Решение № 3117 от 19.03.2026 г. на ВАС по адм. д. № 7595/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Уолтън Асошийтс – България ООД с адрес на управление гр. София, [адрес], чрез процесуален представител, срещу решение № 11621 от 04.04.2025г. по адм. дело № 8786/2024г. по описа на Административен съд – София-град, с което е бил отхвърлен като неоснователен предявеният срещу Министерството на туризма иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за осъждането на същото министерство да заплати на „Уолтън Асошийтс – България“ ООД сумата от 1000,00 лева, представляваща частичен иск от общата претенция от 1 347 000,00 лева, като обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващо се в пропуснати ползи, представляващи равностойността на неполучена финансова помощ по схема BG - 176789478-20210-06, явяващо се резултат от незаконосъобразен административен акт – Заповед с изх. № Т- РД -27-666/290322г. на Министъра на туризма, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателно плащане на вземането, постановено по адм. дело № 9803/2022 година по описа на Административен съд – София-град, които суми се сочат да представляват неполучен приход вследствие на незаконосъобразно издадена Заповед № Т-РД – 27-666 от 29.03.2022г. на Министъра на Туризма. Касаторът поддържа искане за отмяна на оспореното решение и постановяване на друго, по съществото на спора, с което исковата претенция да бъде уважена в претендирания размер, ведно с уважаване изцяло и на предявения акцесорен иск. Претендира присъждане и на сторените по делото разноски по опис. Представя доказателства за основанието и изплащането им. Ответникът – Министерството на туризма в писмен отговор оспорва касационната жалба и изразява становище за правилност и обоснованост на първоинстанционния съдебен акт. Претендира разноски. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита касационната жалба за неоснователна, а решението на първоинстанционния съд за правилно. Върховният административен съд, като провери правилността на решението с оглед направените касационни оплаквания, прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, за която съдебното решение е неблагоприятно, поради което е допустима. Разгледана по същество, е неоснователна поради следните съображения: Производството е поставено за разглеждане след като състав на Административен съд – София-град е отхвърлил предявеният от дружеството иск срещу Министерство на туризма с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, предявен като частичен в размер на 1 000 лева от общо претендирани 1 347 000 лева, изразяващи се в пропуснати ползи от Заповед № Т-РД-27-666/29.03.2022 г. на Министъра на туризма, с която на ищеца е отказано отпускането на безвъзмездна финансова помощ по схема BG - 176789478-20210-06 в размер на 1 347 000 лева, която е била отменена с решение по адм. д. № 9803/2022 г. по описа на АССГ, оставено в сила с решение по адм. д. № 10780/2023 г. по описа на ВАС. Поддържа, че крайната дата, до която е следвало да се получи безвъзмездната финансова помощ е 25.03.2022 г., на която дата са изплатени помощи на други лица. Счита, че издаването на отменената заповед е довело до пропускане на сигурно увеличаване на имуществото със стойността на безвъзмездната финансова помощ в размер на 1 347 000 лева. За да достигне до изводите в крайния си съдебен акт, от фактическа страна Съдът е приел за установено, че дружеството е подало чрез Системата за управление на национални инвестиции заявление (формуляр за кандидатстване) вх. № BG-176789478-2021-06.0304 за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ в размер на 1 347 600 лева по схема BG-176789478-2021-06 „Предоставяне на безвъзмездни средства за подпомагане на туристическия сектор“, обявена в изпълнение на държавна помощ SA.100885(2021/N) от 17.01.2022 г., на основание чл. 1, ал. 5, т. 9, б. „в“ и ал. 7 ЗДБРБ за 2021 г. и при условията на ПМС № 405/25.11.2021г. По-натам съдът е установил, че заявлението на дружеството е било отхвърлено със Заповед № Т-РД-27-666/29.03.2022 г. на Министъра на туризма, който е приел, че същото има задължения към Столична община и не отговаря на критериите за допустимост по схемата. Не се спори между страните, че Заповедта е била оспорена по съдебен ред и с решение № 5412/17.08.2023 г. по адм. д. № 9803/2022 г. на Административен съд – София-град е отменена, като преписката е била върната на административния орган за ново произнасяне при спазване на дадените задължителни указания. Резултатът от спора е бил потвърден с решение № 6560/29.05.2024 г. по адм. д. № 10780/2023 г. на Върховен административен съд. Според възприетите от първоинстанционния съд по настоящия спор мотиви, административният орган не е установил по надлежния ред наличието на публични задължения към релевантния момент, както и че е допуснал съществени процесуални нарушения при преценката на допустимостта на кандидата. След влизане в сила на съдебното решение преписката е върната на Министъра на туризма за ново произнасяне, като със Заповед № Т-РД-16-8/15.01.2024 г. е създадена постоянно действаща оценителна комисия за преразглеждане на заявления по схемата. Към момента на разглеждане на иска пред първата инстанция административното производство по заявлението на дружеството не е било приключило. При така възприетите, като установени по делото факти, за които не се и спори между страните, дружеството е поддържало, че вследствие на издаването на отменената заповед е претърпяло имуществени вреди, изразяващи се в пропусната полза – пропуснато сигурно увеличаване на имуществото със сумата на безвъзмездната финансова помощ, като е посочило, че крайната дата за изплащане на средствата е била 25.03.2022 г., на която дата са били изплатени помощи на други кандидати. Ответникът е изложил позиция за липсата на причинна връзка между отменената заповед и твърдените вреди, както и преждевременност на претенцията предвид висящото административно производство. При такаустановените факти и обосновани претенции, съдебният състав е постановил първоинстанционното решение. С него, за да отхвърли исковата претенция, първоинстанционният съд е приел, че е налице първата предпоставка по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ – отменен като незаконосъобразен административен акт. Приел е обаче, че не са доказани останалите елементи от фактическия състав на отговорността – настъпили имуществени вреди под формата на пропусната полза, като и наличието на пряка причинна връзка между твърдените вреди и отменената заповед. Съдът е изложил съображения, че с отменителните съдебни решения не е признато право на дружеството на получаване на безвъзмездната помощ, а преписката е върната за ново произнасяне по същество. Поради висящия характер на административното производство липсва влязъл в сила акт, който да установява съществуването на вземане на ищеца за конкретна сума, респективно не може да се приеме наличие на сигурно увеличаване на имуществото. Прието е още, че уважаването на иска би довело до недопустимо заместване на административния орган и до риск от двойно плащане при евентуално положително произнасяне по заявлението. С оглед на това първоинстанционният съд е отхвърлил предявения частичен иск и е присъдил на Министерство на туризма разноски в размер на 100 лева за юрисконсултско възнаграждение. Решението е обжалвано с касационна жалба в предвидения от закона срок и е предмет на разглеждане в настоящото касационно производство. Такапостановеното решение е правилно. Според настоящия съдебен състав е правилен изводът на първоинстанционния съд за наличие на първата предпоставка – установеният като отменен незаконосъобразен административен акт Заповед № Т-РД-27-666/29.03.2022 г. на Министъра на туризма. Правилни се явяват и изводите му за недоказаност на останалите две предпоставки, необходими за уважаване на претенцията по чл.1, ал.1 ЗОДОВ. Самото решение почива на извода на първоинстанционния съд, че отмененият акт касае допустимостта на дружеството до разглежданата процедура, а не основателността на самото заявление, която към настоящия момент не е преценена с краен съдебен акт. В тази връзка настоящата съдебна инстанция изцяло споделя извода на първоинстанционния съд, че по делото не е доказано пропускането на сигурни ползи от страна на ищеца, тъй като решението за подпомагане се взема след преминаване на фазата по допустимостта и е обусловено от издаването на отделен административен акт, какъвто както към датата на предявяване на исковата претенция, така и към настоящия момент не е издаден. Издаването на последния е обусловено от проверка наличието на отделни предпоставки, които не е ясно дали са били изпълнени от страна на ищеца. Това обстоятелство обосновава верността на заключението на първоинстанционния съд за липсата на пряка причинноследствена връзка между отменения акт за недопускане на заявлението за разглеждане и претендираното увреждане в размер на заявената сума за подпомагане. Тази връзка е опосредена от преценката на заявлението по същество и най вече от крайния административен акт, с който органът би се произнесъл по това заявление. При горните правни изводи за липса на две от трите предпоставки на чл.1, ал.1 ЗОДОВ в хипотезарта на кумулативност, исковата претенция правилно е отхвърлена в предявения размер. При този изход на спора, уважена следва да бъде и претенцията за присъждане на съдебноделоводни разноски в полза на ответната страна, а именно такива за юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,26 евро. Воден от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение