Решение № 1740 от 16.02.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11457/2025 г.

Образувано е по касационна жалба на Ф. Ф. А., [ЛНЧ], гражданин на Сирия, чрез процесуален представител адв. Д. Попов, срещу решение № 7847 от 24 октомври 2025 год., постановено по адм. дело № 1636/2025 год. по описа на Административен съд гр. Хасково, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 4572 от 26 август 2025 год., издадено от председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерски съвет (ДАБ при МС) на Република България, обективиращо отказ за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. Касаторът твърди наличието на пороци на съдебното решение, съставляващи касационни основания за неговата отмяна по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В подкрепа на тези твърдения излага съображения, че неправилно първоинстанционният съд е преценил, че спрямо чуждият гражданин не се установяват материалноправните предпоставки на чл. 8, ал.1 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ) за предоставяне на статут на бежанец. Твърди, че при постановяване на оспорения акт, съдът не е взел предвид данните за актуалното състояние в Сирия, характеризиращо се с хуманитарна криза и безогледно насилие, включително достигащо ниво на опасност от тежки посегателства по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Намира за неправилна преценката на обстановката в Сирия в контекста на личната бежанска история, както и възможността за завръщане в страната по произход. Сочи, че ситуацията в Сирия отговаря на тълкуването, дадено в Решение на СЕС от 30 януари 2014 год. по дело С-285/12 год. Предвид така развитите доводи и аргументи е формулирано искане за отмяна на оспорения съдебен акт. Касационният жалбоподател, лично в съдебно заседание, с помощта на назначения му преводач заявява, че поддържа касационната жалба. Твърди, че в страната му по произход все още липсва сигурност, воюват различни групировки, както и е издирван да отслужи военна служба. Ответникът – председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, чрез главен юрисконсулт М. Кръстева, в съдебно заседание изразява становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане оспореният съдебен акт да бъде оставен в сила. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от активно легитимирана страна. Разгледана по същество, на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения: С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на Ф. Ф. А., гражданин на Сирия, срещу решение № 4572 от 26 август 2025 год. на председателя на ДАБ при МС, с което на основание чл. 75, ал. 1, т. 2 и т. 4 ЗУБ, поради липса на предпоставките по чл. 8 и чл. 9 ЗУБ, е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. За да постанови този правен резултат, съдът е приел от фактическа страна, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, предвид правомощията на председателя на ДАБ по чл. 75, ал. 1 ЗУБ, като в административното производство са спазени правилата, разписани в чл. 58 и сл. ЗУБ, актът е мотивиран, постановен при изяснена фактическа обстановка, обсъдена е актуалната обстановка в Сирия и са цитирани различни източници на информация. За неоснователен е приет доводът за допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 75, ал. 2 ЗУБ, доколкото не е установен пропуск на органа да изследва твърдян факт от бежанската история, свързана с личното положение на чуждия гражданин. След като не е констатирал допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, Административен съд гр. Хасково е направил подробен анализ на ангажирания доказателствен материал и е счел, че административният акт е постановен в съответствие с материалния закон. Изложил е, че органът е изпълнил задължението си при произнасяне по молбата за предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут да извърши всестранна и задълбочена преценка на относимите факти, декларации или документи, свързани с личното положение на чужденеца с държавата му по произход, като в тази връзка е изтъкнал, че нито в хода на административното, нито в хода на съдебното производство търсещият закрила е посочил основателна причина, поради която не би могъл да се завърне в Сирия. Въз основа на данните от предоставената бежанска история първоинстанционният съд е счел за правилен извода на административния орган, че изложените от сирийския гражданин причини не съставляват материалноправно основание по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ, т.к. липсват конкретни данни и доказателства, обосноващи извод за основателен личен страх от преследване. Споделил е и извода на административния орган, че спрямо кандидата за закрила не е осъществено преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ или действия по преследване по смисъла на чл. 8, ал. 5 ЗУБ от някой от субектите по чл. 8, ал. 3 с.з. в държавата му по произход. Съдът е отчел, че по делото липсват доказателства на чуждия гражданин да са изпращани призовки или покана за мобилизация, както и липсват доказателства изобщо да е бил мобилизиран, като нежеланието да се върне в държавата по произход не е обосновано от причини за основателно опасение от преследване по смисъла на чл. 8, ал 6 ЗУБ. По отношение на основанията за прилагане на хуманитарен статут по чл. 9 ЗУБ за правилен е приет извода на административния орган, че не са изложени твърдения и не е установено в държавата на произход чуждият гражданин да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства, като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание, или нечовешко, или унизително отнасяне, или наказание, каквито изискват разпоредбата на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. Съдът се е позовал на сведенията от проведеното с Ф. А. интервю в административното производство и е направил извод, че същият не е изложен на опасност от тежки посегателства, както и не е установено, че е напуснал страната на произход поради излагане на реална опасност от тежки посегателства по чл. 9, ал. 2 ЗУБ. Съобразил е и представените по делото актуални данни за обществено-политическата обстановка в Сирия, дадени със справка с вх. № М-02-367 от 01 юли 2025 год. на дирекция „Международна дейност“ при ДАБ, като е счел, че не са налице предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Във връзка с установяване на условията за получаване на хуманитарен статут съобразно цитираната норма, административният съд се е позовал, както на разпоредбата на чл. 15, б. „в“ от Директива 2004/83/ЕО на Съвета, така и на практиката на СЕС - Решение от 17.02.2009 г. по дело № С-465/2007 г. на СЕС. С тези изводи, Административен съд гр. Хасково е отхвърлил жалбата на чужденеца против постановеното от органа решение, с което последният е отказал предоставянето на международна закрила на заявителя. Решението е законосъобразно. Настоящата касационна инстанция приема за правилни изводите на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в изискуемата от закона писмена форма с посочване на фактически и правни основания, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 АПК препраща към мотивите на обжалваното съдебно решение. Правилно първоинстанционният съд, съобразявайки събраните по делото писмени доказателства, подробно анализирани от него, е приел, че не са налице фактическите основания, изчерпателно изброени в чл. 8, ал. 1 от ЗУБ, за предоставяне статут на бежанец на Ф. Ф. А.. Съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗУБ статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 4 от ЗУБ „преследване“ е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество и повторяемост. Чуждият гражданин не е направил релевантни твърдения, указващи на преследване по смисъла на чл. 8, ал. 4 ЗУБ, нито сочи конкретни действия, попадащи в предметния обхват на чл. 8, ал. 5 ЗУБ. Решаващият съд правилно се е позовал на интервюто, проведено на 14 май 2025 год. с лицето в ДАБ, от което става ясно, че чужденецът е напуснал страната си по произход поради влошеното икономическо положение и опасения от възможността да бъде взет за отбиване на военна служба. В хода на проведеното интервю сирийския гражданин е споделил, че е напуснал Сирия нелегално през Турция, а оттам с помощта на стълба преминал границата на Република България, където го чакал автомобил, който да го откара до гр. София. Твърди, че целта на пътуването му била Швеция, защото искал да отиде при брат си и вуйчо си. Подал е искане за закрила и там, но е получил отказ, тъй като вече бил подал документи в България. Заявява, че принадлежи към [заличен текст], живял в [населено място], обл. Рас Алайн. Споделя, че не е виждал военни действия, но там където живеели имало турска и свободна армия. Сочи, че ако се върне в Сирия ПКК щели да го вземат войник. Допълнил, че нямало как да се върне в Швеция, затова искал статут в България и да работи тук. В интервюто изрично е заявил, че не е членувал в политически партии или организации, както и във военни формирования, и няма данни да е изразил несъгласие да служи в армията заради религиозните си убеждения, като не се установява и участието във военни действия да противоречи на негови убеждения в тази насока. Спрямо жалбоподателя не се установи да е осъществявано и преследване по смисъла на чл. 8, ал. 5, т. 5 ЗУБ. Страхът на лицето, че е възможно да бъде мобилизиран в армията, не е основание за предоставяне на закрила по чл. 8 ЗУБ, защото законодателят в ал. 5, т. 5 от същия член е квалифицирал като действие на преследване само наказателното преследване или наказанието при отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12, ал. 1, т. 1 – 3 ЗУБ. Сирийският гражданин не твърди да е бил наказателно преследван или да са му налагани наказания от режима на Башар Асад, действащ на територията на Сирия към датата на напускането й от чужденеца, заради негов отказ да бъде отбита военна служба, в случай на военни действия, нито по делото са налице данни за провеждана, към конкретния момент, мащабна военна мобилизация на територията на Сирия. Липсват и не са представени доказателства от негова страна, че действително е щял да бъде мобилизиран, който факт е обсъден подробно от първоинстанционния съд. Касаторът не е направил изявление в хода на административното производство, че изпълнението на Закона за наборната повинност, приет от кюрдската администрация през юни 2019 г., известен като „Задължението за самоотбрана“ и териториално приложим само за определени райони на Сирия, за него би означавало участие във военни действия, противоречащо на действителните му политически, религиозни или морални убеждения или на съвестта. Не твърди, нито се установява от доказателствата по делото, че неизпълнението на „Задължението за самоотбрана“ е довело до наказателно преследване или наложени наказания от Сирийските демократични сили (SDF) по смисъла на чл. 8, ал. 5, т. 5 ЗУБ. Съгласно т. 168 от раздел „B“ на Глава V от „Наръчник по процедури и критерии за определяне на статут на бежанец“ на Службата на Върховния комисар на Организацията на Обединените нации (ООН) за бежанците, едно лице, което е дезертирало или избягало от военна служба просто от неприязън към военната служба или от страх от сражения, не е бежанец. Изложеното обосновава правилният извод на съда за липса на условията за предоставяне статут на бежанец по чл. 8 ЗУБ. Обосновани са изводите на първоинстанционният съд за това, че не са налице материалноправните предпоставки за уважаване молбата на Ф. Ф. А. и за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 от ЗУБ. Правилно, предвид данните, съдържащи се в интервюто на молителя, съдът е приел, че липсват доказателства същият да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗУБ или пък на тежки заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 от ЗУБ. Съдът правилно е съобразил значението на понятието „въоръжен вътрешен конфликт“, пояснено в Решение на СЕС от 17 февруари 2009 год. по дело С-465/07 и доразвито / доразширено относно субектите, участващи в този конфликт/ в Решение на СЕС от 30 януари 2014 год. по дело C-285/12. Съгласно т. 35 от последното цитирано решение на СЕС разпоредбата на член 15, буква в) от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че съществуването на въоръжен вътрешен конфликт трябва да бъде признато, когато редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или когато се сблъскват две или повече въоръжени групи, без да е необходимо този конфликт да може да бъде квалифициран като „въоръжен конфликт, който няма международен характер“ по смисъла на международното хуманитарно право и без интензитетът на въоръжените сблъсъци, равнището на организираност на наличните въоръжени сили или продължителността на конфликта да бъдат предмет на преценка, отделна от тази за степента на насилие, съществуващо на въпросната територия. Горното разрешение следва да се тълкува във взаимовръзка с втория абзац от диспозитива на Решението на СЕС от 17 февруари 2009 год. по дело С-465/07, съгласно който съществуването на тежки и лични заплахи срещу живота или личността на молителя за субсидиарна закрила може по изключение да се счита за установено, когато степента на характеризиращото протичащия въоръжен конфликт безогледно насилие, преценявана от компетентните национални власти, сезирани с молба за субсидиарна закрила, или от юрисдикциите на държава членка, пред които се обжалва решение за отхвърляне на такава молба, достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия, се излага на реална опасност да претърпи посочените заплахи. В хода на касационното производство представителят на ответника е депозирал като писмени доказателства пред настоящата инстанция, актуални справки от 09 декември 2025 год. и от 17 декември 2025 год., относно политическа и икономическа обстановка в Сирия, която, предвид спецификата на производството по ЗУБ, настоящата касационна инстанция следва задължително да вземе предвид при преценка законосъобразността на съдебното решение, с което е отхвърлена жалбата на чужденеца срещу отказа да му бъде предоставена закрила по чл. 9 от ЗУБ. Видно от същите на 03 септември 2025 год. сирийското Министерство на правосъдието е обявило, че вече е отменило няколко милиона забрани за пътуване срещу сирийски граждани, регистрирани в системата за търсене. На 05 септември 2025 год., в присъствието на президента Ахмед ал Шараа, е създаден Сирийски фонд за развитие, който е финансиран главно от частния сектор и сирийски граждани в Сирия и чужбина, предназначен за подкрепа на възстановяването и създаването на работни места. В бюлетин на ВКБООН от 12 декември 2025 год. се посочва, че общия брой на завърналите се в Сирия лица от 08 декември 2024 год. насам достига 1 275 882 души, като общия брой на завърналите се вътрешно разселени лица достига 1 955 090 души, 1 073 353 от които са напуснали места за настаняване на вътрешно разселени лица, главно в Северозападна и Североизточна Сирия. Предоставянето на парична помощ на завърналите се сирийски бежанци продължава, като 36 350 домакинства (116 675 души) са получили субсидии за завръщане, които да им позволят да покрият непосредствените си потребности. Всичко гореизложено налага извода, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждане в действие на разпоредбата чл. 15, б. в) от Директива 2011/95, съответно – за приложение на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. Освен евентуалното наличие на вътрешен въоръжен конфликт, е необходимо да са достигнати толкова високи нива на безогледно насилие в резултат на този въоръжен конфликт, че самото връщане на чужденеца в територията на конфликта в качеството му цивилно лице да съставлява реална опасност за живота или личността му. В компетентност на административния орган и/или съда е предоставена преценката както за степента на безогледно насилие в резултат на въоръжения конфликт, на база последните актуални данни за обществено-политическата обстановка в държавата по произход, така и преценката за наличието на реални и потвърдени основания да се смята, че са налице тежки заплахи срещу живота или личността на върнатото там цивилно лице. Противно на доводите, изложени в касационната жалба, правилна е преценката за липса на основанията по чл. 9, ал. 8 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут. Съгласно цитираната разпоредба, хуманитарен статут може да бъде предоставен и по други причини от хуманитарен характер, както и поради причините, посочени в заключенията на Изпълнителния комитет на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците. Последователно и безпротиворечиво е разбирането на Върховния административен съд, че „под други причини от хуманитарен характер“ по смисъла на чл. 9, ал. 8 ЗУБ се има предвид не всяка причина, независимо от нейното естество, а се визират останалите случаи, различни от изрично предвидените в ал. 1 на чл. 9 ЗУБ, въз основа, на които може да се установява същата по интензивност реална опасност от тежки посегателства срещу личността на чужденеца при завръщането му в държавата по произход. Макар и неназовани, тези причини обаче следва да са такива, че да разкриват реален риск от посегателства върху личността на чужденеца при завръщането му в страната. От данните по делото е видно, че в случая такива причини не се установяват по отношение на Ф. Ф. А.. Посочените от молителя причини за напускане на страната му по произход не могат да бъдат окачествени като „други причини от хуманитарен характер“ по смисъла на горната норма. Преценката за предоставяне на исканата международна закрила следва да обхваща и цялостното поведение на чужденеца, в т. ч. обстоятелството, че същият нелегално е влязъл първо в Турция, където не е подавал молба за закрила, въпреки че Турция е включена в Списъка по чл. 98 от ЗУБ като „трета сигурна държава“, както и фактът, че е преминал нелегално българската граница. Цялостното поведение на касатора указва желанието му да емигрира по икономически причини в държава от ЕС, а не на опит да се спаси от реални заплахи за живота и здравето му. При тези данни правилно е заключението на решаващия съд, че не са налице предпоставките на чл. 9 от ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут на чужденеца. По делото не са налице и основанията за прилагане на принципа „non refoulment“ /забрана за връщане/, установен в член 33, параграф 1 от Женевската конвенция за статута на бежанците от 1951 г. и възприет и в действащия в Република България Закон за убежището и бежанците (чл. 4, ал. 3), съгласно който чужденец, влязъл в България за да потърси закрила, не може да бъде връщан на територията на държава, в която са застрашени неговият живот или свобода по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение или той е изложен на опасност от изтезания или други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Не се сочат факти и обстоятелства, които да налагат извод, че ако жалбоподателят бъде върнат обратно в Сирия има голяма вероятност да бъде подложен на изтезание или на нечовешко и унизително отношение. При това следва да се отчете обстоятелството, че тежката политическа и икономическа обстановка в страната на произход в неговия конкретен случай не обосновава сама по себе си опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение. Предвид изложеното и при липса на релевираните с касационната жалба отменителни основания, първоинстанционното решение следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение,