Определение № 50360 от 06.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3058/2022 г.

Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Транс логистик 1“ ЕООД, гр.Девня срещу определение на Варненски апелативен съд № 340 от 15.06.2022 г. по ч.гр.д.№ 256/ 2022 г., с което е потвърдено определение на Варненски окръжен съд от 30.03.2022 г. по гр.д.№ 101/ 2022 г. и по този начин е върната подадената от частния жалбоподател искова молба, с която е предявен обратен иск срещу ЗЕАД „Булстрад живот Виена иншурънс груп“ с искане това дружество да бъде осъдено да заплати на ищците по делото – Ш. А. Х., К. Р. А. и А. Р. А. – застрахователна сума по настъпил риск трудова злополука в размер 7 годишни брутни заплати. Жалбоподателят оспорва извода на въззивния съд, че за него не съществува право да предяви иск за упражняване на правата на ищците по делото срещу застрахователя по риска „трудова злополука“. Поддържа, че той е сключил договора за застраховка по силата на нормативно установено задължение и плащането на застрахователната сума по този договор по силата на закона би намалило по размер собственото му задължение да обезщети ищците. Ищците имали вземане спрямо застрахователя, но към настоящия момент той отказвал да плати застрахователната сума, затова частният жалбоподател счита, че има правен интерес да предяви иск такова да бъде заплатено на ищците по делото. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол релевира процесуалноправен въпрос, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъде уточнен в следния смисъл: Допустим ли е иск на работодател, сключил договор за задължителна застраховка „трудова злополука“, по който покритият риск е настъпил, с петитум застрахователят да бъде осъден да заплати на застрахования дължимото застрахователно обезщетение, ако правоимащият бездейства, а работодателят има право да приспадне платеното обезщетение от това, което дължи на застрахования. Касаторът счита, че този въпрос има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приел, че основното производство било образувано пред Варненски окръжен съд по предявени от Ш. А. Х., К. Р. А. и А. Р. А. против „Транс логистик 1“ ЕООД осъдителни искове за заплащане на сумата 25 000 лв., частично претендирана от 50 000 лв. от всеки ищец, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от настъпилата при трудова злополука смърт на техния наследодател Р. А. Х.. С отговора на исковата молба ответникът „Транс логистик 1“ ЕООД поискал привличането на ЗЕАД „Булстрад живот Виена иншурънс груп“ като трето лице-помагач и е предявил иск срещу него за осъждането му да заплати на ищците застрахователна сума за настъпил риск „трудова злополука“ в размер на седем годишни брутни заплати. Твърденията на ответника били, че е сключил застраховка в полза на наследодателя на ищците, покриваща риска „трудова злополука“ и че дължимото им се обезщетение следва да бъде приспаднато от обезщетението по чл.200 КТ, което ще бъде осъден да им заплати. Първоинстанционният съд върнал исковата молба на ответника поради липса на правен интерес от предявяване на иск за осъждане на трето лице да заплати суми на различен от него субект. С обжалваното в настоящето производство определение въззивният съд потвърдил връщането по следните съображения: Частният жалбоподател не упражнявал свои, а чужди права – правото на ищците против застрахователно дружество за изплащане на застрахователно обезщетение. Той предявил претенцията като процесуален субституент на ищците, но процесуалната субституция представлявала изключение от правилото, че с процесуална легитимация разполага само лицето, което е носител на спорното право или на право, което ще бъде накърнено, ако спорното право съществува. Тя била допустима единствено в изрично предвидените в закона случаи. Нормата на чл.200 ал. 4 КТ не уреждала изключение от правилото и не давала възможност да се води иск от чуждо име. С оглед тези съображения на въззивния съд, формулираният от касатора процесуалноправен въпрос е обуславящ, но няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС е изяснено, че такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или наличната се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуваща такава. Тези предпоставки не са налице, тъй като законът е ясен, практиката по прилагането му е константна и не се нуждае от промяна. Иск може да бъде предявен единствено в защита на собствено материално субективно право, а изключения са допустими само в изрично посочени от закона случаи /чл.26 ал.2 ГПК/. Тези общи условия са важими за всички правни субекти, доколкото закон не предвижда изрично нещо различно /определение № 509/ 27.11.2019 г. по ч.гр.д.№ 4011/ 2019 г., ІV г.о./. По отношение на застраховката „трудова злополука“, която работодателят е задължен да сключи в полза на своите работници, законодателството не предвижда изключение. При настъпване на покрития с този договор риск титуляр на вземането за застрахователната сума е застрахованият /респ. наследниците му/ - чл.10 ал.1 от Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска "трудова злополука". Само той може да предяви пряк иск срещу застрахователя, съгласно общата уредба на застраховката „Злополука“ /чл.459 ал.5 вр. чл.448 ал.7 КЗ/. Няма законово уредена възможност друг, освен титулярят на вземането, да го предяви за защита пред съд. Същото е прието в обжалваното определение, поради което няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол. По изложените съображения Върховният касационен съд