Определение № 159 от 24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 520/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба (неправилно наименована „частна касационна жалба“) на Н. Т. Л. от [населено място] - чрез адв. С. М., срещу определение № 12023 от 06.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 1293/2019 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото определение е оставена без уважение молбата на Н. Т. Л. за възстановяване на основание чл.64, ал.2 ГПК на пропуснат срок за отстраняване на нередовности на касационна жалба срещу решението по в. гр. д. № 1293/2019 г. на Софийски апелативен съд. В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно поради необоснованост, нарушение на закона и противоречие с правото на ЕС. Навеждат се оплаквания, че при постановяване на определението е игнориран съществения за основателността на молбата факт, установен от показанията на свидетеля Т. Л., че пропускане на срока се дължи на влошеното психическо състояние на Н. Л., което му пречи да ръководи и разбира действията и постъпките си. Поддържат се твърдения, че поради проявявана от жалбоподателя „изключителна чувствителност за засягане на права по необратим начин“ неговите близки не са прибягнали до търсене на съдебна намеса за постановяването му под запрещение, а въззивният съд незаконосъобразно не е назначил експертиза за установяване на здравословното му състояние. Излагат се доводи, че „правният институт на дееспособността в българската правна система е твърде остарял като правно схващане и противоречи на Конвенцията за правата на хората с увреждания, които Република България е ратифицирала през 2012 г.“, поради което мотивите на въззивния съд относно непредприемането на действия за освидетелстване на жалбоподателя са „крайно цивилизационно неприемливи“. В жалбата са развити и съображения за несъответствие на произнасянето на въззивния съд по приложението на чл.64, ал.2 ГПК с изискванията, произтичащи от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителски договори. В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е подаден отговор от ответника по частната жалба „Банка ДСК“ ЕАД - [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване по реда на чл.274, ал.2 ГПК. За да остави без уважение молбата на Н. Т. Л. за възстановяване на срока за отстраняване на нередовности на касационна жалба срещу постановеното по в. гр. д. № 1292/2019 г. решение, Софийски апелативен съд е приел, че не са налице предвидените в чл.64, ал.2 ГПК предпоставки за възстановяване на пропуснатия срок. Във връзка с твърденията в молбата по чл.64 ГПК (инкорпорирана в частна касационна жалба срещу разпореждане от 19.12.2019 г. за връщане на подадената от Н. Л. касационна жалба), че причина за пропускане на срока за поправяне на касационната жалба е влошеното психическо състояние на молителя, препятстващо възможността той да разбира значението и да ръководи действията и постъпките си, въззивният съд е допуснал до разпит свидетеля Т. Л. - баща на Н. Л.. Свидетелят е обяснил, че синът му от време на време изпада в абсолютно неадекватно състояние, което е започнало от 2016 г. - 2017 г., но не желае да се лекува и освидетелства; че се е намирал в това състояние и към момента на получаване на съобщението относно подлежащото на обжалване въззивно решение. След преценка на свидетелските показания въззивният съд е направил извод, че от тях не се установява пропускането на срока да се дължи на особени непредвидени обстоятелства по смисъла на чл.64, ал.2 ГПК. Въззивният съд е изложил съображения, че влошаването на психическото състояние на молителя не може да се квалифицира като особено непредвидено обстоятелство, тъй като е започнало три години преди получаване на съобщението за поправяне на касационната жалба и няма внезапен, неочакван характер. Същевременно съдът е акцентирал върху липсата на писмени доказателства, изхождащи от компетентен орган, които да установяват невъзможността на молителя да разбира свойството и значението и да ръководи действията и постъпките си. Позовавайки се на обстоятелството, че молителят е упълномощил лично процесуален представител, който да го защитава по делото, въззивният съд е приел, че същият е разбирал действията и постъпките си и че молбата за възстановяване на пропуснат срок по причина на влошено психическо състояние е неоснователна. Определението, с което е оставена без уважение молбата на Н. Л., е правилно. Предпоставките за възстановяване на пропуснат срок за извършване на процесуално действие са уредени в разпоредбата на чл.64, ал.2 ГПК. Съгласно чл.64, ал.2 ГПК, възстановяването на установен от закона или на определен от съда срок е възможно тогава, когато пропускането на срока се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които страната не е могла да преодолее. В правната доктрина и в константната практика на ВКС (напр. определение № 39/27.03.2014 г. по ч. гр. д. № 5299/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 216/18.12.2018 г. по ч. гр. д. № 4360/2018 г. на ВКС, ІІ г. о., определение № 355/13.05.2013 г. по ч. т. д. № 1950/2013 г.) понятието „особени непредвидени обстоятелства” се свързва с обстоятелства, които са възникнали внезапно и неочаквано за страната и са препятствали са обективно спазването на срока за извършване на дължимото процесуално действие; За да предпоставят уважаване на искането по чл.64, ал.2 ГПК, обстоятелствата следва да са били непреодолими за страната, въпреки проявената от нея добросъвестност и положена грижа за добро водене на процеса. Доказването на предпоставките, при които процесуалният закон допуска възстановяване на пропуснат срок, е в тежест на страната, от която изхожда искането. Обоснован и законосъобразен е изводът на въззивния съд, че сочените в молбата на Н. Л. причини за пропускане на срока за отстраняване на нередовности на касационната жалба - влошено психическо състояние, препятстващо възможността за разбиране свойството и значението и за ръководене на действията и постъпките на молителя, не попадат в хипотезата на чл.64, ал.2 ГПК. Както правилно е констатирал въззивният съд, твърдението за влошено психическо състояние не е подкрепено с други доказателства, освен с показанията на свидетеля Т. Л. - баща на молителя. Без да се поставя под съмнение тяхната достоверност, свидетелските показания не са достатъчни да установят по категоричен начин, че психическото състояние на молителя е влошено до степен, която изключва изобщо възможността за възприемане на указанията в съобщението за поправяне на жалбата и за изграждане на реална представа относно евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнение на дадените указания. Дори да се приеме, че поради психическото си състояние молителят е лишен от способност да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, и в този случай не е налице основание за възстановяване на пропуснатия срок по реда на чл.64 ГПК. Показанията на свидетеля, че от 2016 г. - 2017 г. синът му „от време на време изпада в абсолютно неадекватно състояние“, разкриват недвусмислено, че пропускането на срока за отстраняване на нередовности на касационната жалба не се дължи на обстоятелства, които имат внезапен и неочакван характер, а е резултат от трайно състояние, датиращо значителен период преди връчване на съобщението и поставяне началото на срока, чието възстановяване се иска. Нежеланието на молителя да се лекува и освидетелства е ирелевантно за основателността на молбата по чл.64, ал.2 ГПК, след като не е доказано, че причина за пропускане на срока са обстоятелства с характеристиката на тези по чл.64, ал.2 ГПК. Изложените в частната жалба доводи за несъвършенство и противоречие с правото на ЕС на съществуващата в Република България законодателна уредба на института на дееспособността (и правните способи за ограничаването й) са неотносими към правилността на обжалваното определение. При произнасяне по молбата за възстановяване на срок въззивният съд е изследвал обективното проявление на визираните в чл.64, ал.2 ГПК кумулативни предпоставки, без да обвързва основателността на молбата с изисквания, произтичащи от законовата уредба на дееспособността и свързани с ефективното упражняване на правото по чл.64, ал.2 ГПК. Неотносими са и доводите за несъобразяване на обжалваното определение с Директива 93/13/ЕИО, тъй като отхвърлянето на молбата по чл.64 ГПК не е обусловено от преценка на факти и обстоятелства, имащи отношение към потребителското качество на молителя - частен жалбоподател. По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,