Определение № 2290 от 16.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2816/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на адвокат С. Ч., като процесуален пълномощник на Людмила И. О., Е. Л. О., С. Л. О. и В. М. Т., срещу определение № 482 от 02.10.2024 г. по в. гр. д. № 191/2024 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е оставено без уважение искането му за изменение на постановеното по делото решение № 135 от 08.07.2024 г. в частта за разноските, като присъденото му възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА бъде увеличено, както и да бъде присъден ДДС върху него, а присъдените на ответника ЗД „Бул Инс“ АД адвокатски възнаграждения за всички ищци бъдат допълнително намалени поради прекомерност. Частният жалбоподател счита атакуваното определение за неправилно. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че за защитата във въззивното производство на всяка от ищците Е. О. и С. О. му се дължи възнаграждение по 2000 лв., като твърди, че, доколкото от страна на застрахователя не е заявено възражение за прекомерност, възнаграждението, което следва да му бъде присъдено, е в размер на не по-малко от 3 625 лв., както и ДДС върху тази сума, или общо 7 250 лв. По отношение присъдените на ответното дружество разноски поддържа, че не са доказани предвид взаимно изключващите се клаузи в договорите за правна защита и съдействие (за заплащане на възнаграждението в брой и същевременно предвидена възможност за адвоката при неплащането му). Евентуално, счита адвокатските възнаграждения за прекомерни с оглед фактическата и правна сложност на спора, а също, че необосновано са присъдени в размер, който е различен за ищците Е. Л. О., С. Л. О. и В. М. Т., макар защитата на ответника да е срещу еднаква сума на предявения от всяка от тях иск (60 000 лв.). Ответникът по частната жалба – ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 04.12.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. За да остави без уважение молбата за изменение на постановеното по делото решение в частта за присъденото по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА на адвокат Ч. възнаграждение за оказаната от него безплатна правна защита на ищците Е. О. и С. О., решаващият състав е приел, че същото не е занижено, тъй като размерът му – 2000 лв. (без ДДС) е съобразен с размера на успешно защитения интерес за всяка от тези ищци (по 60 000 лв.), с обема на извършената работа, ниската правна сложност на спора и липсата на всякакви процесуални усложнения във въззивното производство. Като неоснователни са преценени и оплакванията относно присъдените в тежест на ищците разноски за платени от застрахователя адвокатски възнаграждения за защитата му против отделните искове. Въззивният съд е посочил, че при постановяване на решението е уважил възражението на ищците за прекомерност на възнагражденията и е намалил всяко от тях с приблизително с ⅓-ј при съобразяване стойността на защитавания интерес и особеностите на защитата на всяка една от ищците. По отношение оплакването, че липсват доказателства за плащане на адвокатските възнаграждения, е приел същото за неоснователно, отчитайки наличието на изрично отбелязване във всеки от договорите, че сумата е платена изцяло и в брой, като, предвид подписването им от двете страни (адвокат и клиент), договорите са приравнени на разписка за получена от адвоката сума. Настоящият състав намира, че въззивното определение е частично неправилно. Неоснователно е оплакването в частната жалба, че въззивният съд не е взел предвид липсата на релевирано от страна на застрахователя възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. При определяне на възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, какъвто е разглежданият случай, въпросът за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК е ирелевантен, тъй като размерът на възнаграждението не е уговорен предварително между страната и нейния процесуален представител, а се определя от съда за осъществената безплатна правна помощ. В тази хипотеза възражение за прекомерност е възможно да бъде направено едва след като то бъде определено. Поради това, заявеното от застрахователя с молбата по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение не е преклудирано и въззивният съд правилно го е разгледал. Неоснователен е и доводът, че определеното от съда възнаграждение на адвокат Ч. е занижено. С оглед обжалвания от застрахователя размер на обезщетенията на ищците Е. О. и С. О. (по 60 000 лв. за всяка от тях) и предвид липсата на фактическа и правна сложност на спора във въззивната инстанция (спорът е сведен до справедливия размер на обезщетението на тези ищци) присъдената на пълномощника им обща сума 4 000 лв. (без ДДС), т. е. по 2 000 лв. за всяка от посочените ищци е адекватна за осъществената от него правна работа – изготвяне на общ отговор на въззивната жалба, без явяване в съдебно заседание. Основателно, обаче, е оплакването в частната жалба, че и след намаляването им от въззивния съд присъдените на ответника-застраховател възнаграждения за защитата му срещу жалбата на ищците отново са прекомерни. С оглед липсата на фактическа и правна сложност на спора във въззивното производство, произтичаща от това, че същият е концентриран до справедливото обезщетение за неимуществени вреди, определянето на което е обусловено от преценката на почти едни и същи обстоятелства, установени от показанията на разпитаните по делото свидетелства, настоящият състав намира, че за осъществената от процесуалния пълномощник на ответника защита срещу жалбата на всяка от ищците следва да бъде присъдено възнаграждение в същия размер, какъвто е определен и на техния пълномощник, а именно – сумата 2000 лв., или общо 8 000 лв. (без ДДС). Не може да бъде споделен доводът, че ответникът-застраховател не е доказал заплащането на адвокатските възнаграждения предвид наличието на противоречиви клаузи в договорите за правна защита и съдействие – че сумите са платени в брой, но същевременно е предвидена клауза при неплащането им. Предвид съдържащото се в договорите изрично отбелязване, че договореното възнаграждение е „платено авансово изцяло в брой“, същите представляват разписка за получаване на отразените в тях суми и това е достатъчно, за да се приеме, че плащането е доказано, независимо от включването на общата клауза за правото на адвоката „при неплащане“. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение