Решение № 4914 от 07.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1351/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 - 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Главна дирекция „Национална полиция“ /ГДНП/, чрез процесуален представител, срещу решение № 40769/05.12.2025 г., постановено по адм. дело № 9453/2025 г. на Административен съд София - град /АССГ/, с което е отменена негова заповед № 3286з-3102 от 31.07.2025 г., а административната преписка е изпратена на касатора за ново разглеждане. Касационният жалбоподател твърди, че съдебното решение е неправилно по изложените в жалбата съображения - основание за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, като прави възражение за прекомерност на евентуално претендираното от ответника адвокатско такова. Ответникът по касационната жалба – С. Й. М. от [населено място], Столична община, в писмен отговор и в съдебно заседание, чрез процесуален представител, оспорва същата като неоснователна. Иска обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният административен съд, пето отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 209 от АПК, приема жалбата за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред АССГ е заповед № 3286з-3102 от 31.07.2025 г. на директора на ГДНП, издадена на основание чл. 68, ал. 6 от Закона за Министерство на вътрешните работи /ЗМВР/ и чл. 21, ал. 1 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейската регистрация /Наредбата/, с която отказано снемане на полицейски регистрации № 2915 от 23.03.2011 г. по описа на СДВР и № 3691 от 28.11.2011 г. по описа на 08 РУ - СДВР, извършени на С. Й. М.. В мотивите на заповедта е посочено че лицето има две извършени полицейски регистрации с посочените по-горе номера, съответно за деяние по чл. 343б, ал. 1 от НК по ДП № 11130/2011 г. на СДВР (управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта от 2.2 промила) и за деяние по чл. 129, ал. 2 от НК по ДП № 1339/2011 г. на №/ РУ – СДВР (средна телесна повреда). Посочено е още как е протекло и приключило наказателното производство по образуваните дела и че лицето е реалибитирано, считано от 27.01.2016 година. За да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд, след извършената проверка за законосъобразност, е приел, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на предвидените в закона административнопроизводствени правила, но при неправилно приложение на материалния закон. Съдът е посочил, че в хода на административното производство и пред съда, ответният орган не е изложил аргументи, от които съдът да достигне до извод, че съхранението на данни на М. над 14 години след регистрацията и след извършените престъпни деяния, както и над 9 години от настъпилата реабилитация, все още е необходимо за целите, за които те са били обработвани при създаването на полицейските регистрации, респективно липсват данни, които да обосновават нуждата от продължаване на последните. Така постановеното решение е правилно. Действително в чл. 68, ал. 6 от ЗМВР няма основание за заличаване на лични данни от полицейския регистър в хипотезата на влязла в сила присъда, респективно споразумение пред съда и последвала реабилитация, поради което тези данни се съхраняват в съответния регистър и могат да бъдат обработвани от имащите достъп до тях органи без никакви ограничения във времето. Безспорно е, че съхранението от полицейските органи на лични данни и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително, когато той е реабилитиран, се отнася до обработване на лични данни, отговарящи на цели, които съгласно чл. 1, §. 1 от Директива 2016/680 попадат в приложното поле на тази директива. Съгласно чл. 4, § 1, буква б) държавите членки гарантират, че личните данни са събирани за конкретни, изрично указани и легитимни цели и не се обработват по начин, който е несъвместим с тези цели. Тази разпоредба изисква държавите членки да спазват принципа на "свеждане на данните до минимум", с оглед спазване на принципа на пропорционалност. По силата на чл. 4, § 1, буква д) от Директива 2016/680 държавите - членки трябва да гарантират, че тези данни се съхраняват във вид, който позволява идентифицирането на субектите на данни за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които те се обработват. В решението от 30.01.2024 г. по дело С -118/22 г. на СЕС е дадено задължително тълкуване, че чл. 4, параграф 1, букви в) и д) от Директива 2016/680, разглеждан във връзка с чл. 5 и 10, чл. 13, параграф 2, буква б) и чл. 16, параграф 2 и 3 от същата директива в светлината на членове 7 и 8 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство, което за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания предвижда съхранение от полицейските органи на лични данни, и по-конкретно на биометрични и генетични данни за лица, осъдени с влязла в сила присъда за умишлено престъпление от общ характер, и то до смъртта на субекта на данни, включително когато той е реабилитиран, без да задължава администратора периодично да проверява дали това съхранение все още е необходимо, и без да признава правото на субекта на данни на изтриване на горепосочените данни, щом съхранението им вече не е необходимо за целите, за които те са били обработвани, или евентуално правото на ограничаване на тяхното обработване. Обосновано първоинстанционният съд е посочил, че в българското законодателство и по специално в ЗМВР не е транспониран чл. 5 „Срокове за съхранение и проверка" от Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година, относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение на такива данни, и за отмяна на Рамково решение 2008/977/ПВР на Съвета (26), съгласно който държавите членки предвиждат да бъдат определени подходящи срокове за изтриването на лични данни или за периодична проверка на необходимостта от съхранението на лични данни. В връзка с горното следва да се отбележи, че съгласно чл. 633 ГПК, приложим на основание чл. 144 АПК, решението на СЕС е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България и от дадените с решение на СЕС от 30.01.2024 г. по дело С-118/2022 г. разрешения, се налага извода, че обработването на лични данни в случаите, свързани с противодействие на престъпността и опазване на обществения ред, и по-конкретно по повод извършена в тази връзка полицейска регистрация, е допустимо само ако администраторът периодично проверява дали съхранението е необходимо за целите, за които те са били обработвани, като същият следва във всеки конкретен случай по искане на заинтересовано лице да осъществява тази проверка като съобрази: характера и тежестта на престъплението, за което е осъдено лицето; настъпилата реабилитация; дали в срока от извършване на престъплението до настъпилата реабилитация лицето е извършило друго престъпление и дали то е от общ характер; както и данните за личността на лицето, респективно риска който то представлява. Едва след извършване на тази преценка, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи да бъде осъществявана или следва полицейската регистрация на лицето да бъде снета, респективно ограничена. Изложеното дотук обективира като правилен изводът на АССГ, че в оспорения пред него административен акт не е извършен нужният анализ в описания по-горе смисъл, а именно не са обсъдени всички относими факти и обстоятелства, налагащи продължаване на съхранението на данните на М. – личността на лицето, поведението му в обществото, респективно рисковия му профил и др. относими към тази преценка факти и обстоятелства. Едва след извършването й, органът може да даде отговор на въпроса необходимо ли е обработката на лични данни да продължи или е налице основание полицейската регистрация на лицето да бъде снета. Резултатите от извършената от административния орган проверка за необходимост, трябва да са обективирани в крайния акт, с който завършва производството по чл. 68, ал. 6 ЗМВР - заповедта по чл. 21, ал. 1 от Наредбата за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, като формалната липса на основанията по чл. 68, ал. 6, т. 1 - 5 от ЗМВР не налага задължителен извод за отказ от снемане на полицейската регистрация, както обосновано е посочил административният съд. В обобщение настоящият съдебен състав счита за правилни изводите на първоинстанционния съд. При постановяване на акта административният орган не е извършил дължимата проверка за личността на М., както и дали същата е пропорционална с оглед правото на ЕС, целите на полицейската регистрация, периодът, изминал след осъждането му, риска, който същият представлява през този период от време с цел съпоставка между посоченото и необходимостта от обработване на личните данни на лицата предвид целите, които се преследват с полицейската регистрация. Затова след отмяната на административния акт е изпратил преписката за ново разглеждане при съобразяване на дадените указания по тълкуването и прилагането на закона. Неоснователни са доводите на касатора по отношение на присъдените от АССГ в полза на М. разноски от 1010 лева – адвокатски хонорар и държавна такса. Съдът е обосновал защо счита възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение за неоснователно и настоящата инстанция споделя изводите му. Затова решението като правилно следва изцяло да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора в касационната инстанция следва да се присъдят разноски на ответника по касация в размер на 500 /петстотин/ евро - договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 30.01.2026 година. По отношение на неговия размер и предвид фактическата и правна сложност на делото, както и предвид факта, че претендираният размер е минималният, посочен в разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, настоящият съдебен състав намира направеното от касатора възражение за прекомерност за неоснователно и като такова не следва да бъде уважено. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение