Определение № 9219 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9087/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две частни жалби на Е. О. Б., гражданин на Нигерия, роден на [дата]., чрез адв. Х. Тодорова. Първата частна жалба с вх.№ 18603/29.05.2026г. е подадена срещу определение № 17772 от 11.05.2026г., постановено по адм. дело № 4408/2026 г. на Административен съд-София град, с което е оставена без разглеждане жалбата на чужденеца срещу заповед № 513з-1910/18.02.2026г. на началник отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи (СДВР) и производството по делото е прекратено. Частният жалбоподател изтъква доводи за неправилност на обжалваното определение, поради което иска неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Втората частна жалба с вх.№ 27373/31.07.2026г. е подадена срещу определение № 29417/22.07.2026г., постановено по административно дело № 4408/2026г. на АССГ, с което е отхвърлено предявеното от Е. О. Б. искане по чл. 161, ал. 1 от АПК за възстановяване на срока за обжалване на заповед № 513з-1910/18.02.2026 г. на началник отдел „Миграция“ при Столична дирекция на вътрешните работи. В частната жалба се излагат доводи за неправилност на това определение и се моли за отмяната му и възстановяване на пропуснатия срок. Ответникът – началник на отдел „Миграция“ в СДВР, не изразява становище по частните жалби. Частните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 230 от АПК и от страна, за която оспорения с тях акт е неблагоприятен, поради което са процесуално допустими. Разгледана по същество, първата частна жалба е основателна. С обжалваното определение първоинстанционният съд е оставил без разглеждане жалбата на Е. О. Б. против заповед № 513з-1910/18.02.2026г. на началник отдел „Миграция“ при СДВР, с която се отказва предоставяне на право на продължително пребиваване на чужденеца на основание чл. 24в, ал. 1 ЗЧРБ и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат съдът се позовал на чл. 159, т. 5 от АПК и е приел, че жалбата е просрочена, тъй като заповедта е съобщена лично на жалбоподателя на 02.03.2026 г. и в нея изрично е отразено „Запознат/а съм с настоящата заповед на език, който владея:“, изписани са имената на адресата и е положен подпис. Съдът е преценил, че срокът за обжалване на заповедта е започнал да тече от 03.03.2026 г. и е изтекъл на 16.03.2026 г. (понеделник, работен ден). Тъй като жалбата е подадена на 14.04.2026г., съдът е приел същата за просрочена. Освен това първоинстанционният съд е посочил, че разпоредбата чл.14, ал.2 от АПК се прилага, само когато лицето не владее български език и поиска преводач, какъвто не бил настоящият случай. Обжалваното определение е неправилно поради необосноваността му и противоречието му с материалния закон. Частният жалбоподател не оспорва обстоятелството, че процесната заповед му е връчена на 02.03.2026г., което той е удостоверил с подписа си. Връчването е осъществено без преводач, а не са налице данни, че чужденецът- адресат на акта, владее български език. Подписът на чужденеца е положен под изречението: "Запознат съм с настоящата заповед на език, който владея", но нито е посочен кой е езикът, който владее и на който му е съобщено съдържанието на заповедта, нито са вписани имена на преводач. От представените по делото доказателства не може да се обоснове категоричен извод, че чужденецът владее български език, макар да се обучава в Европейския политехнически университет. От представеното по делото уверение изх.№ 02/22.05.2026г. се установява, че Б. Е. е записан като студент в университета в редовна форма на обучение за придобиване на образователно-квалификационна степен по „Мениджмънт на информационните технологии“, обучението в която се провежда изцяло на английски език. На този език е и представената кореспонденция, водена от жалбоподателя с преподавателите му, а сключеният от него договор за наем е съставен на български и на английски език. Според основния принцип, закрепен в чл.14, ал. 1 АПК, производствата по този кодекс се водят на български език. Съгласно чл.14, ал.2 АПК, лицата, които не владеят български език, могат да се ползват от родния си или от друг посочен от тях език, като в тези случаи се назначава преводач. Нормата на чл.14, ал.2 АПК е императивна и намира приложение във всички административни производства, насочени към издаването на индивидуални административни актове. При връчването на акта органът е длъжен да осигури преводач на език, който чужденецът владее. За да се обоснове липсата на преводач на съответния език при връчването на заповедта, върху нея е следвало да бъде направено отбелязване, че чужденецът владее български език. В настоящата хипотеза оспорената заповед е съобщена на частния жалбоподател, без да е спазено това основно административнопроизводствено правило. Поради това изводът на първоинстанционният съд, че заповедта на началника на отдел Миграция“ в СДВР е връчена редовно на Е. О. Б., е необоснован и противоречи на закона. Връчването на заповедта по начин, който не позволява на адресата й да разбере както съдържанието й, така и нейните последици, е нередовно, поради което и правото на жалба не е преклудирано. С оглед на изложеното, настоящият състав счита, че обжалваното определение е неправилно като необосновано и противоречащо на закона. След като заповедта не е била редовно връчена на жалбоподателя, то преклузивният срок за обжалването й не е започнал да тече. Поради това и жалбата, подадена на 14.04.2026г. не се явява просрочена и не са налице предпоставките на чл. 159, т. 5 от АПК жалбата да бъде оставена без разглеждане, а образуваното производство- прекратено. Постановеното неправилно определение следва да бъде отменено, а делото да се върне на същия състав на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по него. Разгледана по същество, втората частна жалба също е основателна. След като подадената на 14.04.2026 г. жалба против заповедта на началника на отдел „Миграция“ в СДВР не е просрочена, тъй като е подадена преди оспорената заповед да е съобщена по надлежен ред на Е. О. Б., искането за възстановяване на срока за оспорване се явява безпредметно. Като е приел искането за допустимо, но неоснователно, съдът е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено. Искането за възстановяване на срока следва да се остави без разглеждане и производството по него следва да бъде прекратено. Воден от горното и на основание чл. 236, във връзка с чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК, Върховният административен съд – четвърто отделение