Определение № 1931 от 09.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1372/2024 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на ищците Ю. Ш., Д. Ш., Б. Ш., А. Ш., И. Ш., Т. Ш. и З. М., и по частна жалба на ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД срещу определение на Пловдивски апелативен съд. Страните взаимно оспорват жалбите си. Съдът, въз основа на доказателствата по делото и доводите на страните, прие следното. Предявените искове по чл. 432 КЗ първоинстанционният съд е уважил, както следва: изцяло за ищците Ю. Ш., Д. Ш. и Б. Ш. в предявените размери съответно 150 000 лв., 120 000 лв. и 120 000 лв., и частично - до общ размер от 50 000 лв. за всички ищци като правоприемници на първоначалната ищца А. Ш., като е отхвърлил този иск за разликата до предявения размер от 100 000 лв. Ищците са обжалвали решението в отхвърлителната част за разликата до 80 000 лв., а ответникът - по отношение на всички искове частично, а именно за разликата над 25 000 лв. до 50 000 лв. по предявения първоначално от А. Ш. иск, за разликата над 75 000 лв. по иска на Ю. Ш. и за разликата над 60 000 лв. по исковете на Д. Ш. и Б. Ш.. Произнасяйки се по тези жалби, както и по жалбата на втория ответник ЗК „Лев инс“ АД, въззивният съд е потвърдил решението в обжалваните от ответниците части, а по жалбата на ищците е уважил иска допълнително за сумата 30 000 лв. С оглед този резултат и на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА въззивният съд е осъдил ответниците солидарно да заплатят на упълномощения от ищците адвокат допълнително възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 3660 лв. и общо в размер на 28140 лв. за въззивното производство. С обжалваното в настоящото производство определение съдът е оставил без уважение подадените от частните жалбоподатели молби за изменение на основание чл. 248 ГПК на решението в частта относно присъденото адвокатско възнаграждение. Определението си въззивният съд е мотивирал със съображенията, че макар и минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени с Наредба № 1/2004 г. на ВАС, да не са задължителни с оглед даденото от Съда на ЕС по д. № С-438/22 тълкуване на чл. 101, параграф 1 от ДФЕС, няма пречка същите да бъдат използвани като критерий при определяне на възнаграждението по чл. 38 ЗА, наред с фактическата и правната сложност на делото, сложността и количеството на извършената работа и др. Приел е по-нататък, че като такъв критерий в конкретния случай следва да бъдат използвани размерите, установени с наредбата в редакцията ДВ, бр. 88/2022 г., а не съобразно тезата на ответника в предходната редакция с оглед момента на сключване на договорите за правна помощ, доколкото релевантният момент, към който се определя възнаграждението по чл. 38 ЗА е приключването на устните състезания. Като краен резултат е приел, че определеното с решението възнаграждение е съответно на степента на сложност на делото във въззивното производство при съобразяване на обжалваемия интерес, множеството съединени искове и подадените и от двамата ответници въззивния жалби с различни доводи и възражения. Частната жалба на ищците е неоснователна, а тази на ответника - основателна, по следните съображения. Основателно е оплакването на ответника, че в разглеждания случай при определяне на размера на възнаграждението по чл. 38 ЗА следва да бъдат съобразени като критерий минималните размери, установени с чл. 7 от Наредба № 1/2004 в редакцията, действала към момента на възникване на договорните отношения между ищците и упълномощения адвокат - 28.09.2019 г., когато са били сключени процесните договори за правна помощ. Именно в този смисъл е и установената последователна практика на ВКС (напр. ч. т. д. № 2117/2023 г. на II т. о. и цитираните там съдебни актове), съгласно която меродавен за определянето на възнаграждението по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА е нормативният акт, уреждащ минималния размер на адвокатското възнаграждение в редакцията, която е действала към момента на сключването на договора за правна защита и съдействие, доколкото с оглед материалноправното естество на отговорността за разноски изменението на нормативния акт, определящ размера на адвокатското възнаграждение, не може да има обратно действие. Същевременно обаче неоснователно е второто оплакване, основано на доброволното заплащане на присъдените обезщетения на част от ищците съгласно необжалваната от ответника част от първоинстанционното решение, извършено в хода на въззивно производство с последица според жалбоподателя отпадането на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА. Както е посочено по-горе, в цитираната съдебна практика, меродавният момент за определяне на размера на възнаграждението е сключването на договора за правна помощ, респ. образуването на съответното въззивно или касационно производство, когато за следващите инстанции правната помощ се предоставя въз основа на първоначално сключения договор. По същия начин следва да се определи и моментът, към който се преценява наличието на предпоставките по чл. 38 ЗА. В разглеждания случай към момента на подаване на въззивните жалби на ответниците, респ. жалбата на ищците, заедно с подадените от същите отговори, съответните плащания не са били извършени, поради което са били налице предвидените в чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА предпоставки за предоставяне на безплатна правна помощ. Определени на база материалния интерес за съответната инстанция съгласно относимата съобразно изложеното по-горе редакция на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. (ДВ, бр. 7/22.01.2019 г.) минималните размери на възнагражденията поотделно за всеки от исковете възлизат на съответно 2930 лв., 4530 лв., 3930 лв. и 3930 лв. или общо 15 320 лв. без ДДС за първоинстанционното производство (при съобразяване на допълнително присъденото обезщетение по първия иск от въззивния съд) и съответно 2180 лв., 2780 лв., 2330 лв. и 2330 лв. или общо 9620 лв. без ДДС за въззивното производство, респ. 18 384 лв., вкл. ДДС, и 11 544 лв., вкл. ДДС. При съобразяване на действителната степен на фактическа и правна сложност на делото, което от една страна включва множество обективно и субективно съединени искове с редица възражения по основателността им, вкл. относно причинната връзка между причиненото от застрахованите водачи произшествие и смъртта на наследодателя на ищците, но от друга страна се основава на редица общи за всички искове факти, като разликите между исковете се ограничават до фактите от значение за размера на отделните обезщетения, възнаграждението за въззивното производство следва да бъде определено в размер на 12 000 лв., вкл. ДДС. По отношение на възнаграждението, определено от двете инстанции за първоинстанционното производство, не са налице основания за изменение предвид настъпилото стабилизиране в тази част на първоинстанционното решение с оглед необжалваното първоинстанционно определение по чл. 248 ГПК и предвид липсата на конкретни оплаквания в частните жалби по отношение на допълнително присъденото от въззивния съд с оглед изхода на спора възнаграждение за първоинстанционното производство. Изложеният в частната жалба на ищците довод за приложимост на разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. в сила към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция е неоснователен с оглед изложените по-горе съображения. Неоснователен е и вторият довод за обвързващ характер на тези разпоредби, независимо от горепосоченото решение на СЕС, основан на аргумента, че последното се отнася само до хипотезите на определено по съгласие между страната и нейния адвокат размер на възнаграждението, а в хипотезите по чл. 38 ЗА не е налице съгласие на адвоката да приеме възнаграждение под минимума, доколкото липсва основание за разграничаване и различно третиране на двете групи хипотези. По изложените съображения обжалваното въззивно определение следва да бъде потвърдено в частта, с която е оставена без уважение молбата на ищците по чл. 248 ГПК. В частта по молбата на ответника определението следва да бъде отменено, като се допусне частично поисканото изменение на решението относно определеното за въззивното производство възнаграждение. С тези мотиви съдът