Решение № 6625 от 16.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11245/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационна жалба на К. И. И. с [ЕГН] и с адрес в София, [жк], [адрес], против решение № 21496 от 23.06.2025 г., постановено по адм. д. № 2312 по описа за 2025 г. на Административен съд – София-град. Релевира оплакване за неговата неправилност, като постановено при наличието на всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му и постановяване на друго, по съществото на спора, с което исковата му претенция против Столична дирекция на вътрешните работи при Министерство на вътрешните работи с цена 500.00 лв. бъде изцяло уважена. Претендира присъждане на разноски в полза на представляващия го адвокат за оказана безплатна адвокатска помощ за производството пред настоящия съд. Ответникът – Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) при Министерство на вътрешните работи (МВР) със седалище в София, на ул. „Антим I“ № 5, оспорва основателността на касационната жалба в писмен отговор, представен в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Иска отхвърлянето й и оставянето в сила на атакувания съдебен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност, ако касационния жалбоподател претендира адвокатско възнаграждение, което надвишава минималния размер на адвокатски възнаграждения по административни дела с определен материален интерес, посочен в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. Върховната касационна прокуратура, чрез участващия по делото прокурор, изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в законустановения 14-дневен срок и от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, е основателна. С обжалваното решение, в производство по реда на чл. 203 и сл. АПК, във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), е отхвърлена, като неоснователна, исковата молба на К. И. И. срещу СДВР за осъждането на ответника да му заплати сума в размер на 500.00 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно с лихва за забава, считано от 25.09.2024 г., претърпени в резултат на задържането му с отменена, като незаконосъобразна, Заповед за задържане на лице, рег. № 3382зз-437 от 28.04.2024 г., издадена от полицейски орган при 07 Районно управление в София. Производството по адм. д. № 2312/2025 г. по описа на Административен съд – София-град е образувано по искова молба на К. И. И., предявена против СДВР, за осъждането на ответника да му заплати обезщетение за причинени му неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, стрес, физически дискомфорт, засягане на доброто му име пред близки и роднини, погазване на достойнството и правата му и опозоряване пред приятелката му, и причинени му от отменена по съдебен ред, като незаконосъобразна, Заповед за задържане, рег. № 3382зз-437 от 28.04.2024 г., издадена от полицейски орган при 07 Районно управление в София, ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от 25.09.2024 г. до окончателното му изплащане. От фактическа страна по делото е установено, че на 27.04.2024 г. вечерта ишецът е спрян за проверка от полицейски служители, докато шофирал лек автомобил „Опел“, модел „Астра“ с рег. № [рег. номер] в ж.к. „Младост“ в София. След извършена справка в оперативно-дежурната част на СДВР е установено, че И. не е обявен за издирване, но има предходни регистрации в масивите на МВР. По разпореждане на ОДЧ-70 той е отведен в сградата на 07 Районно управление в София – СДВР, където е задържан за срок до 24 часа въз основа на Заповед за задържане на лице, рег. № 3382зз-437 от 28.04.2024 г., издадена от В. Саневски – командир на отделение при 07 Районно управление в София. Правното основание за издаване на Заповедта е чл. 72, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР), а фактическото – „чл. 198 НК и проверка съпричастност към извършено престъпление по ЗМ-337 от 20.02.24 г. по описа на 07 РУ – СДВР“. Задържането продължило за времето от 22.05 ч. на 27.04.2024 г. до 22.50 ч. на същата дата, след което лицето е освободено. С решение № 4002 от 03.09.2024 г. по НАХД № 7320 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд Заповед за задържане на лице, рег. № 3382зз-437 от 28.04.2024 г. е отменена, като незаконосъобразна. Решението е влязло в сила на 25.09.2024 г. По делото пред първата инстанция са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля И. И. И. – баща на ищеца. Първоинстанционният съд е преценил допустимост, но неоснователност на предявения от И. против СДВР иск за неимуществена обезвреда. Приел е, че по делото се установява само първият кумулативно изискуем елемент по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на СДВР за неимуществени вреди – отменен по надлежния ред индивидуален административен акт. Счел е, че ищецът не се е справил с доказателствената тежест да установи, че заради издаването на този акт е претърпял сочените в исковата молба емоционални страдания. Не е кредитирал показанията на бащата на И. в частта им относно емоционалното състояние на сина му заради неправомерното задържане. Квалифицирал ги е като лаконични. Приел е, че не се установяват притеснения над минималния праг. Подчертал е, че И. е задържан само за около 45 минути и че задържането му се е състояло в това да бъде отведен в 07 Районно управление в София, да му се направи обиск, да се разпита, да бъде запознат с правата му. Преценил е наличието на процедура във връзка със задържането, но не и същински действия в ограничаване на свободата на ищеца. Отчел е данните по делото, че лицето е задържано и преди. Обосновал се е, че след като лицето е задържано в минал период и е запознато как протича процедурата, конкретните действия по задържането не са се отразили по начина, описан в исковата молба. Счел е, че общоизвестната, към момента на задържане, негативна реакция, сама по себе си, не подлежи на обезвреда. Допълнил е, че притесненията на И. относно това, че е несправедливо задържан, не са установени безспорно. Формирал е решаващия извод за недоказаност на предявената искова претенция. Отхвърлил я е, като неоснователна, ведно с акцесорната претенция за лихва. Решението е неправилно, като постановено в нарушение на приложимите материалноправни разпоредби, при неправилна оценка на събраните по делото доказателства и е необосновано. Съдът е игнорирал и константната практика на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Не се споделя формирания от административния съд извод за неоснователност на предявения от И. иск за неимуществена обезвреда. Ищецът, чиято е доказателствената тежест в исковото производство по ЗОДОВ, е установил наличието на всички предпоставки от фактическия състав по чл. 1, ал. 1 от с.з. за ангажиране на отговорността на СДВР за вреди – отменен по надлежния ред незаконосъобразен административен акт, заради изпълнението на който той е претърпял вреди, изразяващи се в изживени емоционални страдания. Съгласно практиката на ЕСПЧ (решение от 31.03.2016 г. по дело „Джабаров и други срещу България“; решение от 17.03.2016 г. по дело „Дидов срещу България“), полицейското задържане по реда на ЗМВР е „лишаване от свобода“ по смисъла на чл. 5, пар. 1 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС/ Конвенция/ та), т.е. предмет на засягане с постановения изпълнен административен акт е правото на свобода и сигурност на И., регламентирано в чл. 5 от Конвенцията – основно човешко право във всяко демократично общество. Макар то да не е абсолютно по своя характер и да подлежи на ограничаване от страна на държавните органи, лишаването от свобода е изключение и следва да бъде реализирано единствено в хипотезите, уредени в ЕКПЧ и при стриктното спазване на гаранциите на самата Конвенция. Правомомерност на задържането на ищеца, в случая, липсва предвид установеното от фактическа и правна страна по решение № 4002 от 03.09.2024 г. по НАХД № 7320 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд. Касаторът е бил поставен в хипотеза на нарушение на гарантираното му от ЕКПЧ право по чл. 5 от Конвенцията. Задържането на И., освен че е ограничило свободата му за периода, през който е задържан, несъмнено е повлияло върху психическото му състояние, причинявайки стрес. Самият факт на задържането, фактическото лишаване на лицето от правото на свободно придвижване и изваждането му от нормалната битова среда предполага настъпването на притеснение и психическо напрежение, надхвърлящи нормалните такива в ежедневието, което не се нуждае от специално доказване. Такова страдание не е задължително да достигне до нивото на психологическа травма или разстройство, или има външни признаци или симптоми, не винаги ще се поддава на външни доказателства, като експертни психиатрични или медицински заключения, както и свидетелски показания. В този смисъл е и практиката на ЕСПЧ – решение от 31.03.2016 г. по делото „Джабаров и други срещу България, както и решение от 31.01.2023 г. по делото „Стефанова срещу България“. В случая ищецът е ангажирал гласни доказателства, от анализа на които безспорно се установява, че, вследствие изпълнението на неправомерната Заповед, той е изживял негативни емоции, изразяващи се в силно притеснение, стрес и засягане на достойнството му. Неправилно първоинстанционният съд не е кредитирал показанията на бащата на ищеца относно изживените от сина му страдания. Доколкото един родител възприема най-непосредствено и в цялост емоционалното състояние на детето си, е логично показанията на бащата да бъдат зачетени, особено при липса на други доказателства, подлагащи на съмнение изложеното от него в съдебното заседание, проведено на 06.06.2025 г. По тези съображения обжалваното решение, като неправилно, следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, по съществото на спора, с което на И. се присъди пълния претендиран размер на обезщетението от 500.00 лв. Този размер настоящият съдебен състав на Върховния административен определя, съобразявайки критерия за справедливост по чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и отчитайки конкретните обстоятелства, при които е понесена вредата, а именно краткия период на задържане на ищеца и липсата на доказателства интензитетът на засягане на неговото емоционално и психическо състояние да е бил значителен. Наред с това се съобразява и размера на минималната работна заплата за страната към момента на задържането. Вземането на пострадалото лице за мораторна лихва върху обезщетението за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния административен акт, от който се претендира обезвредата. Тази дата, в случая, е 25.09.2024 г., когато е постановено решение № 4002 от 03.09.2024 г. по НАХД № 7320 по описа за 2024 г. на Софийски районен съд. В този смисъл е посоченото в т. 4 от мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на Върховния касационнен съд по тълк. гр. д. № 3/2004 г., което е задължително, на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Поради това претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на мораторна лихва върху вземането за обезщетение следва да се уважи, така както е претендирана – от 25.09.2024 г. до изплащането на обезщетението. Доколкото касационната жалба е основателна и е налице пререшаване на спора между страните, СДВР, на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, следва да бъде осъден да заплати на И. разноски за държавна такса за първоинстанционното и касационното производство в размер на левовата равностойност на 15.00 лв. или 7.67 евро. Претенцията на касатора за присъждане на адвокатско възнаграждение за производството пред първата и касационната инстанция в полза на представляващия го адвокат за оказана безплатна адвокатска помощ е неоснователна. Видно от сключените договори за адвокатска услуга (на л. 8 от първоинстанционното и касационното дело) адв. Д. Димов от Адвокатска колегия – Сливен е оказал на И. безплатно адвокатска помощ и съдействие в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв.) – като на материално затруднено лице. Това обстоятелство обаче е опровергано от свидетелските показания на бащата на ищеца, дадени в съдебното заседание пред първоинстанционния съд, проведено на 06.06.2025 г., в хода на което И. И. И. е заявил, че синът му има собствен бизнес – „Има финансова къща“ (л. 74 от първоинстанционното дело). По тази причина претенцията за адвокатски хонорар за оказана безплатна адвокатска помощ за две инстанции не следва да бъде уважавана. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение, Първа колегия