Решение № 235 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2330/2014 г.

Решение № 235 от 30.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2330/2014 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от А. Л. Т. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат А. против въззивно решение от 4.12.13 г. по в. гр. д. № 4260/12 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 3.01.12 г., поправено с решение от 29.03.13 г. по гр. д. № 26279/11 г. на СРС като са отхвърлени предявените исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 и ал. 3 от КТ за заплащане на сумите 30 000 лв. - неимуществени вреди /от причинени болки и страдания, намалено самочувствие, неувереност в собствените сили, намалена работоспособност в размер на 72% и придобито рядко заболяване "Ш. -Х./, 585.20 лв. - имуществени вреди /разходи за лечение/, в резултат на трудова злополука, както и за заплащане на сумата от 1 737.60 лв. - пропусната полза, разлика между брутното трудово възнаграждение, което би получил ищеца, ако беше здрав и полученото от него обезщетение за временна нетрудоспособност по общественото осигуряване за периода 3.07.08 г. - 14.07.09 г., ведно със законната лихва, върху всяка една от трите суми, считано от 20.06.11 г. Искането на касатора е за отмяна на въззивния акта и решаване на въпроса по същество с уважаване на предявените искове. В съдебно заседание страните лично не се явяват, но се представляват. Процесуалният представител на касатора поддържа подадената касационна жалба и претендира направените по делото разноски, а на ответната страна - я оспорва. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира за установено следното: По делото няма спор за факти: Ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника, като по силата на сключен на 21.02.2001 г. трудов договор е изпълнявал длъжността "машинист П. ". Ищецът твърди, че по време на изпълнение на трудовите си задължения - на 3.07.2008 г., около 16.30 часа, на строителен обект, находящ се в [населено място][жк] [улица] претърпял трудова злополука /при слизане от багера за оглед на мястото е паднал от височина от около 1.5метра/, в резултат на което е получил "вътрешноставно счупване на лява пета кост". Опериран е по спешност /R. с плака и винтове/. Впоследствие по повод отстраняване на остеосинтезния материал и възникнало усложнение /фистула в областта на оперативния белег/, е претърпял нова операция, кюртаж до здраво през 2010 г. През 2011 г. е получил ново усложнение - хроничен остеомиелит на лява петна кост. Последвала е нова операция /кюртаж, секвестректомия на лява петна кост - отстраняване на авиталните костни участъци/. Установена е коксартроза, двустранна, с асептична некроза на бедрените глави. През април 2011 г. - е установено имуноалергично съдово заболяване "Ш. -Х. " /капиляротоксикоза с неизвестна етимология/. С ЕР ТЕЛК № 0873 от 30.03.2011 г. е определена 72% трудова нетрудоспособност. Според медицинската експертиза всички заболявания са в причинна връзка с инцидента на 3.07.2008 г. Не се спори, че работодателят не е инициирал процедура за установяване на трудова злополука. Ищецът е упражнил правото си по чл. 57, ал. 2 от КСО след изтичане на едногодишния преклузивен срок с декларация с вх. № 902 от 24.10.2011 г. Независимо, че към този момент е била установена намалена трудоспособност от 72 %, НОИ СУ "Социално осигуряване" е прекратил образуваното производство по чл. 60 от КСО /с определение № 13709 от 2.11.2011 г./ поради "прекратяване на правото на лицето да декларира трудовата злополука, считано от 7.07.2009 г. " При тези факти, за да приеме исковете за неоснователни и недоказани, въззивният съд се е позовал на преобладаващата съдебна практика, съгласно която при неупражняване на правото на защита в случай на бездействие на работодателя в предвидения едногодишен срок, възможността за провеждане на административно производството по смисъла на чл. 57, ал. 3 от КСО е преклудирана, а инцидентното установяване на трудовата злополука в исковия процес е недопустимо пред вид наличието на специален ред за нейното деклариране, разследване и квалифициране от компетентен орган. Касационното обжалване е допуснато с определение № 795 от 13.06.2014 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса: дали в хипотеза на установена инвалидност, за която се твърди, че е в резултат от трудова злополука и при липса на проведено задължително разследване по чл. 7, ал. 2 от Н., когато по вина на компетентния орган не е осъществено административно производство по установяване на факта за наличие на трудова злополука, това установяване може да се извърши в рамките на производството по чл. 200 от КТ? По въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: В съдебната практика няма спор, че надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя на основание чл. 200 от КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. от КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки /Н./. Съгласно чл. 7, ал. 2 от последната: "разследването на злополуката е задължително във всички случаи, когато има данни, че е причинено увреждане на повече от трима работещи или злополуката е довело да инвалидност или смърт, или има основание да се предполага, че ще доведе до такива увреждания. В тези случаи производството по разследване на злополуката се открива незабавно независимо от това дали е подадена декларация". Касае се до три специални хипотези / причинено увреждане на повече от трима работещи, злополуката е довела да инвалидност или смърт, или има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност или смърт/, за които законодателят - пред вид тежестта на причиненото увреждане - е преценил, че следва да се предвиди по-голяма защита. Нормата цели да се създадат гаранции за реализиране на правата на пострадалия и следва да се тълкува в негов интерес. Затова - когато се установи, че при наличие на една от така посочените хипотези - административният орган / НОИ СУ "Социално осигуряване"/ е прекратил образувано пред него производство по чл. 60 от КСО, без да изпълни императивно възложеното му в негова компетентност задължение да извърши разследване дали се касае за трудова злополука - на ищеца следва да се признае възможност за установяването й в рамките на съдебното исково производство. Противното означава - да се лиши пострадалия от защита на установено в негова полза право, защото за него друга правна възможност не съществува. Съгласно горецитираната норма на чл. 7, ал. 2 от Н. - в тези случаи упражняването на правото не е предпоставено от подаване на декларация по чл. 57, ал. 2 от КСО. Касае се за предвидено изключение от общото правило, установяващо максимален едногодишен срок за провеждане на административното производството по установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, когато осигурителят или предприятието ползвател не са я декларирали. За изрично посочените три случая в чл. 7, ал. 2 от Н., пред вид специалната законова регламентация в този смисъл - недекларирането на злополуката по реда на чл. 57 от КСО - не е пречка за установяването й в исковото производство, в което се претендират гражданскоправните последици /обезщетение за вредите/. Имайки пред вид така дадения отговор на поставения въпрос, постановеният въззивен акт е неправилен и следва да бъде отменен. В случая - след като с Протокол на медицинска комисия № 1 от 4.03.2011 г. е констатирано, че лицето е ползвало над 400 дни отпуск по болест за последните 2 години, ищецът е изпратен на ТЕЛК за определяне на процент инвалидност и последната с решение № 0873 от 30.03.2011 г. е определила 72% трудова нетрудоспособност. В този случай - при установена по надлежния ред инвалидност в резултат на твърдяна трудова злополука - съгласно горецитираната норма на чл. 7, ал. 2 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки /Н./ - разследването й е било задължително, като Наредбата не поставя извършването му в зависимост от подаването на декларация по чл. 57, ал. 2 от КСО. След като с определение № 13709 от 2.11.2011 г., административният орган е отказал да изпълни задължението си, съдът е следвало да даде възможност на пострадалия да установи характера на злополуката, причинила увреждането му. Като е преценил направените в този смисъл доказателствени искания на страната за недопустими, съдът я е лишил от възможност за защита. Постановените актове като неправилни следва да бъдат отменени, а делото - върнато за ново разглеждане от първоинстанциония съд, който следва да изготви нов доклад по делото по чл. 146 от ГПК, с ново разпределение на доказателствената тежест относно установяване на твърдените факти за инцидента на 20.06.2011 г., въз основа на които да се направи извод дали е налице трудова злополука. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение