Определение № 274 от 13.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2413/2020 г.

Производството е по реда на чл.307, ал.1 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 5053609/14.05.2020 г., допълнена с молба от 22.06.2020 г., депозирана от А. Б. М. с искане за отмяна на влязло в сила решение № 2645/11.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 15786/2017 на Софийски градски съд в частта, с която e потвърдено решение № 67819/20.03.2017 г. по гр.д. № 69745/2015 г. на Софийски районен съд, с което молителката А. Б. М. е осъдена да заплати на П. Б. С. на основание чл.93, ал.2 ЗЗД сумата от 6 000,00 лв. – платен задатък по предварителен договор от 30.07.2012 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното изплащане; отхвърлено е заявеното от А. Б. М. възражение за прихващане със сумата от 6000,00 лв., представляваща вземане за неоснователно обогатяване и са отхвърлени изцяло предявените от А. Б. М. срещу П. Б. С. насрещни искове с правно основание чл.88, ал.1, предл.2 ЗЗД за сумата от 2000,00 лв. - обезщетение за неимуществени вреди и за сумата от 14 346,00 лв. – обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, като ответницата М. е осъдена да заплати ищеца С. разноски за въззивното производство в размер на 390,37 лв. От данните по делото е видно, че решение № 2645/11.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 15786/2017 на Софийски градски съд, чиято отмяна се иска, е било обжалвано с касационна жалба, като с определение № 887/19.12.2019 г., постановено по гр.д. № 2905/2019 г. по описа на ВКС, не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение и последното е влязло в сила на 19.12.2019 г. Молителката поддържа, че молбата за отмяна от 14.05.2020 г., се явява депозирана в тримесечния срок по чл. 305, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.5 ГПК при съобразяване на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. /изм. ДВ, бр.34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г./. Молителката поддържа, че са налице основанията по чл.303, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.5 ГПК за отмяна на влязлото в сила въззивно решение на Софийски градски съд. По отношение на първото основание поддържа, че са налице нови обстоятелства, която са й станали известни на 07.05.2020 г. при получаването на съобщения от СРС, ведно с преписи от два броя молби от 11.03.2020 г., депозирани от ищеца П. С. до СРС, а именно молба за връщане на внесена от него парична гаранция по допуснато в негова полза обезпечение на предявените искове и за присъждане на разноски за сумата от 1 671,35 лв. за първата инстанция и молба от П. С., с която уведомява първоинстанционния съд, че в негова полза е издаден изпълнителен лист от СГС по реда на чл.404, т.1 ГПК за сумата от 6 000 лв. и се иска от СРС издаване на изпълнителен лист за разноските, направени от него в трите инстанции, тъй като решението на СГС е влязло в сила. По отношение на основанието по чл.303, ал.1, т.2 ГПК, молителката твърди неистинност на официални писмени документи – решение от 29.05.2019 г. на СГС по в.гр.д. № 15786/2017 г., с което е оставено без уважение искането на молителката за допълване на решението от 11.04.2019 г. на СГС по реда на чл.250 ГПК, на определение от 26.11.2016 г., постановено по гр.д. № 69745/2015 г. по описа на СРС и издадена въз основа на него обезпечителна заповед, но няма твърдения, съответно доказателства, че неистинността на процесните документи е установена по надлежния съдебен ред. Относно основанието по чл.303, ал.1, т.4 ГПК молителката поддържа, че е налице противоречие между постановеното от Софийски районен съд решение и съдебното решение, постановено по реда на въззивната му проверка от Софийски градски съд досежно правната квалификация на иска на ищеца за заплащане на сумата от 6 000 лв., като първоинстанционният съд е приел, че иска е по чл. 55, ал.1 ЗЗД, а въззината инстанция е приела, че правилната правна квалификация е чл.93, ал.2 ЗЗД По отношение на последното основание – чл.303, ал.1, т.5 ГПК молителката излага твърдения, че по насрещните й искове, съдът не й е осигурил надлежно процесуално представителство в нарушение на процесуалния закон, поради факта, че не й е предоставена безплатна правна помощ, като не са изложени конкретни твърдения кога и пред коя инстанция е поискала предоставяне на такава и съответно не е посочила акта, с който й е отказано предоставяне на безплатна правна помощ. Останалите доводи в молбата за отмяна по същество представляват такива относно неправилността и необосноваността на влязлото в сила решение, чиято отмяна се иска. Ответникът по молбата – П. Б. С., е депозирал отговор, в който заявява становище за неоснователност на молбата за отмяна и моли същата да бъде оставена без уважение. