Определение № 228 от 05.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 681/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „ОББ“АД против определение № 2976/29.11.2022 г. по гр.д. № 1798/2021г. на Софийски апелативен съд, с което, в производство по чл. 248, ал. 1 ГПК, е допълнено постановеното на 07.07.2022 г. по същото дело решение, като е осъдена „ ОББ „АД да заплати на адв. Н. Ц. – процесуален представител на ответника В. А., допълнително адвокатско възнаграждение за защита на страната в първоинстанционното и въззивното производства, в размер на 2 867 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като счита, че с оглед осъществявана от адв.Ц. защита на доверителя му, при условията на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗАдв., е следвало да бъде доказано дали В. А. е материално затруднено лице. Намира, че тази предпоставка е оборена, с оглед отказаното освобождаване на ответника А. от заплащане на държавна такса и разноски по делото, на основание чл. 83 ал. 2 ГПК. Поддържа и възражение за прекомерност на присъденото от съда възнаграждение, като намира, че съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК възнаграждението може да бъде определено и под минималния размер според Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / насетне в текста сочена като Наредбата /. Ответната страна – В. А., чрез процесуалния си представител адв.Ц., оспорва частната жалба, като акцентира на обстоятелството, че е осъществявал защитата на А. при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. – в качеството му на негов близък, поради което е напълно ирелевантно материалното състояние на страната. Намира несъстоятелно и позоваването на чл. 47, ал. 6 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. Частната жалба е неоснователна. Действително, видно от представените пълномощно и договор за правна защита / стр.13 по номерацията на първоинстанционното дело и стр. 11 по номерацията на въззивното /, адв. Ц. е представлявал ответника - въззивник В. А. при условията на чл. 38, ал.1, т. 3 ЗАдв.. Независимо дали процесуалното представителство е поето при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 или при тези по т. 3 от ЗАдв., визираните в тях основания не подлежат на изследване в производството по възмездяване на разноски и са предмет изцяло на вътрешните отношения между представляван и представител. Чл. 38 ЗАдв не изисква събиране на доказателства относно материалното състояние на доверителя, като взаимно формираната между същия и довереника воля за процесуално представителство по този ред е достатъчна. Ако се приеме тезата на жалбоподателя ще следва, въпреки вменена му от закона отговорност, процесуалният представител на страната да понесе негативните последици от последваща / на съда / преценка за липсата на визираните в чл. 38, ал. 1, т. 2 или т. 3 ЗАдв. основания, в хипотеза в която, с оглед правния резултат от спора, представляваният има право да бъде възмезден за понесени разноски. Интересът на ответната страна, дължаща заплащане на разноски, с оглед правния резултат, не се явява накърнен по никакъв начин, тъй като те биха били дължими и директно на представлявания, в случай, че не би бил представляван по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Тезата на жалбоподателя не намира опора в закона, тъй като на практика води до освобождаването му от отговорност за разноски, независимо от обективно осъществено процесуално представителство на противната страна. С въззивното решение, предвид отмяна изцяло на постановеното против ответника В. А. първоинстанционно решение, е присъдено на адв. Ц. възнаграждение за всяка от инстанциите, в общ размер 4 060 лева. С определението по чл. 248, ал. 1 ГПК са присъдени допълнително 2 867лева или общо сумата възлиза на 6 927лева. Материалният интерес във всяка инстанция за ответника В. А. възлиза на 50 000 евро, с левова равностойност 97 791,50 лева, които същият оспорва да дължи на ищеца „ ОББ „ АД. Съгласно чл. 7, ал. 2, т.4 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, в редакцията й към ДВ бр. 68 от 31.07.2020 г., при уважена изцяло въззивна жалба на страната, съответно отхвърлен изцяло иск на банката срещу същия, минималното адвокатско възнаграждение възлиза на 3 463,74 лева / 830 + 3% върху горницата над 10 000 лева / за една инстанция или 6 927,49 лева за двете. Следователно, адвокатското възнаграждение е присъдено съобразно минимума по Наредбата. Сочената от страната разпоредба на чл. 47, ал. 6 ГПК е приложима при „особеното представителство„, но предпоставки за прилагането й по аналогия в настоящата хипотеза настоящият състав не намира. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение