Решение № 633 от 19.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1645/2026 г.

Производство по чл. 290 от ГПК.

Делото пред ВКС е образувано по касационна жалба на ищците М. Х. Е., И. Г. С., О. Г. С., Д. Г. К., Е. Х. К. и Е. Х. К., подадена чрез общите им процесуални пълномощници адв. Н. Д. и адв. Г. Р., и по насрещна касационна жалба на ответника „Г. к.“ ЕООД, подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. С. К., срещу решение № 923/28.11.2025 г., допълнено в частта за разноските с определение № 91/14.01.2026 г., постановени по възз. гр. дело № 1635/2025 г. на Бургаския окръжен съд (БОС).

С определение № 3102/10.06.2026 г., постановено по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато само по касационната жалба на ищците – в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 1284/03.06.2025 г. по гр. дело № 272/2025 г. на Бургаския районен съд (БРС), предявените срещу ответното „Г. к.“ ЕООД осъдителни искове с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на обезщетения за причинени неимуществени вреди от смъртта на Х. Г. К., настъпила при трудова злополука на 16.08.2024 г., са отхвърлени от БОС, както следва: искът на М. Е. – за разликата над сумата 70 000 лв. до сумата 170 000 лв. и искът на И. С., О. С., Д. К., Е. К. и Е. К., заместили починалия в хода на делото ищец Г. И. К. – за разликата над сумата 30 000 лв. до сумата 150 000 лв., ведно със законните лихви върху тези разлики, считано от 16.08.2024 г. до окончателното изплащане. Подаването на касационните жалби поставя във висящност и разноските по делото – чл. 81 от ГПК.

В касационната жалба на ищците се излагат оплаквания и доводи по чл. 281, т. 3 от ГПК – за неправилност на обжалваните от тях части от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при определянето размерите на процесните обезщетения за неимуществените вреди, претърпени от двамата първоначални ищци от смъртта на сина им Х. К.. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание чрез общия процесуален пълномощник на ищците адв. Б. А..

Ответното „Г. к.“ ЕООД, в писмени бележки, изготвени от процесуалния му пълномощник адв. К., излага съображения за неоснователност на жалбата.

Привлечените от ответника трети лица-помагачи „Застрахователна компания Уника живот“ АД, „Вип строй 89“ ЕООД и М. А. М. не заявяват становище по касационната жалба на ищците.

С посоченото по-горе определение № 3102/10.06.2026 г., касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД – относно дължимата от съда комплексна преценка на релевантните обстоятелства, съставляващи критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени в резултат на причинена смърт на близък родственик на ищеца.

По така поставения въпрос, предвид разясненията, дадени в т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. и в мотивите към ТР № 1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, както и предвид основаната на тях трайно установена практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени вследствие загубата на близък роднина, съдът следва да извърши комплексна преценка на всички конкретни, установени по делото обстоятелства, от които се гради заключение за интензитета и продължителността на страданието на ищеца и произтичащите от това последици за него. Такива са например обстоятелствата, при които е настъпила смъртта, възприети ли са от ищеца съпътстващите физически болки и други страдания на починалото лице, съответно тяхната сила, интензитет и продължителност на болковия синдром, те как са се отразили върху психиката и емоциите на ищеца. Без съмнение, от значение за тази преценка са конкретните чувства на ищеца към момента на деликта и в периода след това, предвид и конкретната родствена връзка между него и починалия, и възрастта на всеки от тях, като от съществено значение са конкретните факти, сочещи на реалната степен на близост между тях, на интензитета, продължителността и развитието във времето на емоционалните им взаимоотношения. Конкретните отношения с починалия следва да се преценяват за всеки ищец към момента на настъпването на увреждащото събитие, както и насоката на тяхното развитие за времето преди него, като се съобразява дали и доколко тези отношения са имали еднозначен и траен характер, а също и каква е била преспективата за тяхното бъдещо развитие. Поради това, от съществено значение за размера на обезщетението е и преценката на конкретните установени обстоятелства за наличие или липса, респ. – за степента на промяна в начина на живот на ищеца, свързана с неговото ежедневие, здравословно състояние, трудова дейност, социализация и изобщо цялостното отражение на загубата на близкия човек върху живота му. Обезщетението се определя глобално – за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие загубата на неговия родственик, като за да се приложи правилно общественият критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди в тяхната съвкупност всички обстоятелства, релевантни за размера на претенцията, като извърши комплексна и цялостна оценка на тяхното отражение върху неимуществената сфера на ищеца.

По настоящото дело въззивният съд е намерил, че определеният от първата инстанция общ размер на процесните обезщетения от 170 000 лв. бил неоправдано завишен. За този свой извод окръжният съд е изложил съображения, че предвид претърпените от ищците стрес, болка и мъка от загубата на детето им, близките отношения с починалия им син, изгубената опора в негово лице в сравнително напредналата им възраст и икономическата обстановка в страната към момента на злополуката, районният съд правилно преценил при условията на чл. 52 от ЗЗД, че в полза на майката – ищцата М. Е. – следва да бъде присъден по-висок размер, доколкото тя е живяла постоянно в едно домакинство с починалия си син и е разчитала на неговата финансова помощ в ежедневието си, макар и самият той да е имал многодетно семейство. Относно бащата – починалия в хода на процеса и заместен от своите наследници Г. К., въззивният съд е посочил, че същият е живеел отделно и от 25 години е разделен с майката, има ново семейство и съпруга, както и деца от новото семейство, които го наследяват. Посочил е също, че от свидетелските показания е установено, че загиналият при трудовата злополука Х. К. приживе е поддържал близки контакти с баща си и често го е посещавал, но не се установява бащата да е зависим финансово от сина си. Окръжният съд е изтъкнал и че бащата е живял в друго населено място, при което е приел за очевидно, че отношенията между майката и сина са били на различно ниво в сравнение с тези между бащата и сина, като в подкрепа на това е посочено и обстоятелството, че за предоляване на страданието на майката е била нужна помощ от психолог. В заключение въззивния съд е достигнал до крайния си извод, че за майката следва да бъде определено обезщетение в размер 70 000 лв., а за бащата – 30 000 лв.

С така изложените съображения окръжният съд е разрешил поставения по делото правен въпрос в противоречие с изложения по-горе отговор, възприет в константната практика на ВКС, което е довело и до неправилно определяне от него на значително занижени размери на процесните по делото обезщетения. Въззивният съд не е извършил необходимата комплексна преценка на установените по делото конкретни обстоятелства, съставляващи критерии за присъждане на справедливо обезщетение, а в отклонение от правомощията си на инстанция по съществото на спора, действайки като контролно-отменителна такава, е преценявал правилността на изводите на първостепенния съд. Основателни са и оплакванията на касаторите, че въззивният съд не е взел предвид всички установени по делото факти, които са от значение за размера на дължимите им се обезщетения, а тези които е обсъдил, не е оценил надлежно. Доколкото е посочил част от правно-релевантните по чл. 52 от ЗЗД факти по делото, окръжният съд е извършил единствено съпоставка и сравнение между отношенията и степента на близост на всеки от двамата първоначални ищци с техния загинал син, а не е осъществил дължимата оценка на обстоятелствата с оглед установяване интензитета на страданието на всеки от двамата родителите от претърпяната тях загуба, респ. – с оглед определянето на справедливо по размер обезщетение за всеки от тях, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Съдът по никакъв начин не е отчел нито сравнително младата възраст на загиналия при процесната трудова злополука Х. К., който е бил -годишен, нито внезапността на неговата кончина, което е тежък емоционален удар за всеки един родител. Окръжният съд не е съобразил също, че през целия си живот Х. К. е живял в едно домакинство заедно с майка си М. Е., че се е грижел за нея, включително и след като е създал свое семейство и две деца, при което, освен че след смъртта му тя (в предпенсионна възраст – -годишна тогава) вече не е могла да разчита на даваната от него финансова помощ, е загубила и моралната опора и грижата от сина, когото сама е отгледала. Показателни в тази насока са и необсъдените от въззивния съд обстоятелства, че при вестта за неочакваната смърт на сина й, ищцата е припаднала, както и че всяка вечер ходи на гроба му – и към датата на разпита на свидетеля, проведен по делото повече от 7 месеца след смъртта на Х. К.. Всички тези факти сочат, че внезапната загуба на сина й е изключително трагично събитие за ищцата М. Е., което съществено се е отразило на начина й на живот. Предвид обсъдените от него обстоятелства, окръжният съд правилно е приел, че отношенията между майката и сина са били на различно ниво в сравнение с тези между бащата и сина, както и че на майката следва да се определи по-голямо по размер обезщетение. Също правилно въззивният съд е съобразил обстоятелството, че бащата и синът са поддържали чести контакти и са останали близки, но неправилно е оценил степента на тази емоционална близост между тях, тъй като не е обсъдил конкретните обстоятелства по делото, от които тя се установява. Макар и да са живеели в различни населени места, те са говорели по телефона 2-3 пъти седмично; при честите посещения при баща си Х. К. е водел и децата си, за да видят дядо си. Ищецът Г. К. също много тежко е приел вестта за смъртта на сина си – тя му била съобщена от свидетеля по телефона, при което той не могъл да реагира, само попитал: „Къде сте?“, след което отишъл в моргата, където вече били майката и свидетелят (братът на загиналия), като последният сочи в показанията си: „Няма как да го опиша. Всички просто ревяхме.“. Съобразявайки всички тези релевантни по делото обстоятелства, сочещи на високия интензитет на страданието на двамата първоначални ищци от внезапната смърт на техния син, настоящият съдебен състав намира, че справедливото по размер обезщетение за ищцата М. Е. възлиза на сумата 100 000 лв., а за Г. К., заместен по делото от своите наследници – на сумата 70 000 лв., до който размер следва да се уважат предявените по делото искове.

В заключение, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която искът на М. Е. е отхвърлен за разликата над сумата 70 000 лв. до сумата 100 000 лв. и искът на правоприемниците на починалия в хода на делото Г. К. е отхвърлен за разликата над сумата 30 000 лв. до сумата 70 000 лв., като вместо това настоящата инстанция следва да постанови осъждане на ответното дружество да заплати на ищците и тези дължими разлики от обезщетенията, съответно – 30 000 лв. и 40 000 лв., ведно с претендираната и следваща се законна лихва върху тях, считано от 16.08.2024 г. до окончателното плащане. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тези парични суми, присъждани с настоящото решение, следва да се превалутират и закръглят съгласно чл.чл. 11-13 от ЗВЕРБ. В останалата допусната до касационно обжалване част, въззивното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила.

Относно разноските по делото:

Първоинстанционният съд е уважил предявените по делото искове общо за сумата 170 000 лв., който общ размер като краен резултат се присъжда и с настоящото касационно решение. Въззивният съд, макар да е посатановил промяна на този резултат, не е изменил съразмерно с него разноските за първоинстанционното производство, поради което същите следва да се заплатят от страните така, както са присъдени с първоинстанционното решение, което в тази част е оставено в сила с въззивното решение.

Присъденото от въззивния съд (с определение № 91/14.01.2026 г., с което е допълнено в частта за разноските въззивното решение) в полза на адв. Р. адвокатско възнаграждение в размер 5 333.68 евро за въззивното производство, следва да бъде увеличено съразмерно на уважената част от исковете от настоящата инстанция, а именно – със сумата 3 733.58 евро, която следва да му се присъди с настоящото решение. За касационното производство настоящият съдебен състав, на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв и по критериите по чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, определя на адв. Р. (единият от тримата процесуални пълномощници на ищците, който им е оказал безплатна правна помощ, изразяваща се в изготвянето заедно с адв. Д. на касационната им жалба и на отговора на насрещната касационна жалба на ответника) възнаграждение в размер 9 000 евро. След редукцията на същото съразмерно на уважената част от исковете спрямо пълните им размери, поддържани пред настоящата инстанция, дължимата от ответника сума, която той следва да бъде осъден да заплати на адв. Р., възлиза на 4 781.25 евро.

Присъдените от въззивния съд (също с определение № 91/14.01.2026 г.) в полза на ответното дружество разноски в размер 4 347.25 евро, следва да бъдат намалени съразмерно на уважената част от исковете от настоящата инстанция, а именно – на сумата 2 969.49 евро, за разликата над който дължим размер, въззивното решение, допълнено с посоченото определение по чл. 248 от ГПК, също следва да бъде отменено. Ответникът не е направил разноски за касационното производство.

Предвид обстоятелството, че ищците са освободени от заплащането на държавна такса съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати по сметка на ВКС дължимата държавна такса за касационното производство, съразмерно на уважената с настоящото решение част от исковете, а именно – сумата 1 738.39 евро.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение