Определение № 987 от 18.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 630/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. второ ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца Д. М. Р. срещу определение № 475 от 28.02.2024 г. по т. д. № 1491/2023 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., с което е прекратено производството по предявените искове по чл. 47 ЗМТА срещу „Профи Кредит България“ ЕООД за отмяна, евентуално прогласяване за нищожно на арбитражно решение № 572 от 16.11.2011 г. по арб. дело № 572/2011 г. по описа на арбитър Ж. Б., поради депозиране на исковата молба извън преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. С частната жалба се иска отмяна на определението като неправилно и незаконосъобразно. Оспорва се правилността на извода на предходния състав на ВКС, че след като в друго производство, развило се между същите страни, арбитражното решение, чиято отмяна, евентуално - прогласяване за нищожно се иска, е било връчено на настоящия жалбоподател с отговора на исковата молба, то от този момент той е узнал за него. Частният жалбоподател твърди, че оспореното арбитражно решение никога не му е било връчвано, задължение за което имал постановилият го арбитър ad hoc, нито арбитражното решение е било част от приложенията към връчения на процесуалния му представител по гр. д. № 5246/2016 г. на Районен съд - Русе отговор на исковата молба. Поддържа се, че доколкото липсват каквито и да било доказателства за връчване на арбитражното решение, следва да се приеме, че исковете по чл. 47 ЗМТА са предявени пред ВКС в законоустановения тримесечен срок. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на частната жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД, в който се поддържа, че обжалваното определение на ВКС за прекратяване на производството по чл. 47 ЗМТА е правилно, тъй като е изтекъл преклузивният срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА за предявяване на исковете. Сочи се, че от данните по делото е несъмнено, че Д. Р. е узнал за арбитражното решение най-късно на 06.12.2016 г., когато с отговора на исковата молба по предходно развилото се между страните гр. д. № 5246/2016 г. на Районен съд - Русе му е връчен препис от арбитражното решение, а исковата молба е депозирана едва през 2023 г., т. е. много след изтичането на преклузивния тримесечен срок. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото частно производство. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната жалба е допустима, подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение е прието, че искът е недопустим, като подаден извън уредения в императивната разпоредба на чл. 48, ал. 1 ЗМТА преклузивен тримесечен срок. За да достигне до този извод, предходният състав на ВКС е съобразил, че от приложеното гр. д. № 5248/2016 г. по описа на Районен съд - Русе се установява, че същото е образувано по предявен на 16.09.2016 г. от Д. М. Р. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД иск за прогласяване нищожност на договора за потребителски кредит, за неизпълнението на който ищецът е осъден с арбитражното решение, предмет на исковете по чл. 47 ЗМТА. Посочил е, че с отговора на исковата молба, предявена пред РС Русе, ответното дружество е направило възражение за недопустимост на иска поради наличие на арбитражна клауза и на сила на пресъдено нещо, формирана с постановеното арбитражно решение № 572 от 16.11.2011 г. по арб. д. № 572/2011 г. по описа на арбитър ad hoc Ж. Б., а отговорът на исковата молба, ведно с приложенията, са редовно връчени на ищеца Д. Р. на 06.12.2016 г. чрез упълномощения адв. К. Д.. Съставът на ВКС е акцентирал, че в депозираното на 15.12.2016 г. становище по възражението на ответника за прекратяване на делото, ищецът Р. изрично е заявил, че наличието на влязло в сила арбитражно решение не е пречка в отделно производство да се иска обявяване на договора за нищожен. Счетено е, че това съставлява доказателство, че с книжата същият е получил и процесното арбитражно решение. По тези съображения е прието, че предявяването на исковете по чл. 47 ЗМТА на 01.08.2023 г. е извън преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, което обуславя недопустимост на образуваното въз основа на същите производство и налага прекратяването му. Определението е правилно предвид следното: Дължимата от настоящата инстанция проверка е насочена единствено към преценка дали към датата на подаване на исковата молба по чл. 47 ЗМТА - 01.08.2023 г., са изминали повече от три месеца от узнаване от ищеца на атакуваното арбитражно решение. Съгласно чл. 48, ал. 1 ЗМТА, иск за отмяна на арбитражно решение може да бъде предявен в срок от 3 месеца от деня, в който молителят е получил решението, като в практиката на ВКС по приложение на чл. 47, ал. 2 ЗМТА е възприето разрешението, че срокът по чл. 48, ал. 1 ЗМТА се отнася и до исковете за прогласяване нищожност на арбитражно решение на основанието по чл. 47, ал. 2 ЗМТА. Срокът по чл. 48, ал. 1 ЗМТА е преклузивен, насочен е към дисциплиниране на страните и цели стабилитет на постановените от арбитражните съдилища актове, като пропускането му има за последица недопустимост на исковете по чл. 47 ЗМТА и на образуваното по повод на тях производство. В настоящия случай, исковата молба, с която са предявени исковете на Д. Р. по чл. 47, ал. 1 и ал. 2 ЗМТА, е постъпила във Върховния касационен съд на 01.08.2023 г., като е била изпратена по куриер на 31.07.2023 г. В исковата молба ищецът е посочил, че счита срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА за спазен, тъй като арбитражното решение никога не му е било връчвано. С отговора на исковата молба ответното дружество е релевирало възражение за недопустимост на предявените искове, като с цел изясняване на делото от фактическа страна ВКС е изискал предходно воденото между страните гр. д. № 5248/2016 по описа на Районен съд – Русе, което след постъпването му е докладвано в о. с. з. на 21.02.2024 г. и е приложено към т. д. № 1491/2023 г. на ВКС. Видно от така приложеното гражданско дело, предмет на производството е бил иск на Д. М. Р. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД за прогласяване на нищожност при условията на чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 ЗПК на Договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 20.09.2010 г., сключен между страните, алтернативно – за прогласяване на нищожността му поради наличие в договора на неравноправни клаузи и противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП. С отговора на исковата молба ответното дружество е изразило становище за недопустимост на исковете поради наличие на писмено уговорена арбитражна клауза в сключения между страните Договор за револвиращ заем за отнасяне гражданския спор пред арбитраж и е заявило искане делото да се прекрати като неподведомствено на държавния съд. Въведено е било и възражение за наличие на отрицателна процесуална предпоставка за допустимост на предявените искове – формирана сила на пресъдено нещо с постановеното арбитражно решение № 572 от 16.11.2011 г. по арб. дело № 572/2011 г. на арбитър ad hoc Ж. Б., и на това основание също е поискано делото да бъде прекратено. Във връзка с това си възражение към така депозирания отговор на исковата молба дружеството е представило като писмено доказателство заверен за вярност с оригинала препис от посоченото арбитражно решение. Видно от приложеното по делото съобщение препис от писмения отговор на ответника, ведно с приложенията към него, са надлежно връчени на 06.12.2016 г. на процесуалния представител на ищеца – адв. К. Д., която е разполагала с учредена по делото надлежна представителна власт по отношение на ищеца Д. Р.. В постъпило на 15.12.2016 г. становище адв. Д. е взела отношение по възражението на ответника за неподведомственост поради наличието на арбитражна клауза, както и е заявила изрично, че наличието на влязло в сила арбитражно решение не е пречка в отделно производство да се иска обявяване на договора за нищожен. С определение № 580 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 5248/2016 г. на Районен съд – Русе, предвид приетото за основателно възражение на ответника за недопустимост на исковете поради наличие на влязло в сила арбитражно решение № 572 от 16.11.2011 г. по арб. дело № 572/2011 г. на арбитър ad hoc Ж. Б., производството по делото е прекратено. При тези данни опровергано е твърдението на ищеца, че постановеното арбитражно решение никога не му е било връчено. Както правилно е приел предходният състав на ВКС, с извършената от съда размяна на книжа заверен за вярност с оригинала препис от арбитражното решение, представено като писмено доказателство и приложено към депозирания от „Профи Кредит България“ ЕООД отговор на исковата молба по развилото се между страните предходно производство по гр. д. № 5248/2016 г. на Районен съд – Русе, е надлежно връчен на процесуалния представител на ищеца. Страната не е твърдяла и не е възразявала, че не е получила препис от отговора или от приложените към него доказателства, под № 1 от които е посочено именно арбитражното решение от 16.11.2011 г. Нещо повече, в постъпилото на 15.12.2016 г. становище – непосредствено след получаване на препис от отговора на исковата молба, ищецът чрез процесуалния си представител изрично и недвусмислено е заявил, че това арбитражно решение не е основание за прекратяване на производството поради разрешен със сила на пресъдено нещо спор между страните. Поради това, правилен е изводът на първия състав на ВКС, че преклузивният срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА е изтекъл преди предявяването на исковете по чл. 47 ЗМТА. Същият е започнал да тече от 06.12.2016 г. – предвид липсата на доказателства за връчване на решението или за узнаването му към по-ранна дата, и е изтекъл на 06.02.2017 г. С изтичане на срока е преклудирано правото на ищеца да оспорва арбитражното решение по реда на чл. 48 и сл. ЗМТА и определението, с което производството по предявените на 01.08.2023 г. искове за прогласяване нищожност или за отмяна на арбитражното решение, вкл. при съобразяване на разпоредбата на чл. 62, ал. 2, изр. първо, предл. първо ГПК, доколкото исковата молба е изпратена по куриер на 31.07.2023 г., е прекратено, следва да бъде потвърдено. Следва да се има предвид, че ирелевантно за течението на срока е дали арбитражният съд е инициирал връчването на решението, страната по своя инициатива се е снабдила с него или, както е в настоящия случай – решението е връчено на ищеца с книжата по развило се между страните след постановяване на арбитражното решение и преди предявяването на исковете по чл. 47, ал. 1 и ал. 2 ЗМТА производство, след като е осъществен целеният с чл. 41, ал. 3 ЗМТА резултат – решението да бъде получено от страната. При липса на подадена в срок искова молба по чл. 47 ЗМТА, съдът няма правомощия да се произнася по нищожността на арбитражно решение, постановено преди влизане в сила на Закона за изменение и допълнение на ГПК (обн. ДВ, бр. № 8/2017 г.), с който са изменени разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ГПК и чл. 47 ЗМТА. Ако първият стадий на арбитражния процес е приключил преди влизане в сила на ЗИДГПК (обн. ДВ, бр. № 8/2017 г.), но при неизтекъл срок на защита по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, и след влизане в сила на ЗИДГПК в срока по чл. 48, ал. 1 ЗМТА защитата премине във втория стадий, § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИДГПК намира съответно приложение по отношение на арбитражното решение, което е постановено по спор, по който ЗИДГПК (обн. ДВ бр. № 8/24.01.2017.) изключва подведомствеността на арбитража, а ЗМТА изрично прогласява арбитражното решение за нищожно. В този случай изменението на процесуалния закон намира приложение и правните последици на извършените процесуални действия се преценяват с оглед новите процесуални разпоредби. В настоящия случай обаче, първият стадий на арбитражния процес е приключил преди влизане в сила на ЗИДГПК (обн. ДВ бр. № 8/24.01.2017 г.), а с оглед узнаването от ищеца за арбитражното решение още на 06.12.2016 г. срокът по чл. 48, ал. 1 ЗМТА е отдавна изтекъл, поради което защитата не може да премине във втория си стадий. С оглед на това, § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИДГПК не намира съответно приложение по отношение на арбитражното решение, предмет на разглежданите искове. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във в с чл. 25а, ал. 2, предл. първо от Наредбата за заплащането на правната помощ жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответното дружество сумата от 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговора на частната жалба. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.