Решение № 5621 от 26.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 12005/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 20417 от 13.06.2025г., постановено по адм. дело № 1962/2025г., Административен съд София град, III-то отделение, 71 - ви състав, е отхвърлил жалбата на Н. Б. Б., с [ЕГН], с адрес: гр. Стара Загора, бул. •••, офис 2, чрез адв. Г. Георгиев, против Решение № 3305-40-7 от 21.01.2025 г. на Управителя на НОИ, с което е отхвърлена жалбата й срещу разпореждане [номер], изх. № 2113-50-527#5 от 02.10.2024 г., издадено от длъжностно лице в дирекция „Европейски регламенти и международни договори“. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Н. Б. Б., с [ЕГН], с адрес: гр. Стара Загора, бул. •••, офис 2, чрез адв. Г. Георгиев. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд – София град е неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и при необоснованост. В жалбата се излагат доводи в подкрепа на оплакванията. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд – София град и да върне делото за ново разглеждане от друг състав. Претендира присъждане на разноски. Ответният по касационната жалба директор на ТП на НОИ – София град не е взел становище по жалбата. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на първо отделение, като съобрази фактите по делото и оплакванията в жалбата, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Административен съд – София град е отхвърлил жалбата на Н. Б. Б., с [ЕГН], с адрес: гр. Стара Загора, бул. •••, офис 2, чрез адв. Г. Георгиев, против Решение № 3305-40-7 от 21.01.2025 г. на Управителя на НОИ, с което е отхвърлена жалбата й срещу разпореждане [номер], изх. № 2113-50-527#5 от 02.10.2024 г., издадено от длъжностно лице в дирекция „Европейски регламенти и международни договори“. Съдът е възпроизвел много подробно установената фактическа обстановка по издаване на оспореното разпореждане – л.97 от делото, гръб. Прието е, че жалбата е подадена от заинтересувано лице и е процесуално допустима, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената за това писмена форма и притежава необходимото съдържание съгласно чл.59,ал.2 АПК. Прието е още, че в производството по административен контрол на оспореното разпореждане не са допуснати съществени нарушения на административно производствените правила. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният акт е издаден при спазване на материалноправните разпоредби и е съобразен с целта на закона. Мотивите му в тази насока са изложени на л.98 и сл. от делото и систематизирани за целите на настоящето изложение същите могат да бъдат сведени до следното: 1. Посочено е, че правните разпоредби, свързани с предпоставките за отпускане и изменение на различните видове пенсии, както и за определяне на техния размер, се съдържат в Кодекса за социално осигуряване /КСО/ и в подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане. Допълнено е, че направените от решаващия орган правни изводи са подробно мотивирани и съдът ги кредитира, като съответстващи на събрания доказателствен материал и законовите разпоредби. 2. След това решаващият съд е възпроизвел правната рамка на спора, като изчерпателно е отбелязал правните разпоредби, свързани с отпускането и определяне на пенсия при условията на международен договор в областта на социалното осигуряване по чл.70 КСО. В тази насока са възпроизведени нормите на чл.47,ал.1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/, чл.68,ал.1 и 2 и чл. 70 КСО, чл.52 на Регламент 883/2004. Предвид особеностите на спора съдът е възпроизвел и тълкувал детайлно относимите разпоредби на чл. 68,ал.3 КСО и чл.15,ал.1 и 3 НПОС. В обобщение е направен извод, че при тази правна рамка през 2024 г., когато жалбоподателката е подала заявление за отпускане на пенсия за придобиване право на пенсия по чл. 68, ал. 1 и 2 от КСО, за жените се изисква да имат навършена възраст от 62 години и 02 месеца и осигурителен стаж 36 години и 06 месеца, а за придобиване право на пенсия по чл. 68, ал. 3 от КСО - изискването е за възраст 67 години и съответно минимум 15 години действителен осигурителен стаж. 3. На отделен ред е направен извод, че от доказателствата по делото се установява, че жалбоподателката притежава осигурителен стаж както в България, така и в друга държава - членка на ЕС – Австрия, че към датата на подаване на заявлението, Б. е навършила изискуемата възраст за придобиване право на пенсия по чл. 68, ал. 1-2 от КСО, но тъй като българският осигурителен стаж от 07 г. 00 м. и 08 д. не е достатъчен за придобиване право на пенсия, същият е сумиран с потвърдения австрийски осигурителен стаж, който не се припокрива с българския за период от 07 години, 01 месеца и 00 дни и е установено, че дори с общият осигурителен стаж от 14 години, 01 месеца и 08 дни отново не следва да е изпълнено условието за придобит осигурителен стаж, по условията на чл. 68, ал. 1-3 от КСО. 4. Първоинстанционният съд е посочил, че при определяне на осигурителните права на Б., приложение намира и Решение по дело С-103/13 на СЕС, като в т. 54 от него изрично се подчертава, че разпоредбите определящи приложимото законодателство, формират завършена система от стълкновителни норми, вследствие на което националните законодатели са лишени от правомощието да определят обхвата и условията за прилагане на своето национално законодателство в тази област, що се отнася до лицата, които са подчинени на същото, и до територията, в рамките на която националните разпоредби пораждат своето действие. 5. На отделен ред съдът е разгледал възражението на жалбоподателката относно твърдяна от нея разлика на признатия от органите на НОИ австрийски осигурителен стаж. На стр.99 от делото съдът е възпроизвел съдържанието на представения от Б. документ издаден от Пенсионно-осигурителен институт – Виена /л. 81-83/, според който са установени общо 174 месеца осигурителен стаж, включително 95 месеца задължителни осигурителни вноски до 08.2017 г., както и съдържанието на постъпилия в НОИ документ от Австрийската компетентна институция - (структурен електронен документ) СЕД 5000, в който е бил посочен период на осигурителен стаж - 85 месеца /07г., 01 м., 00 д./ за времето от 01.07.1999 г. до 31.01.2006 г. и от 01.09.2016 г. до 28.02.2017 г. Посочено е, че съгласно разпоредбата на чл. 4, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004, предвижда, че предаването на данни между институциите или органите за връзка се извършва по електронен път. Електронният обмен на информация между държавите-членки се осъществява чрез структурираните електронни документи /СЕД/, съгласно дефиницията в регламента. Изграден е извод, че при разминаване/несъответствие в информацията, удостоверена в представен от лицето документ и СЕД (структурен електронен документ), превес има последното, тъй като именно чрез СЕД се осъществява електронния обмен на данни между институциите. В допълнение е прието, че административните органи на НОИ правилно са определили австрийския осигурителния стаж на Б., като са взели предвид именно потвърдения такъв в издадения от австрийската компетентна институция СЕД 5000. 6. На отделен ред административният съд се е занимал с въпроса за наличие на твърдян от жалбоподателката трудов стаж, положен в Русия. На л.99 от делото е очертана правната рамка на спогодбите между Република България и СССР и Руската федерация. Изведен е извод, че според сключения Договор между Република България и Руската Федерация за социална сигурност, ратифициран със закон, приет от 40-ото Народно събрание на 10.04.2009 г., в сила от 20.03.2010 г., чл. 3, този договор регулира социалната сигурност и задължителното (държавното) обществено осигуряване на лицата с местоживеене на територията на договарящите страни и които са техни граждани, а също и на членовете на семействата на посочените лица, които са се подчинявали или се подчиняват на действието на законодателството на една от договарящите страни, т.е. разпоредбата обхваща само лица, които се явяват граждани на едната/двете договарящи страни с местоживеене на територията на една от тях, като наличието на тези предпоставки (гражданство и местоживеене) за приложимост на Договора към даденото лице е кумулативно, а не алтернативно установено. От там е обоснован извод, че неизпълнението на едно от тези изисквания води до неприложимост на Договора, респективно до невъзможност за преценка на права със сумиране на руския стаж. Посочено е, че жалбоподателката Б. се явява български гражданин с местоживеене в Австрия, с оглед на което същата не се обхваща от Договора между Р България и Руската Федерация. 7. В продължение на л.99 /гръб/ от делото са изложени мотиви относно материалния закон в следния смисъл: Целта на международните договори за социална сигурност е да гарантират взаимно правата на своите граждани в цитираната сфера и при липса на такива международни актове не е налице правно основание за признаване на тези права, включително и в областта на пенсионното осигуряване. Предвид на това, както в международните договори, така и в европейските координационни регламенти, зачитането на стаж в друга държава става само въз основа на принципа на сумиране на осигурителните периоди, а не на тяхното асимилиране. По силата на чл.10, ал.1 от приложимия Договор, всяка от Договарящите се страни определя правото на пенсия на основание осигурителния стаж придобит съгласно нейното законодателство. Съгласно чл.11, ал.1 от Договора всяка договаряща се страна определя размера на пенсиите, съответстващи на нейния осигурителен стаж, а за Република България - и на осигурителния доход за времето на този стаж, в съответствие с разпоредбите на своето законодателство, ако друго не е предвидено в този Договор. 8. На основание изложеното съдът е определил като неоснователно и възражението на жалбоподателката, че неправилно не е бил зачетен положеният от нея трудовия й стаж в Руската Федерация при постановяване на разпореждането за отказ за пенсия. Посочено е, че русият стаж е представен в рамките на производството по обжалване на разпореждането на длъжностното лице по чл. 98, ал. 1, т. 2 от КСО, като в изпълнение на чл. 35 от АПК, висшестоящият административен орган е предприел действия по изясняването всички факти и обстоятелства, като е изпратил представените от жалбоподателката руски документи до компетентната институция - Социалния фонд на Руската Федерация за проверка. Посочено е, че в издаденото от компетентния орган Решение изрично е посочено защо не е признат русия осигурителен стаж на жалбоподателката, като органът правилно е посочил сключеният между Република България и Руската федерация договор за социална сигурност, като е уточнил, че лицето не отговаря на посочените изисквания за неговото приложение, тъй като Б. отговаря само на едно от тях- за гражданство, но не отговаря на второто изискване, тъй като живее в Австрия. Изграден е извод, че когато лицата представят заявления с документи, удостоверяващи осигурителен стаж, придобит на територията на бившия СССР, която понастоящем е Руска федерация, следва преди всичко да се съблюдава персоналният обхват на договора. На основание гореизложеното е изграден извод, че административният орган правилно е установил, че с доказания български осигурителен стаж и с потвърдения австрийски осигурителен стаж, жалбоподателката не изпълнява изискванията на чл. 68, ал. 1-3 от КСО, поради което Решение № 3305-40-7 от 21.01.2025 г. на управителя на Националния осигурителен институт /НОИ/, с което е отхвърлена жалбата на Н. Б. Б. срещу разпореждане [номер], изх. № 2113-50-527#5 от 02.10.2024 г е законосъобразно, а жалбата се явява неоснователна и като такава, следва да бъде отхвърлена. Решението на Административен съд София град e правилно и законосъобразно. В касационната жалба на Н. Б. Б. против решението на Административен съд – София град се правят оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК. Основните оплаквания на касатора са относно това, че първоинстанционният съд не е положил усилия да установи фактическата обстановка по спора и неправилно е определил положения трудов стаж от жалбоподателката. По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното: От данните по делото е видно, че жалбоподателката със заявление от 30.04.2024 г., чрез системата за електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС, жалбоподателката е подала искане за пенсия за старост. Принципно по делото няма спор, относно представените от страната доказателства, свързани с положения от него осигурителен стаж. Първоинстанционният съд е възпроизвел подробно и аналитично фактическата страна на спора, както и е очертал правилно правната рамка на спора. Въз основа на гореизложеното е направен краен извод, че с доказания български осигурителен стаж и с потвърдения австрийски осигурителен стаж, жалбоподателката не изпълнява изискванията на чл. 68, ал. 1-3 от КСО, поради което законосъобразно е отказано да й бъде отпусната пенсия. При условията на чл.221,ал.2 АПК настоящата съдебна инстанция споделя този извод на първоинстанционния съд, като го намира за обоснован на фактите по делото и при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Направените оплаквания относно неправилно определяне на осигурителния стаж в Австрия не могат да бъдат споделени. Посочения в оспореното решение осигурителен стаж в Австрия е определен на база на издаден от Австрийската компетентна институция - (структурен електронен документ) СЕД 5000, в който е посочен период на осигурителен стаж - 85 месеца /07г., 01 м., 00 д./ за времето от 01.07.1999 г. до 31.01.2006 г. и от 01.09.2016 г. до 28.02.2017 г. Съгласно разпоредбата на чл. 4, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004, предвижда, че предаването на данни между институциите или органите за връзка се извършва по електронен път. При това положение административният съд правилно е приел, че електронният обмен на информация между държавите-членки се осъществява чрез структурираните електронни документи /СЕД/, съгласно дефиницията в регламента и при разминаване/несъответствие в информацията, удостоверена в представен от лицето документ и СЕД (структурен електронен документ), превес има последното, тъй като именно чрез СЕД се осъществява електронния обмен на данни между институциите. От страна на жалбоподателката не са ангажирани доказателства, които да опровергаят съдържанието на посочения структурен електронен документ. Направените оплаквания, свързани с непризнаването на осигурителен стаж от положен труд в СССР, сега Руска федерация, също не могат да бъдат споделени. На първо място правилно административният съд е определил правната рамка, която определя установяването на осигурителния стаж в такава хипотеза. Съгласно чл.3,ал.1 от договора между Република България и Руската федерация за социална сигурност, Ратифициран със закон, приет от 40-ото Народно събрание на 10.04.2009 г. - ДВ, бр. 31 от 24.04.2009 г., Издаден от Министерството на труда и социалната политика, обн., ДВ, бр. 20 от 12.03.2010 г., в сила от 20.03.2010 г., изм. и доп., бр. 54 от 16.06.2020 г., в сила от 20.06.2020 г., този договор регулира социалната сигурност и задължителното (държавното) обществено осигуряване на лицата с местоживеене на територията на договарящите страни и които са техни граждани, а също и на членовете на семействата на посочените лица, които са се подчинявали или се подчиняват на действието на законодателството на една от договарящите страни. Тълкуването на разпоредбата /използваният израз „и“/ налага извод, че въпросният договор намира приложение по отношение на лица, които отговарят едновременно на две условия: 1. Да имат местоживеене на територията на една от договарящите страни 2. Да са техни граждани. В случая жалбоподателката отговаря на условието да е гражданин на България, но не отговаря на условието да има местоживеене в България, тъй като живее в Австрия. При това положение правилно е прието от първоинстанционния съд за неприложимост на Договора, респективно до невъзможност за преценка на права със сумиране на руския стаж. Следва да бъда посочено, че доводите за положен трудов стаж в Русия са наведени едва при административното оспорване и независимо от това административният орган е положил усилия за установяване на наличие на такъв стаж, но получения отговор от компетентният руски административен орган не е съдържал информация в тази насока по причини, които не зависят от волята на българския административен орган. Наведените оплаквания за постановяване на решение в нарушение на чл.35 АПК и за необоснованост на съдебния акт, не могат да бъдат споделени. Нормата на чл.35 АПК поражда задължения за административния орган да издаде индивидуалния административен акт при изяснена фактическа обстановка, а съдът има задължение да прецени законосъобразността на акта към момента на издаването му – чл.142,ал.1 АПК, което изискване е спазено от съда. След като е стигнал до извод законосъобразност на оспореното решение и е отхвърлил жалбата, Административен съд – София град е постановил едно правилно и законосъобразно решение, което при условията на чл.221,ал.2 АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на осн. чл. 221, ал.2 АПК Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение,