Определение № 1160 от 10.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1546/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК Обжалвано е решение № 217 от 13.01.2025г. по гр.д. № 5326/2023г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 13702 от 29.11.2022г. по гр.д. № 44761/2021г. на Софийски районен съд за уважаване на предявения от А. П. М. против „Бенгоши КГ“ ООД и Л. П. Б. отрицателен установителен иск за признаване за установено, че ответниците не са собственици на Поземлен имот с идентификатор *** по КККР, находящ се в [населено място], с площ 838 кв.м., в урбанизирана територия, а по регулационния план, съставляващ УПИ * в кв.5, заедно с построената него сграда с идентификатор ***, със складово предназначение. Касационната жалба е подадена от ответниците по иска „Бенгоши КГ“ ООД и Л. П. Б.. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържат основанието очевидна неправилност спрямо съществения за решаване на делото извод на съда, че с одобряването и влизането в сила на последващ регулационен план по ЗТСУ/отм./, с който от един парцел, притежаван от съсобственици, се образуват два нови, се извършва делба и правото им на собственост върху идеална част се обособява в право на собственост върху реална такава. Поддържа се и недопустимост на решението като постановено по недопустим иск - относно непритежавани от ищцата права, тъй като легитимацията й е за 800/1525 ид.ч., което е 52,46% от собствеността, поради което правото на собственост, за което може да претендира в ПИ *, е в рамките на 432/824 ид.ч., а за останалите 392/824 ид.ч. липсва процесуална легитимация, понеже те са собственост на други лица. В тази връзка се позоват на решение № 230 от 28.09.2016г. по гр.д. № 2296/2016г. на ВКС, IV г.о.; решение № 11 от 01.02.2018г. по гр.д. № 1131/2017г. на ВКС, IV г.о. и решение № 50162 от 01.08.2023г. по гр.д. № 758/2021г. на ВКС, I г.о. Ответницата по касационната жалба А. П. М., представлявана от адв. С. Ц., взема становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по предявен отрицателен установителен иск за установяване спрямо ищцата А. П. М., че ответникът „Бенгоши КГ“ ООД не е собственик, а ответницата Л. П. Б. не е била собственик, на поземлен имот и построената в него сграда в [населено място], които е прехвърлила на първия ответник. Ищцата основава правото си на собственост на договор за дарение, сключен с нотариален акт от 1966г. и на упражнявано непрекъснато владение върху имота. Ответницата Л. Б. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост по давност през 2021г. като е представила удостоверение за наследници на П. П. Кон е в и данни, че имотът е записан по разписен лист на него. След снабдяване с акта ответницата е продала имота на втория ответник „Бенгоши“ ООД. Ищцата твърди, че нейният баща се е казвал П. А. Кон о в, негови наследници са тя и майка й, но той не е бил собственик на имота. Оспорва ответницата Б. или нейния наследодател да са упражнявали владение върху имота. Спорът пред въззивния съд е съсредоточен върху няколко въпроса: първо, налице ли е правен интерес ищцата А. П. М. да предяви иска за целия имот или само за идеални части от него; второ, идентичен ли е прехвърленият на ищцата с нотариален акт за дарение от 1966г. имот, а именно 800/1525 ид.ч. от парцел *, с процесния поземлен имот с идентификатор *; трето, осъществявала ли е ответницата Л. П. Б. давностно владение като продължение на владението на своя баща П. П. Кон е в. По първия въпрос съдът е приел, че правен интерес, като процесуална предпоставка за допустимост на иска, е налице. Ищцата твърди, че е собственик на целия процесен имот по силата на транслативна сделка /договор за дарение/ и давностно владение; ответницата Б. претендира право на собственост върху същия имот на основание давност и наследство, а ответното дружество се основава на сделка с ответницата Б.. Оплакванията на ответниците за липса на идентичност между процесния поземления имот с идентификатор *** и прехвърлените на ищцата с нотариален акт за дарение от 1966г. 800/1525 ид.ч. от парцел *, съдът е приел за неоснователни. С договора за дарение Б. Х. Е. е дарил на внучка си А. П. К. 800/1525 ид.ч. от парцел * при съседи: улица и парцели: *, *, * и *. Приетата техническа експертиза установява, че първият кадастрален план е отпреди 1930г., в него е заснет голям имот пл.№ *; по регулационния план от 1930г. за този имот са обособени няколко парцела, между които парцел *, записан на Б. Е., К. М. и М. М.. Със заявление от 1959г. е поискано разделяне на парцела и със заповед от 02.03.1960г. е одобрено такова, като са нанесени парцел * на Б. Е. с площ 1622 кв.м. и парцел * на М. М. и К. М. с площ 1000 кв.м. В следващия кадастрален план от 1961г. в разписната книга за имот пл. № * са записани К. М. М. и М. Р. М. (с нотариален акт за 1000кв.м.) и Б. Х. Е. (с два нотариални акта за 800/1525 ид.ч. и за 725 кв.м.) Следващият кадастрален план е от 1981г. и е действал до одобряването на кадастралната карта. В него процесния имот е с пл. № *, с площ 842 кв.м. и е записан на П. К. без документ за собственост. Действащият регулационен план е от 1989г. По него процесният имот е парцел * с площ 844 кв.м., той е разположен в южната част на стария парцел *, а в северната част на стария парцел сега е парцел * с площ 892 кв.м. Вещото лице сочи, че дареният на ищцата имот с нотариалния акт от 1966г. е изцяло идентичен с парцел *, кв.5 от регулационния план от 1989г. Аргумент за идентичността са еднаквите граници: дареният парцел граничи на запад с улица; на север с парцели * и *, на изток с парцел *, на юг с парцел *. По кадастралната карта, одобрена 2010г. процесният парцел * е с идентификатор *** с площ 838 кв.м. и в него е отразена сграда на 22 кв.м., на един етаж, с предназначение: складова сграда. По-нататък съдът е посочил, че ответницата Л. Б. се позовава на давностно владение започнало от нейния баща П. К., който е бил записан като собственик в разписния лист към кадастралния регистър изработен 1981г.; твърди, че лично е владяла имота от 2000г., след неговата смърт. Съдът, обсъждайки доказателствената сила на данните, отразени в разписните листове към кадастралните планове, е посочил, че тя е производна на доказателствената сила на документите, в които тези данни се съдържат; само по себе си вписването в разписния лист не създава, не изменя и не прекратява вещни права. Поради това не може да служи като самостоятелно доказателство за собственост. Изводите за вещни права върху недвижими имоти следва да се основават на документи, установяващи годен придобивен способ - нотариални актове, договори и др. Такова доказателство от ответницата не е представено, а е представено от ищцата. След това съдът е анализирал събраните гласни доказателства. Показанията на свидетелите на ищцата - М. Б. К. (нейна майка) и Г. С. Т. (живеещ на съпружески начала с дъщерята на ищцата) съдът е приел за последователни, детайлни и логически свързани, сочещи, че от момента на придобиването на процесния УПИ ищцата заедно с родителите си са го поддържали, построили са сградата в него и до месец юли 2021г., когато са заварили трети лица с багери в имота, са прибирали естествените плодове и са обработвали земята. Според съда показанията им са преки и съвпадащи относно фактите, които възпроизвеждат, а и се потвърждават от показанията на третия свидетел на ищцата И. Б. Н.. Този трети свидетел е незаинтересовано лице, което е съсед на имота, а и поради административната длъжност, която е изпълнявала - кмет на населеното място, е наясно със собствеността и състоянието на имотите в селото. Показанията на свидетелите на ответната страна К. А. М. и П. Я. П., които описват основно състоянието на имота след закупуването му от дружеството, съдът е намерил за неконкретни и съмнителни, доколкото и двамата свидетели не са могли да отговорят кой е бил собственик на имота преди 2021г., дали имотът е бил заграден, обработвана ли е някаква част и от кого, имало ли е плодни дръвчета. Съдът е приел, че посредством тези показания не се установява при условията на пълно и главно доказване, ответницата Б. и нейният баща да са упражнявали фактическа власт върху имота; нито един свидетел не сочи Б. да е владяла непрекъснато, необезпокоявано, явно, спокойно и несъмнено за период повече от 10г., нито лично, нито чрез наследодателя си. Поради това съдът е приел, че не е доказано правото на собственост на Б., удостоверено с констативния нотариален акт от 26.04.2021г. и е уважил предявения от ищцата отрицателен установителен иск. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че такива не са налице. Основанието очевидна неправилност касаторите поддържат спрямо извод на съда, че с одобряването и влизането в сила на регулационен план по ЗТСУ /отм./, с който от един парцел, притежаван от съсобственици, се образуват два нови, така се извършва делба и правото на собственост върху идеалните части на съсобствениците се обособява в право на собственост върху реални части. Такъв извод от страна на въззивния съд не е направен в обжалваното решение. По повдигнатия спор за идентичността съдът се е позовал изцяло на изводите на техническата експертиза, включително на приетата във въззивното производство такава, която е обяснила как е разделен съществуващия до 1960г. парцел * на два нови такива и по какъв начин са отразени имотите в кадастралната основа, върху която е изработен регулационният план от 1989г. В кадастралния план от 1961г. притежаваната от дядото на ищцата част е обособена с пл. № *, а в следващия кадастрален план от 1981г. е с пл. № * и за него е отреден процесния УПИ * по регулационния план от 1989г. Отделно от горното, дори да се приеме, че е останало неизяснено как е разпределена между тримата съсобственици собствеността върху новообразуваните два парцела след разделянето на стария парцел * през 1960г., то това няма отражение върху изхода на спора. Задължение на ищцата по предявения отрицателен установителен иск е да докаже правния си интерес, което е сторено в достатъчна степен с представения нотариален акт, експертизите и гласните доказателства. Предмет на спора обаче е правото на собственост на ответниците и в тяхна тежест е да проведат пълно доказване на своето право. В тази насока са указанията в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК. В случая искът е уважен, тъй като такова доказване не е било проведено. Поради изложеното решението не страда от такъв тежък порок, какъвто е очевидната неправилност. Не е налице съмнение относно допустимостта на обжалваното решение с оглед наведените доводи, че е предявен иск, за който липсва процесуална легитимация. Твърдението на ищцата е, че е единствен собственик на процесния имот и с иска тя цели да отрече претендираните от ответниците права върху същия имот. Това е достатъчно за обуславяне на процесуалната й легитимация. При това положение дори да се окаже, че ищцата не притежава имота изцяло, съответно че ответниците докажат свои права върху част от имота, то тогава искът би бил частично неоснователен, но не недопустим. Предвид изложеното следва да бъде отказано допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Ответницата по касационната жалба А. П. М. е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв., равняващи се на 766,94 евро, които следва да й бъдат възстановени от касаторите. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.