Определение № 1441 от 27.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3457/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№ 3610 от 05.07.2023 г., подадена от Прокуратурата на Република България срещу решение № 95 от 29.05.2023 г., постановено от Апелативен съд – Велико Т. по в.гр.д.№ 103/2023 г. по описа на същия съд, в частта, с която след частична отмяна на решение № 224 от 24.11.2022 г. по гр.д № 138/2022 г. на Окръжен съд Ловеч ответникът, сега касатор, е осъден да заплати на Т. Д. Й. сумата 1000 лева – обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания поради невъзможността да присъства на погребението на майка си вследствие на издадено незаконосъобразно постановление от 24.02.2022 г. на прокурор при ОП – П., с което е прекратено прекъснатото изпълнение на наказанието му в Затвора [населено място]. Касаторът сочи, че отчитайки правата на затворника, конкретно правото му на личен и семеен живот, първоначално прокурорът е допуснал прекъсване на изпълнението на наказанието, за да присъства на погребението на своя родител. Постановеният впоследствие отказ да бъде прекъснато изпълнението на наказанието на ищеца е извършен след цялостна и обективна преценка на постъпилите допълнителни материали и становища на служителите на затвора; на съдебното минало на ищеца - същият е осъждан 6 пъти за различни по вид престъпления, степента му на опасност, съдебното му минало, личностните му качества, психическото му състояние, неговото поведение в затвора както и на факта, че е настаняван за лечение в психиатрично отделение. Съобразени са материалите по затворническото досие и изготвените доклади, респ. становища на затворническата администрация, както и всичко останали релевантни съображения за извършване на преценката. Оспорват се мотивите на съда относно възможността лишеният от свобода да бъде конвоиран, тъй като към посочения момент ЗСВ не е предвиждал подобна хипотеза за конвоиране. Последвалата промяна на разпоредбата на чл. 391, ал. 3, т. 6 ЗСВ, обнародвана в ДВ, бр. 24 от 25.03.2022 г., не е с обратно действие и позоваването на нея е неприложимо в конкретния случай. Не е била в сила и новата редакция на чл. 250 ЗИНЗС, в частност новосъздадените алинеи 6 и 7. Касаторът счита, че предоставената от закона преценка прокурорът да прекъсне изпълнението на наказанието или да откаже да стори това, изключва противоправност в действията на прокурора. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.3 и ал. 2 ГПК - решението в обжалваната му част е очевидно неправилно, като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посочено е, че съдът се е позовал на възможността ищецът да бъде конвоиран, независимо че към релевантния момент разпоредбата на. чл. 391, ал. 3, т. 6 от ЗСВ не е била изменена и не е било предвидено изрично конвоиране на територията на страната. Акцентирано е, че е даден превес на интереса на ищеца за сметка на обществения интерес; изводите на съда са направени без отчитане на обстоятелството, че прокурорът е извършил съвкупна преценка на всички факти и обстоятелства по случая. Касаторът формулира следния въпрос, който счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: След като към датата на издаването на прокурорското постановление 24.02.2021 г., с което не се разрешава прекъсване на изпълнението на наложено по съдебен ред наказание „лишаване от свобода“, законът не предвижда ГД „Охрана“ да конвоира лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от свобода, на територията на страната, следва ли съдът, при разглеждането на спора, да съобрази настъпилите нормативни промени (в случая, разпоредбата на чл. 391, ал. 3, т. 6 от ЗСВ) след датата на прокурорското постановление, когато изменителният закон не предвижда обратно действие на нормативната промяна? В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК Т. Й. изразява чрез особения представител адв.Г. становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Предявеният от Т. Й. иск за обезщетяване на неимуществени вреди е основан на твърдения за неправомерен отказ от страна на прокурор при Окръжна прокуратура П. да прекъсне изтърпяване наказанието лишаване от свобода в Затвора [населено място], за да може ищецът да присъства на погребението на своята майка, организирано за 24.02.2021 г. За да отмени частично отхвърлителното решение на Окръжен съд Ловеч, съставът на Апелативен съд – Велико Т. е съобразил, че правото на лишения от свобода да му бъде предоставена възможност да присъства на погребението на майка си не е абсолютно, а възможността за това подлежи на преценка, включваща съпоставяне на конкуриращите се интереси – този на лишения от свобода да бъде зачетена скръбта му като му бъде предоставена възможност за сбогуване с починалата, и този на обществото от опазване на реда и предотвратяване на престъпления. При тази преценка се съобразяват степента на опасност на осъденото лице предвид извършеното от него престъпно деяние, съдебното му минало, личностните му качества, психическото му състояние и неговото поведение в затвора; остатъкът от наказанието; гаранциите за връщане в затвора; възможните решения за удовлетворяване на молбата при елиминиране на евентуални рискове и по-конкретно възможността да се организира конвоирането му. Съдът е приел, че при прекратяване на вече разрешеното на ищеца прекъсване изпълнението на наказанието му, окръжният прокурор е изходил само от отрицателното становище на администрацията и психолога на затвора, без да съобрази личния интерес на Й. да се сбогува с най-близкия си човек и да разгледа възможността напускането на затвора от ищеца за присъствие на погребението да се осъществи чрез конвоирането му до мястото на погребението. Аргументирано е, че конвоирането не би създало особена трудност, тъй като местоизтърпяването на наказанието е съвпадало с мястото на извършване на погребението. Изтъкнато е, че независимо от липсата към този момент на законова регламентация, не е съществувала пречка конвоирането на ищеца да бъде възложено на Главна дирекция „Охрана” - структурата, която обезпечава призоваването и конвоирането на лица в изпълнение на актове на органите на съдебната власт и за нуждите на правосъдието – чл.391 ал.3, т.4, 5 и 6 ЗСВ. Съдът е направил този извод при изричното съобразяване, че към релевантния момент ЗСВ не е предвиждал изрично в правомощията на Главна дирекция „Охрана” да се е включвало конвоирането на лица, изтърпяващи наказания в местата за лишаване от свобода, до други места, освен до органите на съдебната власт. Прието е, че след като в случая не се касае до упражняване на принуда спрямо граждани, а до оказване на съдействие за осъществяване на права, не е била необходима изрична регламентация, следователно прокурорът е имал правомощието да разпореди такова конвоиране. Съдът е посочил, че възможността за конвоиране на обвиняемите и подсъдимите при изключителни причини от личен и семеен характер е предвидена при последващо изменение на разпоредбата на чл.391 ал.3 т.6 ЗСВ при съобразяване на решението на ЕСПЧ по делото „В. срещу България“ от 02.08.2019 г. При така изложените от въззивния съд съображения и данните по делото следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Формулираният въпрос не кореспондира с мотивите на въззивния съд, който не е основал решението си на по-късно изменената разпоредба на чл. 391, ал. 3, т. 6 ЗСВ, а е обосновал възможността конвоирането на ищеца за погребението на майка му да бъде постановено от прокурора при действащата към момента правна уредба. Последващото изменение на разпоредбата е посочено за потвърждаване тезата на въззивния съд, че прокурорът е имал правна възможност да осигури присъствието на лишения от свобода на погребението на майка си като постанови конвоирането му, съгласно решението на ЕСПЧ от 02.08.2019 г. по делото „В. срещу България“. Следователно не е налице общата предпоставка за допускане до касация на обжалваното решение. Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и поради очевидна неправилност. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ за изхода на делото резултат. В настоящия случай подобни констатации от прочита на мотивите към обжалвания съдебен акт не могат да бъдат направени. В съответствие с изискванията на процесуалния закон въззивният съд е изложил мотиви за правното значение и последици на фактите и обстоятелствата, които е приел за установени, подвел е тези факти към приложимите действащи към момента на осъществяването на фактите материалноправни норми при правилна правна квалификация и в смисъл, съответстващ на вложения от законодателя и възприет от съдебната практика. Отказ от прилагане на императивна правна норма също не се установява, като изводите на въззивния съд са логични, последователни и съответстващи и на правилата на формалната житейска логика. В обобщение, липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение