Определение № 2706 от 01.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1130/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ СЕВЕР“ АД обжалва Решение № 34/18.02.2026 г. по в.т.д. № 214/2025 г. на АС-Велико Търново в частта, с която е потвърдено Решение № 82/17.06.2025 г. по т.д. № 74/2025 г. на ОС-Русе за осъждането му да плати на „ДУНАВ“ АД на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 124 468 лв. – обезщетение за ползване без основание на трафопост и кабелни линии, осъществено в периода 14.03.2018 г. – 14.03.2023 г., ведно със законната лихва от 14.03.2023 г. до погасяването.

Касаторът навежда касационни основания за отмяна, като поддържа, че ищецът не е собственик на прилежащите към трафопоста съоръжения за пренос на енергия, не е извършвал разходи за процесните обекти и не е обеднял в причинност с обогатяването на ответника, а ползваната от вещото лице балансова стойност на активите е неправилно е определена. Счита също, че до изтичане на срока по § 4, ал. 4а ПЗР ЗЕ ищецът има вземане само за пазарния наем за необхванатия от давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД период (но не и за неполучен доход, какъвто не би могъл да реализира без лицензия), а след поканата – за наем, изчислен според издадена от КЕВР методика. Заявява, че в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК не са обсъдени доводите и възраженията му. За допускане на касационно обжалване се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът „ДУНАВ“ АД сочи, че няма основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е съобразено с релевантната и ненуждаеща се от промяна практика на ВКС. Изразява становище за неоснователност на касационните доводи.

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. При преценка на предпоставките за допускането й до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК съдът съобрази следното:

„ДУНАВ“ АД е предявило срещу „ЕЛЕКТРОРАЗПРЕДЕЛЕНИЕ СЕВЕР“ АД осъдителен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 124 468 лв., с която ответникът се е обогатил в периода 14.03.2018 г. – 14.03.2023 г., ползвайки без основание собствени на ищеца трафопост и кабелни линии.

Първоинстанционният съд е счел за доказано, че: от 2007 г. ищецът е собственик на процесния трафопост, като въз основа на първични документи е включил същия и свързаните с него съоръжения (външна и вътрешна кабелна мрежа, електрооборудване) в инвентарната си книга, а през 2022 г. е намалил балансовата стойност на тези обекти до сума, почти равна на стойността, определена от страните в хода на водени преговори за тяхното изкупуване; за процесния период ищецът не е ползвал електроенергия от съоръженията, но ответникът е доставял такава на трети лица, осъществявайки без договор достъп до активите на ищеца. При изложените факти съдът е заключил, че ответникът дължи на собственика на съоръженията обезщетение в размер на неполучената цена за достъп, определена според приложимата в хипотезата на чл. 117, ал. 8 ЗЕ методика, приета от регулатора по Протокол № 27/04.02.2008 г. (Методиката), вкл. при отчитане на балансовата стойност на активите и данните за консумацията на присъединените към трафопоста обекти. В резултат е уважил иска, предявен в изчисления от вещо лице по горепосочения начин размер.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е възприел идентична фактическа обстановка, отчитайки доказателствата за притежанието от ищеца на право на собственост върху процесните обекти и за осъществения от ответника достъп до съоръженията. Споделил е и правния извод, че ползването на обектите без заплащане на цена обогатява ответника за сметка на обедняването на ищеца. Оттук е извел, че размерът на обезщетението за неоснователно обогатяване е равен на стойността, която ответникът би платил на ищеца за договорно предоставен достъп, определима съгласно Методиката и изчислена в настоящото дело от вещо лице в размер, равен на исковата претенция. По наведеното оплакване срещу възприетата от експерта балансова стойност на активите, представляваща елемент от използваната формула, съдът е посочил, че не са налице установените в Методиката предпоставки за отчитане на пазарна такава.

За обосноваване на заявените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е необходимо като обща предпоставка да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно.

В случая касаторът е поставил следните питания:

1. При иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД подлежи ли на доказване обедняването на ищеца, както и размерът на това обедняване?

Въпросът не покрива общия селективен критерий, тъй като въззивният съд не е отрекъл обедняването като елемент от фактическия състав на иска за изравняване на неоснователното обогатяване, напротив – приел е, че такова следва да е налице и че в случая то се изразява в неполучената от ищеца цена за осигурен достъп, каквато би му се дължала при сключен договор, т.е. при създадено правно основание за ползване на трафопоста и съоръженията. Отделно, касаторът не е обосновал и допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – нито е посочена съдебна практика, на която даденият от съда отговор да противоречи (всъщност единственото цитирано от него решение установява, че при ползване на енергиен обект без основание на собственика се дължи обезщетение за обедняването му, определено според Методиката), нито е аргументирал нуждата от промяна на съществуващата константна и съобразена от въззивния съд практика по приложението на чл. 59, ал. 1 ЗЗД в хипотеза като процесната (напр. Решение № 179/18.05.2011 г. по к.т.д. № 13/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 6/02.02.2015 г. по к.т.д. № 184/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.).

2. Балансовата стойност на активите (енергийните съоръжения) от съществено значение ли е за определяне на размера на цените за предоставен достъп, респективно за размера на евентуалното обезщетение; следва ли да се докаже собствеността и върху тези активи, като се вземе предвид, че трафопостът е съвкупност от сграда и енергийни съоръжения?

Тези две питания, обобщени в т. 2, не са правни по идентични с гореизложените мотиви: не е отречена релевантността на балансовата стойност на процесните активи, нито на принадлежността на правото на собственост върху им. И двете обстоятелства са изследвани от въззивния съд въз основа на събраните писмени доказателства и приетото счетоводно заключение, а правилността на формираните от него фактически и правни изводи не е предмет на проверка в настоящата селективна фаза. Наред с това не са удовлетворени и допълнителните селективни критерии, защото не е представена съдебна практика, с която въззивният съд да не се е съобразил, и не е обоснована нужда от промяна на практиката, възприета в обжалваният акт.

3. Методика за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, приета с решение по Протокол № 27/04.02.2008 г. на ДКЕВР, за какъв период е приложима – целия петгодишен период или от датата на поканата за заплащане на обезщетение?

Доколкото съдът е присъдил обезщетение за неоснователно обогатяване, определено за целия процесен период (а не само в периода след отправяне на покана) на база цената, която ищецът би получил при договорно установен достъп съгласно Методиката, въпросът има отношение към решаване на делото. Питането е свързано с касационния довод, че до изтичане на срока по § 4, ал. 4а ПЗР ЗЕ ищецът има право на вземане по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, съизмеримо с пазарния наем, а едва след това – с цена, определена съгласно методика. Въпросът, уточнен в същия контекст, може да се дефинира като правен. За него обаче не е обоснован нито един от двата поддържани допълнителни селективни критерия, тъй като даденият от въззивния съд отговор – че във всеки период на ползване без основание се дължи обезщетение в размер на цената, която ищецът би получил при договорно предоставен достъп съгласно правилата на ЗЕ, е в съответствие с цитираната по-горе практика на ВКС, за която не е доказана нужда от промяна.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,