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че молбата за отмяна е подадена от процесуално легитимирано лице – страна по делото, по което е постановено решението, чиято отмяна се иска, както и че атакуваният акт подлежи на отмяна по реда на чл.301 ГПК. Молбата е постъпила на 14.05.2020 г. - в рамките на установения в разпоредбите на чл.305, ал.1, т.1, т.2 и т.4 ГПК тримесечен преклузивен срок, считано съответно: от деня, в който на молителя е станало известно новото обстоятелство – в случаите по чл.303, ал.1, т.1 ГПК /молителката сочи, че това е станало на 07.05.2020 г./; от деня на влизане в сила на решението - в случаите по чл.303 ал.1, т.2 ГПК /не се твърди да е постановено решение, с което е установена неистинност на документ/; от влизане в сила на последното решение – в случаите по чл.303, ал.1, т.4 ГПК /последното решение е влязло в сила на 19.12.2019 г./. Съгласно правилото на чл.296, т.3 ГПК решението на Софийски градски съд е влязло в сила в деня на постановяване на определението на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване – на 19.12.2019 г. В конкретния случай тримесечният срок изтича на 19.03.2020 г., но с оглед разпоредбата на чл.3, т.1 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. /изм. ДВ, бр.34 от 2020 г., в сила от 09.04.2020 г./, течението на срока е спряно, считано от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение - 14.05.2020 г., поради което молбата с правно основание чл.303, ал.1, т.1, т.2 и т.4 ГПК се явява депозирана в тримесечния преклузивен срок. В частта, с което се иска отмяна на влязлото в сила решение на основание чл.303, ал.1, т.5 ГПК, тримесечният срок тече от узнаване на решението, но доколкото датата на узнаване предхожда влизането в сила на решението, чиято отмяна се иска, тъй като е упражнено правото на касационно обжалване, по което се е развило производство по чл.288 ГПК, приключило с определение от 19.12.2019 г., с което не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, следва да се приеме, че и в тази част молбата се явява депозирана в законоустановения срок. Молбата обаче е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, тъй като не съдържа надлежни твърдения за наличие на някое от предвидените основанията по чл.303, ал.1 ГПК, в който смисъл е и разрешението, дадено в т.10 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 7/2014 г., ОСГТК. Изложените в молбата твърдения за наличие на нови обстоятелства, установяващи се от два броя молби, депозирани от насрещната страна по делото до първоинстнационния съд след влизане в сила на решението, чиято отмяна се иска с искания за връщане на внесена парична гаранция във връзка с допуснато обезпечение на предявените искове и за издаване на изпълнителен лист за разноските, не покриват фактическия състав на основанието по чл.303, ал.1, т.1 ГПК. Процесуалните действия на страна по делото, изразяващи се в отправени до съда искания за издаване на определен съдебен акт след влизане в сила на решението по спора, изобщо нямат характер на нови обстоятелства по смисъла на чл.303, ал.1, т.1 ГПК, т.е. на доказателствени или юридически факти, които са съществували при висящността на спора в инстанционното производство и са от съществено значение за крайния му изход. Не са налице и надлежни твърдения за наличие на основанието по чл.303, ал.1, т.2 ГПК, тъй като визираното основание е налице само когато по надлежния съдебен ред е установена неистинност на сочените в молбата документи – с влязла в сила присъда, респ. споразумение по НПК или с установителен иск за факта на престъплението по чл.124, ал.5 ГПК, в случаите при които наказателното преследване е изключено, поради някоя от причините, предвидени в НПК. Молителката не е посочила никакви конкретни обстоятелства в тази насока, нито са ангажирани доказателства за такива, поради което не е очертан и фактическия състав на чл.303, ал.1, т.2 ГПК. Твърденията за наличието на противоречие между решението на Софийски районен съд и постановеното по реда на инстанционния контрол въззивно решение по спора, също не са годни да обусловят фактическия състав на соченото основание за отмяна, което изисква противоречието да е налице между две влезли в сила съдебни решения с идентичен предмет и страни. На последно място, не са налице и надлежни твърдения, очертаващи основанието по чл.303, ал.1, т.5, предл.2 ГПК – страната да не е била надлежно представлявана, поради нарушаване на нормите, свързани със законното представителство и по пълномощие. В конкретния случай молителката твърди, че не й е осигурено надлежно процесуално представителство, изразяващо се в предоставяне на безплатна правна помощ по чл.21, т.3 вр. чл.23, ал.2 ЗПрП, без да са изложени конкретни твърдения кога и пред коя инстанция молителката е поискала предоставяне на такава, съответно определението, с което й е отказано предоставяне на правна помощ и преминало ли е последното инстанционен контрол по реда на чл.95, ал.5 ГПК. Ето защо, липсата на надлежни твърдения за наличието на основанията по чл.303, ал.1, т.1, т.2, т.4 и т.5 ГПК обуславя извод за процесуална недопустимост на подадената молба. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение