е потвърдено. В производството пред въззивния съд е представен договор за правна защита и съдействие от 22.01.2018 г., сключен между П. Й. А. и адв. П. П. С., в който е посочено, че договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 5 190 лв. и е изплатено в брой при подписването на договора. При така установеното от фактическа страна неправилен е изводът на въззивния съд за неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК по съображения, че на страната се дължат разноски за платено адвокатско възнаграждение само за изготвяне на и защита по подадената от нея въззивна жалба. Разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложими за всяка инстанция. Когато и двете страни по спора са обжалвали първоинстанционното решение и то е потвърдено в една от обжалваните си части, респ. – отменено в друга, ако някоя от страните е направила разноски, относими както към защитата по собствената си въззивна жалба (изцяло или частично уважена), така и към защитата срещу подадената от другата страна въззивна или насрещна въззивна жалба (изцяло или частично отхвърлена), то тези разноски следва да бъдат присъдени по правилата на чл. 78 ГПК. В настоящия случай, с отговора на насрещната въззивна жалба адв. С. е представил договор за правна защита и съдействие от 22.01.2018 г., сключен между него и П. Й. А., и е направил искане за присъждане в полза на доверителката му на сторените разноски пред въззивната инстанция съгласно списък по чл. 80 ГПК, съдържащ единствено описание на заплатено адвокатско възнаграждение. Видно от така представения договор за правна защита и съдействие, договореното адвокатско възнаграждение е в размер на 5 190 лв., изплатено е в брой при подписването на договора и е за оказване на правна помощ и съдействие, изразяваща се в „изготвяне на въззивна жалба срещу решението по гр. д. № 6627/16 г. на СГС и защита пред въззивната инстанция“. При тези данни не може да се приеме, че защитата пред въззивната инстанция е уговорена като непълна, дори да се счете, че към момента на сключване на договора е липсвала подадена насрещна въззивна жалба. Предвид изложеното и съобразно изхода от спора пред въззивната инстанция, молбата по чл. 248 ГПК се явява основателна за сумата от 594.20 лв., представляваща горницата между присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 919.55 лв. и действително дължимите разноски в размер на 1 513.75 лв., определен съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение