Определение № 3469 от 08.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2302/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по подадена от „К. Трейдинг“ ООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния представител адв. А. С. от САК, частна жалба вх. № 8327/15.05.2024г. срещу определение № 1746/10.04.2024г. по гр. д. № 1051/2024г. на Върховния касационен съд, ІI г.о., с което е оставена без разглеждане, като недопустима подадената от частния жалбоподател молба за отмяна на влязлото в сила решение от 22.07.2021г. по гр.д.№92/2020г. на Окръжен съд-Монтана, с което дружеството е осъдено да заплати по предявения от Агенция „Пътна инфраструктура“ обратен иск 50000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, причинени на П. К. Г., вследствие на увреждане при пътен инцидент. В частната жалба се поддържа, че така постановеното определение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуален закон, като се моли за отмяната му и разглеждане на молбата за отмяна по същество. Според жалбоподателя неправилно е прието, че не са налице законовите основания по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК за разглеждане на внесената от него молба за отмяна. Поддържа, че представената писмена декларация на свидетел за отказ от неговите показания с дата, следваща постановяването на въззивното решение, от една страна е ново писмено доказателство, а от друга страна е писмено доказателство за нови обстоятелства, които не са могли да бъдат известни при решаване на делото и с които страната не е могла да се снабди своевременно. Посочва, че според определение №2075 от 11.07.2023г. на ІІ г.о. на ВКС по гр.д.№151/2023г., с което въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване, посоченият писмен документ безспорно разполага с доказателствена сила, която е в състояние да формира у съда различни фактически изводи от тези, които са изложени във въззивното решение. Позовава се на обстоятелството, че представената писмена декларация съдържа изявление на разпитания като свидетел по делото Н. Б. Х., че показанията, дадени от него в открито съдебно заседание, проведено на 27.05.2021г. пред ОС-Монтана по гр.д.№92/2020г., са изцяло неверни и неотговарящи на действителността, което счита, че променя изцяло обективната истина по делото. Ответниците по жалбата – Агенция „Пътна инфраструктура“ и П. К. Г., не са депозирали писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при проверка допустимостта на жалбата, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество същата е неоснователна поради следните съображения: За да постанови обжалваното определение, предходният състав на ВКС е приел, че по смисъла на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК основание за отмяна е налице, когато се установи наличието на писмено доказателство, установяващо съществуването на обстоятелства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на страната до приключване на производството пред инстанциите по същество и в този смисъл представеният от молителя документ трябва да разполага с доказателствена сила, която да е в състояние да формира у съда фактически изводи, различни от тези, които са поставени в основата на влязлото в сила решение. Посочено е, че ако свидетелстващият документ не разполага с материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК за фактите, до които се отнася удостоверителното изявление на неговия издател, същият не е в състояние за обуслови наличието на основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въз основа на него не могат да се направят изводи относно съществуването на релевантни за делото факти. Съобразено е, че в конкретния случай декларацията, с която свидетелят Х. се отказва от дадените показания, е документ, притежаващ единствено формална доказателствена сила по чл. 180 ГПК, т.е. съставлява доказателство, че подписалото я лице е направило такова изявление, но няма удостоверително значение, въз основа на което да се приеме, че съдържанието на показанията не съответства на действителността. Изложени са съображения, че молбата за отмяна не може да бъде допусната до разглеждане и в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като по смисъла на тази разпоредба основание за отмяна ще е налице, когато по надлежен съдебен ред се установи неистинност на документ, на показанията на свидетел, на заключение на вещо лице, върху което е основано решението. Посочено е, че в конкретния случай молителят не твърди неистинността на свидетелските показания да е установена по предвидения в закона ред (с влязла в сила присъда на наказателния съд или с решение по чл. 124, ал. 5 ГПК), а само навежда доводи, че съдържанието на показанията не съответства на фактите поради последвалия „отказ“ от тях. Прието е обаче, че тези твърдения и приложената „декларация“ не покриват изискването на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК за разглеждане на молбата по същество. Обжалваното определение е правилно. Изложените в него съображения следва да бъдат изцяло споделени. Производството за отмяна представлява извънреден извънинстанционен способ за контрол на влезли в сила съдебни решения, основанията за който са изчерпателно изброени в разпоредбата на чл. 303 ГПК. Както всяко съдебно производство, отмяната е въведена в процесуалния закон с конкретна цел, обуславяща нейната същност, а именно защитата на страните срещу неправилността на съдебния акт чрез преодоляване на формираната неправилно сила на пресъдено нещо на съдебния акт и възстановяване висящността на исковото производство, но само когато този резултат се дължи на изчерпателно изброените в чл. 303, ал. 1 и чл. 304 ГПК основания: фактическата или доказателствена непълнота по делото, престъпните обстоятелства, върху които е основано решението, установени по надлежния ред, постановлението на съд или друго държавно учреждение, впоследствие отменено, неправилното решение, постановено при обективен и субективен идентитет на спора с друг правен спор, нарушаването на правото за защита и правото на справедлив процес. За да се приеме, че разглеждането на молбата за отмяна е допустимо, същата следва да съдържа посочване на съответното предвидено в чл. 303 ГПК основание, което според молителя налага отмяна на влязлото в сила решение. В случая молителят се позовава на хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, при която отмяната се основава на непълнота на фактическия или доказателствен материал по делото, установена след влизане в сила на решението. Както е посочено в мотивите към т. 4 на ППВС №2 от 29.09.1977г., по смисъла на закона новият писмен документ трябва сам по себе си да представлява доказателство по делото, от което съдът да е в състояние да направи съответния извод за осъществяването на релевантни за спора факти и обстоятелства. В тази смисъл напълно следва да бъдат споделени съображенията на тричленния състав на ІІ г.о., съдържащи се в обжалваното определение, според които ако свидетелстващият документ не разполага с материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК за фактите, до които се отнася удостоверителното изявление на неговия издател, същият не е в състояние за обуслови наличието на основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въз основа на него не могат да се направят изводи относно съществуването на релевантни за делото факти, а в случая декларацията, с която свидетелят Х. се отказва от дадените показания няма удостоверително значение, въз основа на което да се приеме, че съдържанието на показанията не съответства на действителността. Само въз основа на тази декларация съдът не би могъл да направи различен извод за осъществяването на релевантните за спора факти и обстоятелства. Именно с оглед на тази особеност на производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения законодателят е предвидил самостоятелно основание при наличието на престъпни обстоятелства, сред които и неистинност на свидетелските показания, която неистинност обаче следва да бъде установена по предвидения в закона ред, което изискване е свързано с допустимостта на молбата. В случая доказателства неистинността на свидетелските показания да е установена по предвидения в закона ред (с влязла в сила присъда на наказателния съд или с решение по чл. 124, ал. 5 ГПК), с молбата не са представени, а и не се твърди този ред да се е осъществил, поради което правилно е прието, че молбата за отмяна не следва да бъде допускана до разглеждане по същество. ВКС не разполага с правомощието в производство по отмяна да прецени неистинността на показанията на свидетеля. Неоснователно е позоваването на определение №2075 от 11.07.2023г. по гр.д.№151/2023г. на ІІ г.о. на ВКС. В това определение са изложени единствено съображения, че „заявлението не може да се цени и от настоящата инстанция, която няма правомощие да събира нови доказателства. Поради това този проблем няма отношение към изхода на производството.“ Съображения, че заявлението разполага с доказателствена сила, която да е в състояние да формира у съда различни фактически изводи от тези, които са изложени във влязлото в сила решение (както се твърди в частната жалба), в определението не се съдържат. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение