Определение № 49 от 01.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 368/2021 г.

Производството е по чл.307 ал.1 от ГПК Образувано е по молба на Т. Д. Д. за отмяна на влязло в сила решение №73 от 21.06.2018г. по гр.д.№737/2018г. на Районен съд – гр. Гълъбово, потвърдено с решение №52 от 12.02.2020г. по в.гр.д. №1635/2019г. на Старозагорски окръжен съд, с което е признато за установено, че молителят дължи на Д. Д. Р. сумата от 4300 лева, представляваща неплатено задължение по запис на заповед от 10.01.2008г., сумата от 1297,84 лева – лихва за забава по чл.86 от ЗЗД за периода от 30.06.2015г. до 18.06.2018г., както и законна лихва за забава от подаване на заявлението в съда - 22.06.2018г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК №234/25.06.2018г. по ч.гр.д.№386/2018г. по описа на РС - гр. Гълъбово. Молителят поддържа, че посоченото влязло в сила решение противоречи на решение №43 от 03.02.2020г. по в.гр.д. №1636/2019г. на Старозагорски окръжен съд, с което след отмяна на първоинстанционното решение №74 от 21.06.2018г. по гр.д.№748/2018г. на Районен съд – гр. Гълъбово, е отхвърлен предявеният от Д. Д. Р. иск за установяване съществуване на вземането му по запис на заповед от 05.05.2008г. Молителят счита, че след като и по двете производства страните са идентични, идентичен е предметът на спора – вземане по запис на заповед, като и двете производства са по реда на чл. 422 от ГПК, то е налице обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по двете дела и съответно основанието за отмяна по чл.303, ал.1, т.4 от ГПК. Ответникът Д. Д. Р. оспорва молбата като недопустима, евентуално – неоснователна поради липса на обективен идентитет между водените дела. Моли молбата да се остави без разглеждане, евентуално – без уважение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като извърши преценка по реда на чл.307, ал.1 от ГПК, констатира, че молбата за отмяна е недопустима. Решение №73 от 21.06.2018г. по гр.д.№737/2018г. на Районен съд – гр. Гълъбово, чиято отмяна се иска, е влязло в сила на 12.02.2020г. – датата на постановяване на решение №52 от 12.02.2020г. по в.гр.д. №1635/2019г. на Старозагорски окръжен съд. С въззивното решение №43 от 03.02.2020г. по в.гр.д. №1636/2019г. на Старозагорски окръжен съд, което молителите сочат като противоречащо на решението, чиято отмяна се иска, е отменено решение №74 от 21.06.2018г. по гр.д.№748/2018г. на Районен съд – гр. Гълъбово и е отхвърлен предявеният от Д. Д. Р. иск за установяване съществуване на вземането му по запис на заповед от 05.05.2008г. за сумите 5000 лева главница, 1 509,11 – законна лихва за забава за периода от 30.06.2015г. до 19.06.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от 22.06.2018г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК №235/25.06.2018г. по ч.гр.д.№387/2018г. по описа на РС - гр. Гълъбово. Въззивното решение не подлежи на касационно обжалване и e влязло в сила на 03.02.2020г. Предвид датата на влизане в сила на по - късното решение молбата за отмяна от 29.10.2020г. е подадена след изтичане на преклузивния тримесечен срок по чл.305, ал.1, т.4 от ГПК и се явява недопустима. Неоснователни са доводите на молителя, че тъй като въззивните решения не подлежат на обжалване и съобщения за тях не се изпращат, той не е могъл да научи за това, че има произнесено решение до м. август 2020г., когато получил съобщение от ЧСИ. Изтъква и обявеното извънредно положение като пречка за узнаване на поставените решения. Съобразно чл.64 от Закона за съдебната власт, актовете на съдилищата се публикуват незабавно след постановяването им на интернет страницата на съответния съд при спазване изискванията за защита на личните данни и Закона за защита на класифицираната информация, поради това за дата, на която молителят е могъл да узнае двете неподлежащи на обжалване въззивни решения, следва да се приеме датата на постановяването им. Обявеното извънредно положение, на което молителят се позовава, не променя извода, че молбата е подадена след изтичането на преклузивния срок. Съгласно чл.3, т.1 от Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020г., и за преодоляване на последиците, за срока от 13 март 2020г. до отмяната на извънредното положение спират да текат процесуалните срокове по съдебни, арбитражни и изпълнителни производства, с изключение на сроковете по производствата и делата съгласно приложението. Срокът по чл.305, ал.1, т.4 от ГПК не е сред изключенията. Той не е текъл от 13.03.2020г. до 13.05.2020г. /отмяната на извънредното положение/, но е започнал да тече отново на 14.05.2020 г. и е изтекъл на 13.07.2020г. Молбата за отмяна не подлежи на разглеждане по същество и поради това, че изложените в нея фактически твърдения не подкрепят, а изключват наличието на основанието за отмяна, на което молителят се позовава. Съгласно чл.303, ал.1, т.4 от ГПК заинтересованата страна може да иска отмяна на влязло в сила съдебно решение, когато между същите страни, за същото искане и на същото основание, е постановено преди него друго влязло в сила решение, което му противоречи. В трайната практика на ВКС по приложение на института на отмяната е възприето разбирането, че отменителното основание по чл.303, ал.1, т.4 от ГПК е налице, когато между едни и същи страни са водени различни дела при пълен обективен и субективен идентитет на предмета и на страните и тези дела са приключили с влезли в сила решения, които със сила на пресъдено нещо разрешават в противоположен смисъл включения в предмета на делата правен спор. Според задължителните указания, дадени в т.5 от Тълкувателно решение № 7/2014г. от 31.07.2014г. по тълк. д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС, идентичност в предмета на влезлите в сила съдебни решения, като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на чл.303, ал.1, т.4 от ГПК във вр. с чл. 307, ал.4 от ГПК, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и на страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Прието е, че предпоставките по чл.303, ал.1, т.4 от ГПК ще са налице, когато разрешаването на спора по единия иск – обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск – обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. Разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо по постановеното преди него влязло в сила решение по преюдициалното правоотношение, което му противоречи. Предметите на двете решения са в съотношение, при което правото по обусловеното решение е мълчаливо отречена правна последици от предмета на решението по обуславящия иск. В конкретния случай е изпълнено изискването за субективен идентитет между производствата по гр.д.№737/2018г. на Районен съд – [населено място] и по в.гр.д.№1636/2019г. на Старозагорски окръжен съд, доколкото в тях са участвали едни и същи лица на страната на ищеца и на ответника. Отсъства обаче обективен идентитет между предмета на двете дела и на разрешените с решенията по тях правни въпроси, което прави неприложимо отменителното основание по чл.303, ал.1, т.4 от ГПК. Първото дело е образувано по предявени от Д. Д. Р. срещу настоящия молител искове за установяване по реда на чл.422, ал.1 от ГПК съществуването на вземане по запис на заповед от 10.01.2008г. и лихви за забава на същото вземане, докато второто дело е образувано по предявени от същия ищец срещу настоящия молител искове за установяване по реда на чл.422, ал.1 от ГПК съществуването на вземане по запис на заповед от 05.05.2008г. и лихви за забава на същото вземане. Не е налице тъждество в исканията по двете дела с оглед на различните вземания, чието съществуване е установено или отречено, както и липсва идентичност в основанията на тези искания. Всяко от исканията произтича от различни правопораждащи факти, основани на два отделни записа на заповед. Предметът на всяко от двете дела е различен и съответно двете решения не са в съотношение на обусловеност. Решението по нито едно от делата не разглежда преюдициално правоотношение, от разрешението по което да зависи решението по другото от делата. Според поясненията в мотивите към т.5 на ТР №7/2014г. на ОСГТК на ВКС противоречието между решенията следва да бъде налице в диспозитивите на съдебните актове, а не в мотивите на двете решения, като предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Съдържащите се в мотивите към решенията фактически и правни изводи са обусловени от преценката на фактите и доказателствата по всяко от делата и следователно решенията не съдържат различно произнасяне по идентични спорни въпроси от предмета на двете дела. Съгласно т.10 от Тълкувателно решение 7/2014г. от 31.07.2017 г. по тълк.д.№7/2014г. на ОСГТК на ВКС липсва основание за отмяна, при излагане на доводи, които съставляват касационни оплаквания за допуснати от съответния съд процесуални нарушения или неправилно приложение на материалния закон, които не са обхванати от хипотезите на чл.303, ал.1 от ГПК. В случая твърденията на молителя за различен изход на двете производства, поради неправилна преценка на едни и същи обстоятелства, биха били от значение само при наличие на тъждество между производствата. Липсата на тъждество на исканията и основанията, по които са постановени двете решения, се установява, без да е необходима преценка по същество за предмета на двете дела, а само въз основа на твърденията на молителя, поради което подадената молба за отмяна по чл.303, ал.1, т.4 от ГПК е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Искането за допускане на обезпечение на молбата за отмяна чрез спиране на изпълнението по изп. дело №20187650402025 на ЧСИ Г. И., следва да бъде оставено без уважение. Характерът на производството по чл.303 и сл. ГПК изключва приложението на общите правила за обезпечаване на иск по реда на чл.389 и сл. от ГПК. Влязлото в сила съдебно решение подлежи на изпълнение и е изпълнително основание. При искане за отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл.303 от ГПК или при подадена касационна жалба срещу осъдително въззивно решение, допустимата от закона възможност за обезпечаване на правата на молителя или на касатора се изразява единствено в спиране на изпълнението на съдебното решение. Върховният касационен съд постановява спиране само срещу внесено обезпечение – чл.282 ал.2 от ГПК без да извършва преценка за вероятната основателност на молбата или жалбата и за наличието на обезпечителна нужда. В случая предвид извода за недопустимост на молбата за отмяна, не е допустимо и спиране на изпълнението на решение по реда на чл.282 ал.2 от ГПК. На ответника по касация не следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, въпреки направеното в отговора на молбата искане, тъй като не са представени доказателства за уговарянето и изплащането на същото. Цитираният в отговора на молбата договор за правна помощ не е представен по делото. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд