Решение № 338 от 23.07.2026 г. на ВКС по н. д. № 195/2026 г.

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимите А. М. В. и С. В. Г. срещу решение №138 от 03.11.2025 г., постановено по ВНОХД №185/2025 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново. С присъда №5 от 05.02.2025 г., постановена по НОХД№ 20234500200658/2023 г. по описа на Окръжен съд - Русе подсъдимите В. и Г. са признати за виновни в това, че за периода от 06.09.2015 г. до 10.09.2015 г. в [населено място], в съучастие помежду си като съизвършители с цел да набавят за себе си имотна облага принудили чрез заплашване А. Т. Т. да извърши нещо противно на волята си - да се разпореди с имущество - да продаде недвижими имоти на обща стойност 50 906 лева и да предаде на подсъдимия Г. сумата от 8 440 лева, като по този начин му причинили значителни имуществени вреди в размер на 43 346 лева, като на основание чл.214, ал.2, т.1 и т.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.213а, ал.3, т.2, във вр. с ал.2, т.1 и т.4, във вр. с чл.20, ал.2 НК във вр. с чл.54 НК на подсъдимия В. са наложени наказания „лишаване от свобода“ за срок от шест години, изпълнението на което на основание чл.57, ал.1, т.2, б.“а“ ЗИНЗС следвало да бъде изтърпяно при първоначален „строг“ режим, „глоба“ в размер на 6 000 лева- платима в полза на Държавата и „конфискация“ на Ѕ от имуществото му- Ѕ от собствеността върху лек автомобил „Опел А.“ с ДК [рег.номер на МПС] и Ѕ от недвижим имот на [улица] идентификатор 63427.5.52 и на подсъдимия Г. наказания „лишаване от свобода“ за срок от пет години, изпълнението на което на основание чл.57, ал.1, т.3 ЗИНЗС е следвало да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим, „глоба“ в размер на 5 000 лева- платима в полза на Държавата и „конфискация“ на Ѕ от имуществото му- Ѕ от собствеността върху леки автомобили „Опел Вектра“ с ДК [рег.номер на МПС], „Опел Вектра“ с ДК [рег.номер на МПС] и „Опел З.“ с ДК [рег.номер на МПС]. С присъдата, при условията на солидарност, двамата подсъдими са осъдени да заплатят на Р. Т. Т. сумата от 43 346 лева- имуществени вреди претърпени в резултат на извършеното престъпление, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 10.09.2015 г. до окончателното изпълнение на задължението и сумата от 500 лева- адвокатско възнаграждение. С присъдата двамата подсъдими, са осъдени да заплатят направените в хода на воденото наказателно производство разноски в размер на по 805, 95 лева- в полза на бюджета на съдебната власт. С атакуваното въззивно решение първоинстанционната присъда е изменена, като същата е отменена в частта, с която двамата подсъдими са осъдени да заплатят на Р. Т. Т. за разликата от 43 346 лева до 8 440 лева, като за тази част претенцията им е отхвърлена като неоснователна. Присъдата е потвърдена в останалата й част. С въззивното решение двамата подсъдими са осъдени да заплатят държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 168, 80 лева. В касационната жалба на защитника на двамата подсъдими са посочени всички касационни основания. Защитникът оспорва изводите на предходните съдебни състави, че доказателствените материали установяват извършването на престъпление от В. и Г.. Поддържа, че в хода на производството не е било установено двамата да са заплашили пострадалия А. Т., като инкриминираните от обвинението изрази нямат характер на заплаха. Моли да бъдат отчетени показанията на свидетелите Б., А. и Д., които са възприели пострадалия и той не е споделил с тях, че е бил заплашван. Акцентира, че инкриминираната сделка с недвижими имоти на Т. е осъществена след среща на пострадалия с Д. и при липса на отправени заплахи от страна на подсъдимите. С касационната жалба се оспорват и изводите на въззивния съд, че липсват данни част от сумите представляващи продажна цена на недвижимите имоти да са били дадени на ръка на пострадалия, както и се твърди, че инкриминираната сума от 8 840 лева представлява заплащане за реално извършени строителни дейности по дома на Т.. В жалбата не са включени оплаквания относно приложението на материалния закон, като единствено се твърди, че престъплението по чл.214, ал.2, т.1 и т.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.213а, ал.3, т.2, във вр. с ал.2, т.1 и т.4, във вр. с чл.20, ал.2 НК не е извършено. В жалбата са включени пространни доводи в подкрепа на оплакването, че определените на двамата подсъдими наказания са явно несправедливи. Твърди се, че неправилно предходните съдилища не са отчели като изключително смекчаващо отговорността на двамата подсъдими обстоятелство продължителността на воденото производство и неправилно са ценили като отегчаващо отговорността обстоятелство предходните осъждания, които са обусловили отговорност по чл.214, ал.2 НК. На тези основания и при условията на алтернативност се предлага въззивното решение да бъде отменено и двамата подсъдими да бъдат оправдани, или след отмяна на решението делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или решението да бъде изменено, като бъде приложен закон за по- леко наказуемо престъпление и да се намалят наказанията на всеки един от подсъдимите. В допълнение към касационната жалба един от защитниците на подсъдимия В. отново излага оплаквания относими към всички касационни основания, като твърди, че при постановяването на въззивното решение съдът е основал вътрешното си убеждение в противовес на събраните доказателства, като не е изложил фактическа обстановка на базата на собствен доказателствен анализ, а е възпроизвел тази, приета от първостепенния съд. Моли това да бъде приравнено на липса на мотиви и да бъде преценено като съществено нарушение на процесуални правила. С допълнението се оспорва и внесения обвинителен акт, като се твърди, че той не отговаря на изискванията на чл.246 НПК и не съдържа информация за конкретните действия на всеки един от подсъдимите. Поддържа, че липсата на тази информация препятства осъществяването на защитата и нарушава правата на подсъдимите. В допълнението се съдържат и оплаквания за това, че отмереното наказание е явно несправедливо защото размера му не съответства на обществената опасност на подсъдимия В. и на изминалия повече от десетгодишен период, през който се е развивало наказателното производство по дело, което не се отличава с висока фактическа и правна сложност. На тези основания предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено и подсъдимите оправдани или след отмяната му делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или същото да бъде изменено, като бъде намалено наложеното на подсъдимия В. наказание. В допълнение към касационната жалба един от защитниците на подсъдимия Г. прави оплаквания, относими към всички касационни основания. Твърди, че в хода на воденото наказателно производство са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, като въззивният съд е абдикирал от изпълнение на функциите си като контролна инстанция защото е възпроизвел дословно фактическата обстановка по делото, приета от първоинстанционния съд. Като самостоятелно процесуално нарушение сочи това, че въззивният съд не е отговорил на възраженията на защитата, отразени във въззивната жалба, като по този начин е обезсмислил въззивното производство. И в това допълнение се оспорва съдържанието на внесения обвинителен акт, като се твърди, че той не отговаря на изискванията на чл.246 НПК защото липсва информация за конкретните действия осъществени от всеки един от подсъдимите, чрез които обвинението твърди че са осъществили състава на престъплението. Поддържа, че така формулирано обвинението е абстрактно, а не конкретно и това затруднява защитата. Сочат се и противоречия между обстоятелствената част и диспозитива на обвинителния акт както по отношение на конкретните дати на извършване на действията, преценени като изнудване, така и за паричните суми негов предмет. В допълнението се отправя и оплакване за явна предубеденост на въззивния съд, като се твърди, че това следва от съдържанието на мотивите на въззивното решение. В подкрепа на тезата се сочат разсъждения на съда, които не почиват на доказателства, а представляват недопустими предположения, които са за факти във вреда на подсъдимите. Оспорва се и използването на показанията на пострадалия А. Т., като се твърди, че неправилно те са били приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл.281 НПК, като въззивният съд не е отчел трайната практика на ЕКПЧ, че не могат да бъдат използвани показания на свидетел, депозирани в досъдебното производство ако привлеченият към наказателна отговорност не е участвал в разпита му или ме му е била дадена възможност впоследствие в рамките на друг разпит на същия свидетел да му зададе въпроси и да се конфронтира с него. Оспорва се и решението на съда да не кредитира показанията на свидетелите Ф. Г., Б. и Д., както и се поддържа, че неправилно е кредитирано заключението на приетата съдебнопсихиатрична и психологична експертиза на пострадалия Т. и не е отчетено това, че той не е надежден свидетел. Защитникът оспорва и изводите на въззивния съд относно приложението на материалния закон, като моли да бъде отчетено, че е влязло в сила решение относно осъществената сделка с недвижими имоти, като съдът е прогласил нейната унищожаемост. На това основание предлага да бъде прието, че сключването й не може да бъде ценено като настъпила за пострадалия вреда. В допълнението се съдържат и оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия Г., като се акцентира на продължителността на воденото наказателно производство и на неправилните изводи на въззивния съд за наличие на невъзстановени вреди. На тези основания и при условията на алтернативност се предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или същото да бъде изменено, като бъде намалено наказанието на подсъдимия Г.. В хода на проведеното касационно съдебно заседание защитникът на подсъдимия В. поддържа подадената касационна жалба и допълнението към нея и възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Счита, че са налице и трите касационни основания и отново отправя при условията на алтернативност искания за отмяна на въззивното решение, за оправдаване на подсъдимия, за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или за намаляване на наложеното на В. наказание. Защитникът на подсъдимия Г. поддържа касационната жалба и оплакванията, отразени в допълнението към нея. Пледира, че в хода на воденото наказателно производство са допуснати редица тежки процесуални нарушения, които са от категорията на абсолютните и се отнасят до съдържанието на обвинителния акт, невъзможността да се разбере размера на твърдяната вреда и липсата на информация за отправената към пострадалия закана. Акцентира върху възпроизвеждането от въззивния съд на фактическата обстановка, приета от първостепенния съд, на липсата на пълен и верен доказателствен анализ, неправилното ценене на показанията на свидетеля А. Т. и липсата на мотиви на атакувания въззивен съдебен акт. Отново възпроизвежда оплакванията, относими към справедливостта на наложеното наказание, като поддържа, че същото е завишено и въззивният съд не е отчел продължителността на воденото наказателно производство. Моли при преценката му да бъде отчетено, че подсъдимият Г. не е извършвал никакво престъпление след инкриминираната дата и води законосъобразен начин на живот. На тези основания предлага атакуваното въззивно решение да бъде отменено, като касационният съд прецени на кой стадий да върне делото. Представителят на държавното обвинение преценява касационните жалби като неоснователни и предлага те да бъдат оставени без уважение. Твърди, че в хода на воденото наказателно производство са спазени изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 НПК, като въззивният съд е направил пълен и верен анализ на доказателствата и правилно е установил фактите по делото. Пледира да бъде прието, че законосъобразно съдът е отхвърлил тезата на подсъдимите, като вярно е преценил, че с присъствието си в дома на Т. те са демонстрирали сила и са упражнили психическа принуда. Поддържа, че с поведението си против неговата воля са го принудили да извърши разпоредителни действия с имуществото си, като това е станало с цел тяхното обогатяване. Прокурорът предлага касационният съд да приеме, че правилно е приложен материалния закон и законосъобразно са отмерени наложените на двамата подсъдими наказания, като са отчетени обществената опасност на извършеното престъпление и данните за личността им. На тези основания предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият В. твърди, че е невинен и моли за справедливост. Подсъдимият Г. моли да бъде отменено решението на въззивния съд. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното: Касационните жалби са частично основателни. По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила: Основните оплаквания, отразени в касационните жалби и допълненията към тях са за неправилен и непълен доказателствен анализ и за липса на мотиви, дължаща се на невъзможност да бъдат проверени фактическите изводи на съдебния състав поради дословно възпроизвеждане на фактите, възприети от първоинстанционния съд. Преди да бъде даден отговор на тези оплаквания касационният съд намира за необходимо да отбележи, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. При оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали доказателствените източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. Ето защо настоящият състав няма да излага мотиви дали възприема доказателствените изводи на въззивния съд, а единствено ще посочи дали същите почиват на годни доказателства и доказателствени средства и отразяват действителното им съдържание. Касационният съд не може да възприеме тезата, че въззивния съдебен акт страда от липса на мотиви. Вярно е, че въззивният съд си е позволил в решението си да възпроизведе дословно част от мотивите на първоинстанционната присъда (от стр.4 до стр.14 на въззивното решение), като по изричен начин е отразил, че това са факти възприети от първостепенния съд. Настоящият съдебен състав приема, че дословното възпроизвеждане на част на чужд съдебен акт (в случая този предмет на въззивна проверка) не следва да бъде насърчавано, но това не може да бъде формално основание да се приеме, че всякога когато бъде установен този недостатък на проверявания акт това води до извод за допуснато съществено нарушение на процесуални правила. Въззивната инстанция дължи произнасяне по фактите, като от съдържанието на съдебния й акт следва да може да бъде преценено какво конкретно въззивният съд е приел и въз основа на какви доказателствени източници. Възможно е съдът да приеме факти, които се различават от тези приети от първостепенния съд, но е възможно той да се съгласи с преценката по фактите на последния. В този случай е безпредметно да бъдат възпроизвеждани двукратно същите, като е достатъчно въззивният съд да посочи релевантните факти и да отрази в решението си, че изцяло споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд, както е направено в атакуваното въззивно решение. Действително практиката на касационната инстанция е константна за това, че механичното включване на части от друг съдебен акт в постановеното собствено решение представлява съществено нарушение на процесуални правила защото в своята същност то се приравнява в липса на мотиви, но този извод следва не когато са възпроизведени фактически изводи, за които съдът е обявил, че споделя, а когато липсва собствен доказателствен анализ, който дава възможност да бъде установено как съответния съд е достигнал до тези изводи. В случая такъв анализ е налице, което е и основание касационната инстанция, въпреки откритите пълни съответствия между части от съдържанието на въззивния и първоинстанционния акт да прецени, че това не представлява съществено нарушение на процесуални правила защото може да бъде установена действителната воля на въззивния съдебен състав и да бъде преценена законосъобразността на акта му. Касационната инстанция прецени, че правилно въззивният съд е отграничил фактите, които не се оспорват от страните в производството и по отношение на които са събрани еднопосочни доказателства. Безспорно е установена самоличността на подсъдимите, това, че те са имали контакт с пострадалия А. Т., че са били в дома му и по повод извършвани строителни услуги (поставяне на изолация и впоследствие осъществен ремонт вътре в дома му), че на 06.09.2015 г. е бил сключен договор между подсъдимия В. и пострадалия с предмет външно саниране на сградата). Правилно е установено, че в строителните дейности са участвали свидетелите М., М., И. И. В. и И. П. В. (всичките приятели или роднини на подсъдимите). Вярно е била установена и стойността на действително извършените строителни дейности. Установено е било, че на 08.09.2015 г. пострадалият Т. е продал на свидетеля Д. собствените си земеделски земи и е получил по банков път сумата от 16 000 лева, която му е била преведена от продавача. Нямо спор относно пазарната стойност на земите към момента на сключване на сделката и това, че тя била общо 50 906 лева. Установено било и това, че на 10.05.2015 г. пострадалият Т. бил транспортиран с автомобил от двамата подсъдими и свидетелите В. до офис на банков клон, където той е направил опит да изтегли средства от банковата си сметка, както и това, че там са пристигнали полицейските служители К., Г. и К., които са провели разговор с пострадалия, двамата подсъдими и свидетелите В. и са предупредили подсъдимите да нямат взаимоотношения с пострадалия. Основните спорни въпроси в настоящото производство са относими към това чия е била инициативата да бъдат продадени земеделските земи, каква е конкретната получена парична сума от купувача им, как тя е била предадена на Т., дали двамата подсъдими са пребивавали трайно в апартамента на пострадалия и по какъв повод, отправяли ли са му заплахи, с които са го мотивирали да изтегли спестяванията си и извърши разпоредителните сделки със земеделските земи и какви са били те и получавали ли са парични средства и в какъв размер от Т. и на какво основание. При проверката на аналитичната дейност на въззивния съд по отношение на анализа на събраните доказателства и доказателствени средства касационната инстанция прецени, че неправилно са ценени показанията на свидетеля А. Т., дадени на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл.281 НПК. Касационният съд намира, че отразените в допълнението към касационната жалба оплаквания, свързани с начина на приобщаване на показанията на пострадалия Т., депозирани в досъдебното производство и възможността те да бъде използвани за установяване на релевантните за изхода на делото факти са основателни. Първостепенният съд е приобщил по реда на чл.281, ал.1, т.4 НПК показанията на свидетеля, като е констатирал, че са налице процесуалните предпоставки за това, защото същият към момента на провеждане на съдебното следствие е бил починал. Нито първостепенният, нито въззивният съд са установили, че тези показания съвпадат напълно с показанията на същия свидетел, депозирани в предходен разпит, проведен от орган на разследването на 15.08.2018 г. Касационната инстанция изцяло възприема тезата на защитата, че е невъзможно свидетел да депозира едни и същи показания, използвайки едни и същи думи, словоред и изказ при два отделни разпита, провеждани по различен процесуален ред в период, който е близо пет години. Очевидно проведеният на 18.04.2003 г. по реда на чл.223 НПК разпит е бил манипулиран, като в изготвения протокол е механично възпроизведено съдържанието на протокола от проведения преди това разпит на 15.08.2018 г. Касационната инстанция не е в състояние да установи кой е осъществил манипулацията и дали тя не е била предизвикана от влошаването на здравословното състояние на пострадалия Т. (установено от приетото заключение на съдебно- психиатричната и психологична експертиза), но констатираното пълно съответствие в съдържанието на двата протокола за разпит е основание да се прецени, че показанията на този свидетел, приобщени по реда на чл.281, ал.1, т.4 НПК не могат да бъдат използвани. Дори да не бе осъществено посоченото по- горе нарушение на процесуални правила и разпитът на пострадалия да бе проведен при стриктно спазване на изискванията на чл.223 НПК, отново показанията на Т. не биха могли да бъдат използвани. Касационната инстанция многократно е посочвала, че при провеждане на разпит по реда на чл.223 НПК за държавното обвинение съществува задължение да осигури възможност обвиняемият и неговия защитник да участват в разпита, но задължението по чл.223, ал.2 НПК следва да бъде изпълнено само ако към този момент е установена фигурата на обвиняемия. Ако такъв още не е привлечен по предвидения процесуален ред, за обвинението не съществува такова задължение и при наличието на предпоставките за това този разпит може да бъде ползван за установяване на фактите по делото ако бъде приобщен по надлежен ред. Това, че държавното обвинение е имало информация за извършителя на инкриминираното деяние преди провеждане на разпита, но не го е привлякло към наказателна отговорност, не е пречка да бъде проведен разпитът в отсъствие на бъдещия обвиняем. Това е така, тъй като прокуратурата осъществява функция по обвинението и тя е напълно независима в решението си кога, срещу кого и за какво да повдигне обвинение. В случая е налице друго основание, което изключва възможността да бъде използван обсъжданият разпит. Практиката на СЕС (в този смисъл Р от 08.12..2012 г. по дело С-348/2021) и на ЕСПЧ изключва възможността да бъдат използвани събрани в хода на досъдебното производство свидетелски показания, които са депозирани в разпит, в който не е участвало привлеченото към наказателна отговорност лице, ако впоследствие не му бъде дадена възможност при условията на равнопоставеност и състезателност да участва в разпит, в който да постави въпроси на свидетеля и евентуално да се конфронтира с него. В настоящото производство съдът е кредитирал показанията на свидетеля Т., които са депозирани в отсъствие на двамата подсъдими и техните защитници и поради смъртта му преди началото на съдебното производство те не са могли да му поставят въпроси и да оборят сведенията, дадени от него в хода на разпита. В случая те са били лишени от възможност да се конфронтират със свидетеля, което е формална пречка тези показания изобщо да бъдат използвани. Касационният съд прецени, че в този случай не могат да бъдат ползвани и показанията на свидетеля, дадени пред разследващ орган в хода на разпит, проведен на 15.08.2018 г. (които очевидно са били възпроизведени в разпита пред съдия), тъй като от една страна тези показания не са били приобщени към доказателствената съвкупност, а от друга липсва и процесуална възможност за тяхното приобщаване, тъй като чл.281, ал.4 НПК предвижда такава само по отношение на хипотезите на чл.281, ал.1, т.1 и т.2 НПК, но не и в случаите на чл.281, ал.1, т.4 НПК. Ето защо на две самостоятелни основания касационният съд прецени, че въззивната инстанция неправилно е ценила показанията на пострадалия Т. и е обосновала част от фактическите си изводи и с тях. Независимо от констатираното нарушение касационната инстанция прецени, че информацията, която въззивният съд е извлякъл от погрешно ценените показания на пострадалия Т. се съдържа в други годни доказателствени източници. На първо място правилно са били ценени показанията на свидетеля Р. Т.. В тях се съдържа идентична информация за това как подсъдимите са направили контакт с пострадалия, кога е бил сключен договора за строителни услуги, кога те са пребивавали в дома му, какво е било поведението им там и какво е било съдържанието на заплахите, които са му отправили. От показанията на този свидетел се установява кога и защо А. Т. е теглил средства от своите сметки (при условията на спешност преди уговорения падеж), кога и защо е осъществена нотариалната сделка по прехвърляне на собствените му земеделски имоти, каква е получената от купувача Д. сума и кога са се намесили полицейските служители и са сложили край на контакта на подсъдимите с пострадалия. Вярно е, че тези показания са производни, тъй като свидетелят не възпроизвежда факти и обстоятелства, които лично е възприел, а единствено информация, станала му известна в резултат на общуване с пострадалия му брат, но това не е пречка те да бъдат ценени. Правната теория неотклонно приема, че производните доказателства имат доказателствена стойност (макар и тежестта им да е различна от първичните), защото чрез тях могат да бъдат разкрити неизвестни първични доказателства, да се проверят известни първични доказателства или да бъдат заместени недостъпни първични доказателства). В случая показанията на Р. Т. заместват показанията на пострадалия А. Т., тъй като разпитът на последния в рамките на съдебното следствие е бил невъзможен поради смъртта му. Ето защо използването на показанията на Р. Т. е допустимо и необходимо, тъй като не съществува възможност да бъдат събрани по легален процесуален ред първичните доказателства, каквито биха били показанията на брат му. В съдебната практика съществуват противоречия по въпроса за възможността да бъдат ценени производни доказателства в конкуренция с съществуващи първични такива. Част от съдебните състави приемат, че е възможно първите да оборят последните (когато те са налични и са събрани по редовен процесуален ред), докато други приемат, че производните не могат да бъдат ценени за сметка на първичните. Този спор е неотносим в настоящото производство, защото тук конкуренцията не е между първични доказателства които съществуват и са част от доказателствената съвкупност (например обяснения на подсъдим) и производни такива (например показания на полицейски служител възприел извънпроцесуални признания на същия подсъдим). В това производство производното доказателство замества недостъпното първично, като то е част от множество доказателствени източници, голяма част от тях първични, подкрепящи обвинителната теза, които оборват друга група доказателства, които подкрепят защитната теза. Ето защо при преценка на законосъобразността на постановения въззивен съдебен акт следва да бъде проверена аналитичната дейност на въззивния съд по оценка на доказателствата и да се прецени дали установените релевантни факти съответстват на кредитираните доказателства, без значение дали те са първични или производни. В рамките на касационната проверка бе установено, че въззивният съд правилно е преценил, че обясненията на двамата подсъдими не съответстват на съдържанието на множество други доказателства и доказателствени средства. Вярно съдът е приел, че двамата подсъдими след контакта с пострадалия Т. са се установили в дома му, където са упражнили психически натиск върху него, като са му заявили, че могат да убият някого и да скрият случилото се така, че никой да не разбере. Това тяхно поведение, заедно с проявения интерес към семейството на свидетеля Р. Т. е мотивирало пострадалия да започне да тегли средства от сметките си и да продаде земеделската си земя. В подкрепа на показанията на свидетеля Т., в които се съдържа информация за случилото се са и показанията на свидетелите Б. (помощник нотариус изповядал сделката за земеделските земи) и Д. (купувач), от които се установява, че роднина на подсъдимия В. е предоставил документите за сделката и е дал информация на купувача за възможността да се закупи земята. Това, че подсъдимите са били ангажирани със сключването на сделката се установява и от заключението на приетата графологична експертиза, от която се установява, че искането за издаване на удостоверение за данъчна оценка за земите- предмет на сделката е подписано от подсъдимия Г.. В подкрепа на това, че подсъдимите са били активно ангажирани с продажбата е и това, че нито един от документите не е бил подписан от пострадалия Т. и той не е изпълнил текста на подадените искания. Правилно въззивният съд е приел, че подсъдимите винаги са придружавали пострадалия Т.- при посещението му в банкови клонове и при сключване на сделката, като това се установява не само от показанията на Р. Т., но и от тези на свидетелите Г., К. и К. (полицейски служители), които след като са били сигнализирани от свидетеля А. за възможно извършване на престъпление с пострадал Т. са отишли на място и са констатирали, че той е придружен от двамата подсъдими и от свидетелите В.. Именно намесата на тези свидетели е довела до преустановяване на контакта между пострадалия и подсъдимите и е предотвратила настъпването на други общественоопасни последици. Касационната инстанция изцяло споделя изводите на въззивния съд, че не следва да бъдат кредитирани обясненията на двамата подсъдими по отношение на спорните факти- дали те са пребивавали непрестанно в дома на пострадалия и коя е била причината Т. да предприеме в рамките на два последователни дни следващи контакта му с подсъдимите разпоредителни действия със свои недвижими имоти и парични средства в банкови сметки. Правилно съдът не е кредитирал тезата, че подсъдимите не са мотивирали пострадалия да извърши тези действия, а той сам по собствена инициатива го е направил, като е отчел, че това противоречи на показанията на Р. Т., на заключенията на съдебно- оценителната и съдебно- графологическите експертизи и на показанията на разплитаните като свидетели полицейски служители, установили, че именно подсъдимите и техни роднини превозват с техен автомобил Т. до различни институции с цел той да изтегли спестяванията си. Правилно въззивният съд е приел, че е и житейски неправдоподобно пострадалият внезапно да вземе решение да се разпореди с цялата си собственост- да изтегли средствата по влоговете си преди падежа им и разпродаде земите си и всичко това да направи с помощта и активното съдействие (включително при намиране на купувач за земеделските земи) на непознатите за него двама подсъдими и техни роднини. Законосъобразно съдът е констатирал и съществени противоречия между обясненията на двамата подсъдими и установени обективни факти (за липсата на балкон на апартамента на Т., от където според подсъдимите той следял работата им) и за това че инициативата за ремонта е била негова. Съдът правилно не е кредитирал обясненията им, за това че те не са нощували у пострадалия, като е отчел, че те се подкрепят единствено от показанията на свидетелите Г. (съпруга на Г.) и М. (един от работилите на обекта)- и двамата близки до подсъдимите. Въззивният съд правилно е отчел, че показанията на свидетелите М. и В. не съдържат информация за това къде са нощували двамата подсъдими и дали пострадалият не е бил придружаван непрестанно от тях, тъй като в тях се съдържа информация единствено за осъществените строителни дейности. Правилно съдът не е кредитирал показанията на свидетеля И. П. В., който поддържа, че не е ходил никъде с Т., като съдът законосъобразно е отчел, че от показанията на свидетелите Г., К. и К. се установява, че именно В. е бил в автомобила, с който е бил превозен Т. когато полицейските служители са се отзовали на сигнал за евентуално извършвано престъпление. В заключение следва да бъде посочено това, че законосъобразно въззивният съд е кредитирал доказателствата и доказателствените средства, които подкрепят обвинителната теза и е преценил като защитна версия обясненията на двамата подсъдими и е кредитирал частично показанията на свидетелите, които ги подкрепят. Независимо от погрешното кредитиране на показанията на пострадалия А. Т. въззивният съд е възприел фактическа обстановка, която вярно е изведена от други годни доказателства и доказателствени средства. Тя почива на верения им анализ и се подкрепя от множество обективно установени факти. Това е и основанието да бъде преценено, че въззивният съд при направения анализ на доказателствата не е допуснал твърдените от защитата съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК. Касационната инстанция не възприе и оплакването, че внесения обвинителен акт не отговаря на изискванията на чл.246, ал.2 НПК и това представлява съществено нарушение на процесуални правила. Безпредметно е да бъде обсъждана изобщо възможността в касационна жалба да бъдат правени оплаквания за допуснати на досъдебното производство съществени процесуални нарушения, но следва да бъде посочено това, че касационният съд не намира обвинителния акт за непълен, както твърди защитата. В обстоятелствената му част са посочени коректно времевите рамки на извършване на инкриминираното деяние, отправените към пострадалия заплахи, момента на отправянето им (съответно на 06.09.2015 г. и на 07.09.2015 г.), както и това, че част от тях били отправени от подсъдимия В., а другите и от двамата подсъдими. Вярно е, че не са посочени точните изрази и кой конкретно ги е изрекъл, но това не може да бъде преценено като съществено нарушение на процесуални правила защото от една страна обвинението е за извършване на престъпление при условията на съизвършителство, а от друга основните съставомерни елементи на престъплението са посочени. Възможно е при съставяне на обвинителния акт да бъде допуснато съществено нарушение на процесуални правила, но то е налично когато липсва информация за съставомерни елементи на престъплението (време, място, средства или начин на извършване, информация за настъпилите съставомерни вреди, за пострадалия от престъплението или за квалифициращи белези на деянието) или когато е допуснато вътрешно противоречие в съдържанието на акта по отношение на тези обстоятелства. Обвинителният акт в настоящото производство отговаря на изискванията на чл.246 НПК, като съдържа информация за посочените по- горе обстоятелства, която ясно очертава рамката на процеса и е достатъчна, за да могат двамата подсъдими да разберат естеството на обвинението и да се защитят активно и ефективно по него. В случая без съмнение те и техните защитници са били наясно с предмета на делото и са осъществили в максимален обем защитата си. Ето защо касационният съд не може да приеме, че съдържанието на внесения обвинителен акт може да обоснове извод за допуснато съществено нарушение на процесуални правила и налага отмяната не само на атакувания въззивен съдебен акт, но и на постановената първоинстанционна присъда и определението по чл.248 НПК. Касационният съд не възприе и оплакването, отправено от защитата на подсъдимия Г. за явна предубеденост на въззивния съдебен състав. Не е вярно, че постановеното въззивно решение почива на предположения, като посоченото конкретно съждение на стр. 50 от решението за „липсата на логично обяснение на действията на подсъдимите“ не може да бъде преценено като такова. Съдът по- горе посочи защо се солидаризира с основните фактически изводи на въззивния съд, като прецени, че по отношение на релевантните факти по делото извършеният доказателствен анализ е верен, пълен и обективен. Това, че възприетите факти не съответстват на предложените от защитата не е основание да се прецени, че съдът е предубеден и проведеният съдебен процес не отговаря на изискванията на чл.6, ЕКПЧ. Индиция за предубеденост на съдебния състав би била налице ако той бе приел факти, които не се подкрепят от доказателствените материали, но не и когато е кредитирал една част от доказателствените източници (подкрепящи обвинителната теза) и не е дал доверие на друга (тези обосноваващи тезата на защитата). Преценката за достоверност на доказателствата не е основание да се приеме наличие на предубеденост, а и както бе посочено по- горе в основата си е оценка за обоснованост на постановения съдебен акт, която касационния съд не е компетентен да извършва. Не следва да бъде прието и оплакването, че не са коректно установени настъпилите от престъплението вреди, тъй като в хода на производството по несъмнен начин е установен размерът на изтеглените от Т. парични средства от банковите му сметки, както и стойността на извършените строително ремонтни услуги. Именно разликата в стойността им е възприета от въззивния съд като настъпила в резултат на престъплението вреда. Не може да бъде прието и оплакването за допуснати нарушения на чл.14 НПК, защото установените от въззивния съд факти се съдържат в процесуално допустими доказателства, събрани в хода на воденото производство при спазване на предвидения процесуален ред. Предвид изложеното касационният съд прецени, че въззивният съд в хода на развилото се пред него производство не е допуснал съществени процесуални нарушения по смисъла на чл.348, ал.3 НПК, които да налагат отмяната на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По оплакванията на допуснати нарушения на материалния закон: В касационната жалба на защитника на двамата подсъдими и в депозираните две допълнения към нея от други защитници на подсъдимите не са направени оплаквания относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 НПК. В допълнението към жалбата на защитника на подсъдимия В. е отправено общо оплакване от постановения осъдителен съдебен акт, като е отразено, че изводите на съда за извършено престъпление почиват на погрешен доказателствен анализ. В допълнението на жалбата на защитника на подсъдимия Г. е отразено, че неправилно въззивният съд е установил размера на настъпилата вреда, но няма оплаквания, свързани с приложението на материалния закон и конкретно осъщественото от двамата подсъдими престъпление. В касационната инстанция не съществува служебно начало, като съдът дължи произнасяне само по направените конкретни оплаквания, съотнесени към посоченото касационно основание. При липсата на такива оплаквания касационният съд дължи единствено да посочи, че правилно въззивната инстанция е приела, че двамата подсъдими са осъществили състава на престъплението по чл.214, ал.2, т.1 и т.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.213а, ал.3, т.2, във вр. с ал.2, т.1 и т.4, във вр. с чл.20, ал.2 НК от обективна и субективна страна. По отношение на начина на определяне на настъпилите в резултат на извършването му вреди следва да бъде отбелязано, че предвид изхода на воденото гражданско производство по отношение на осъществената сделка със земеделска земя правилно въззивният съд е коригирал първоинстанционното решение, като е намалил размера на уважения гражданския иск до сумата от 8 440 лева. Това няма никакво отношение към размера на вредата, настъпила в резултат на извършеното престъпление, тъй като към довършването му пострадалият е бил претърпял вреди в пълния размер по обвинението, а влязлото в сила гражданско решение е от значение само за основателността на искането тези вреди да бъдат репарирани. Ето защо касационната инстанция не прецени като основателно оплакването за вътрешна противоречивост на постановения въззивен съдебен акт. В заключение може да бъде посочено това, че въззивният съд в решението си правилно е приложил материалния закон, като вярно е приел, че подсъдимите са осъществили квалифицирания състав на престъплението по чл.214, ал.2, т.1 и т.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.213а, ал.3, т.2, във вр. с ал.2, т.1 и т.4, във вр. с чл.20, ал.2 НК. На тези основания и атакуваното решение не следва да бъде коригирано във връзка с това касационно основание. По оплакванията за явна несправедливост на наложените наказания: Касационният съд приема, че правилно въззивният съд е отчел като отегчаващи отговорността обстоятелства наличието на повече от един квалифициращи признака на извършеното престъпление и предходните осъждания на двамата подсъдими. Законосъобразно като смекчаващо отговорността обстоятелство е ценена продължителността на воденото наказателно производство, но неправилно същото не е било възприето като изключително смекчаващо отговорността на двамата подсъдими. Видно от развитието на наказателното производство до момента то продължава повече от 10 години и осем месеца, като причините за това не са свързани с процесуалното поведение на подсъдимите или техните защитници. Изключителната продължителност на производството и разглеждането му извън „разумния срок“ по смисъла на чл.6 ЕКПЧ нарушава правата на подсъдимите и налага те да бъдат компенсирани чрез намаляване на наказанието (в този смисъл Р по дело „Д. и Х. срещу България“, Р 299/2013 г. по НД 906/2013 г. 3 НО, Р 189/2021 г. по НД 797/2020 г., 3 НО, Р 78/2016 г. по НД 100/2016 г. 2 НО и др.). Това е и основанието касационният съд да приеме, че са налице предпоставките за определяне на наказанието при приложението на чл.55, ал.1, т.1 НК, като следва да се редуцират най- тежките наказания, наложени на подсъдимите и те трябва да бъдат определени под предвидения в разпоредбата на чл.214, ал.2 НК специален минимум. Съдът като отчете посоченото изключително смекчаващо отговорността обстоятелство и правилно отчетените отегчаващи такива прецени, че наказанието „лишаване от свобода“ наложено на подсъдимия В. следва да бъде намалено от шест години на четири години и бъде намалено наложено на подсъдимия Г. наказание „лишаване от свобода“ от пет на три години. По отношение на този подсъдим бе отчетена и липсата на извършени други престъпления след довършване на инкриминираното деяние. По отношение на него не следва да бъде изменен определения първоначален режим за изтърпяване на това наказание. Касационният съд съобрази възможността да приложи разпоредбите на чл.55, ал.2 и ал.3 НК, но като отчете механизма на извършване на престъплението, проявената престъпна упоритост на двамата подсъдими и продължителността на въздействието, осъществено по отношение на пострадалия Т. прецени, че не следва да отменя или редуцира наложените по- леки наказания „глоба“ и „конфискация“ и за двамата подсъдими. На тези основания съдът прие, че атакуваното въззивно решение следва да бъде изменено в потвърдителната му част и бъдат намалени наложените на двамата подсъдими наказания съответно от шест на четири години „лишаване от свобода“- за подсъдимия В. и от пет на три години „лишаване от свобода“- за подсъдимия Г.. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал.2, т.1 НПК, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение