Определение № 9043 от 23.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 8687/2026 г.

Производството е по чл. 229 – чл. 236 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 51, ал. 6 от Закона за защита на конкуренцията /ЗЗК/. Образувано е по две частни жалби против определения, постановени от Административен съд – София област по адм. д. № 922/2026 г. по искане вх. № 5474/06.07.2026 г. на председателя на Комисията за защита на конкуренцията /КЗК, Комисията/. Първата частна жалба е подадена от „СТЕЛИТ 1“ ЕООД, чрез упълномощен адв. Б. Стрижлев, против определение № 973 от 06.07.2026 г., с което е разрешено извършването на проверка на място по чл. 50, ал. 1 ЗЗК по отношение на предприятието по производство № КЗК-620/2026 г. С частната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното определение като немотивирано и постановено при непълна преценка на основанията за разрешената проверка и на нейния обхват. Твърди се, че първоинстанционният съд е свел контрола до формална проверка за наличие на реквизитите по чл. 51, ал. 2 ЗЗК, без да извърши собствена индивидуализирана преценка дали изложените от КЗК факти обосновават разумно подозрение за участие на предприятието в твърдяното нарушение, дали е необходима внезапна проверка и дали намесата е пропорционална. Поддържа се, че в определението не са индивидуализирани съответният продуктов и географски пазар, периодът на твърдяното нарушение, конкретното поведение, вменявано на предприятието, връзката му с останалите разследвани предприятия и причините, поради които доказателства биха могли да се намират именно в неговите обекти, както и че на жалбоподателя е връчено само определението, но не и искането, въз основа на което то е постановено. Изтъква се, че не е обсъдено дали целите на производството могат да бъдат постигнати с по-малко засягащи средства, и че разрешението е формулирано твърде общо – за всички помещения, превозни средства и други обекти, без ограничения по отношение на периода, категориите документи и електронни данни, лицата и критериите за подбор на информацията. Според жалбоподателя изискването на чл. 51, ал. 5 ЗЗК за произнасяне с отделни определения предполага и самостоятелна мотивировка за всяко от предприятията, каквато в случая липсва. Претендира се отмяна на обжалваното определение и постановяване на друго, с което искането на председателя на КЗК да бъде оставено без уважение, а при условията на евентуалност – разрешението да бъде ограничено до конкретен предмет, период, категории документи, електронни източници, лица и обекти, пряко свързани с твърдяното нарушение. Отправено е и искане за спиране на изпълнението на обжалваното определение до произнасянето по частната жалба, а при условията на евентуалност – за спиране на действията по преглед, анализ, използване, разкриване или предаване на събраните при проверката електронни, цифрови и форенсик копия и данни, които да се съхраняват в запечатан вид. Втората частна жалба е подадена от „КИЛТЕКС“ ЕООД, чрез упълномощен адв. С. Хинков, против определение № 974 от 06.07.2026 г., с което е разрешено извършването на проверка на място по чл. 50, ал. 1 ЗЗК по отношение на предприятието по същото производство, както и против заповед № ЗПО-157/06.07.2026 г. на председателя на КЗК. В частната жалба се поддържа, че съдът е възприел бланкетно твърденията на КЗК, без да провери реално дали са налице обосновани съмнения за нарушение по чл. 15 ЗЗК и чл. 101 от Договора за функционирането на Европейския съюз /ДФЕС/ именно от страна на „КИЛТЕКС“ ЕООД, и не е обосновал защо целта на производството не може да бъде постигната с по-леки средства – чрез писмено изискване на информация и документи. По отношение на заповедта на председателя на КЗК се твърди, че тя обединява двете проверявани предприятия, без да индивидуализира обхвата на проверката спрямо всяко от тях; че определеният състав от шестнадесет служители е прекомерен; че липсват ограничения при използването на специализиран форенсик софтуер и гаранции срещу изземване на лични данни и на информация, съставляваща адвокатска или търговска тайна, несвързана с предмета на производството; че не е посочено разпределението на служителите между тримата ръководители на екипи, името на наблюдаващия член на Комисията и кои от служителите притежават качеството на IT експерти, както и че поставеният върху заповедта печат не съдържа номер и дата. Претендира се отмяна на обжалваното определение, както и отмяна на заповед № ЗПО-157/06.07.2026 г. по отношение на предприятието, ведно със законните последици от това. Ответникът – Комисията за защита на конкуренцията, чрез процесуален представител главен юрисконсулт М. Горанова, с представени по делото два писмени отговора по двете частни жалби изразява становище за неоснователност на частните жалби и моли същите да бъдат отхвърлени. Поддържа, че искането за разрешение отговаря на изискванията на чл. 51, ал. 2 ЗЗК, че разследваното евентуално нарушение се изразява в забранено споразумение и/или съгласувана практика при манипулиране на процедури за възлагане на обществени поръчки, и че възраженията срещу заповедта на председателя на Комисията са неотносими към предмета на производството. Заявява искания за присъждане на юрисконсултски възнаграждения и прави възражение за прекомерност на евентуално претендираните от насрещната страна разноски. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира частните жалби, които са насочени против определения № 973 и № 974 от 06.07.2026 г., за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМИ – подадени от надлежни страни, за които обжалваните съдебни актове са неблагоприятни, срещу подлежащи на обжалване определения и в преклузивния срок, визиран в нормата на чл. 51, ал. 6 ЗЗК. Частната жалба на „КИЛТЕКС“ ЕООД е ПРОЦЕСУАЛНО НЕДОПУСТИМА в частта, с която се иска отмяна на заповед № ЗПО-157/06.07.2026 г. на председателя на КЗК. Съгласно чл. 51, ал. 6 ЗЗК на обжалване пред тричленен състав на Върховния административен съд подлежат определенията, с които административният съд разрешава проверка на място, или отказът да бъдат издадени такива. Предмет на проверка в това производство е единствено правилността на съдебния акт, с който е дадено разрешението. Заповедта, с която председателят на Комисията на основание чл. 50, ал. 2 ЗЗК определя лицата, които да извършат проверката, не е съдебен акт, а акт на административния орган, издаден след постановяване на съдебното разрешение и въз основа на него, с оглед организацията на неговото изпълнение. Законосъобразността й не е включена в предмета на инстанционния контрол по чл. 51, ал. 6 ЗЗК и Върховният административен съд, сезиран по този ред, не разполага с правомощие да се произнесе по искането за нейната отмяна. Ето защо в тази част частната жалба следва да бъде оставена без разглеждане, а производството – прекратено, без настоящият съдебен състав да се произнася дали и по какъв ред заповедта или действията по нейното изпълнение подлежат на самостоятелен съдебен контрол. Разгледани по същество, частните жалби в допустимата им част са НЕОСНОВАТЕЛНИ по следните съображения: С обжалваните определения № 973 и № 974 от 06.07.2026 г. Административен съд – София област е разрешил на Комисията за защита на конкуренцията по производство № КЗК-620/2026 г. извършването на проверка на място по чл. 50, ал. 1 ЗЗК по отношение съответно на „СТЕЛИТ 1“ ЕООД и на „КИЛТЕКС“ ЕООД. Посочено е, че разрешението се отнася за всички помещения, превозни средства и други обекти, които се използват от проверяваното предприятие, а проверката следва да се извърши от служители на Комисията, определени със заповед на председателя й по чл. 50, ал. 2 ЗЗК и с правомощията по тази разпоредба. За да достигне до този резултат, първоинстанционният съд е приел, че искането с правно основание чл. 51, ал. 1 ЗЗК е редовно и допустимо, а по същество – основателно, тъй като в него е налице пълна и подробна обосновка на естеството на твърдените нарушения, като обобщено са изнесени основните данни и анализи на Комисията, въз основа на които тя е формирала извод за основателни съмнения за извършени нарушения по чл. 15, ал. 1 ЗЗК от предприятия, сред които са и двамата жалбоподатели; изведени са целта на проверката и причините, които налагат извършването й, а към искането е приложено решение № 660 от 06.07.2026 г. на КЗК, с което е образувано производството за установяване на евентуално извършено нарушение по чл. 15 ЗЗК и чл. 101 ДФЕС, включително спрямо двете предприятия. Според съда исканата проверка цели разкриване, изясняване и установяване на факти и обстоятелства, релевантни към състава на чл. 15 ЗЗК, а необходимостта от нея е обусловена от естеството на нарушението и от специфичните средства за установяването му – чрез преки и косвени доказателства в тяхната съвкупност, които Комисията следва внезапно да събере на място, включително чрез предвидените в закона технически средства. Пропорционалността на намесата е преценена с оглед тежкия характер на нарушенията по чл. 15 ЗЗК, чиято цел и/или резултат е предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар. Доколкото мотивите на двете определения са идентични, а наведените срещу тях оплаквания в съществената си част се припокриват, частните жалби следва да бъдат разгледани съвместно. Според настоящия съдебен състав обжалваните определения са валидни, допустими и правилни. При постановяването им не са осъществени нарушения, съставляващи отменителни основания. Не намира основание оплакването на частните жалбоподатели, че определенията и искането, по което то са постановени, не сочат в какво се състоят предмета, обхвата, естеството на твърдените нарушения и целта на разрешената проверка. Основателното съмнение за нарушение по чл. 15 ЗЗК по естеството си се извежда от съвкупната преценка на поведението на две или повече предприятия, поради което идентичността в съображенията на двете определения не разкрива непълнота на преценката, а произтича от двустранния характер на твърдяното съгласувано поведение – по-голямата част от релевантните обстоятелства, обосноваващи подозрението, по необходимост се отнасят едновременно и до двете проверявани предприятия и поради това обосновават разрешаването на проверка спрямо всяко от тях. Посочено е, че проверката е необходима във връзка с установяването на евентуално извършено нарушение по чл. 15 ЗЗК и чл. 101 ДФЕС от предприятия, посочени в решение № 660/06.07.2026 г. на КЗК, включително и относно засягането на търговията между държавите членки. Изтъкнат е тежкият характер на това евентуално нарушение, като обосноваващ необходимостта от събиране на доказателства без предварително уведомление на страните в производството, а оттам и пропорционалността на извършването на проверка на място. На първо място, следва да се подчертае спецификата на българското национално законодателство по приложението на процесуалните правила на конкуренцията, касаещи проверка на място в предприятията. Разпоредбата на чл. 51 ЗЗК посочва, че КЗК може да извършва внезапни проверки след изрично получаване на съдебно разрешение от АССО, което се издава след представяне на искане от председателя на Комисията. Другояче казано, българският законодател е предвидил предварителен съдебен контрол, който цели засилена, допълнителна защита на правата на претърсваните предприятия и при който се следи дали искането отговаря на предвидените в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗК, реквизити. Следва да се отбележи, че производството за произнасяне по искането за проверка е бързо, като срокът за произнасяне на съда е в деня на постъпването. Това налага извода, че предвиденото производство цели да се провери от формална страна дали искането на КЗК съдържа законоустановените реквизити и посочени ли са ясно в него, целта на проверката, причината за извършването й и твърдените нарушения, а не извършването на детайлен анализ относно основателността на твърденията на Комисията, още повече, че правомощията, предоставени на разследващите органи са изрично разписани в разпоредбата на чл. 52 ЗЗК. Предвид посочените специфики на производството за издаване на разрешение по чл. 51 ЗЗК, законодателят не е предвидил необходимост от възпроизвеждането на изискваните по отношение на искането, реквизити, и в съдебния акт по ал. 4 от същия текст. В случая, искането по което е постановен обжалвания съдебен акт съдържа всички основни реквизити по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗК. В него са посочени предмета и целта на проверката, основните характеристики на подозираното нарушение, като е определен пазарът, за който се предполага, че е засегнат, а именно - обществени поръчки с предмет доставка на хранителни продукти, като точно са посочени и спрямо кои обществени поръчки УНП № 00193-2025-0092 с възложител Ректорът на ТУ София, УНП № 01042-2025-0031 с възложител кмета на община Трявна и УНП № 01081-2025-0001 на Директорът на ДГ „Калина“ – гр. Трявна, УИН 05570-2024-0001 и УИН 05650-2024-0001. Определено е и естеството на предполагаемото ограничаване на конкуренцията от страна на частните жалбоподатели – картел чрез манипулиране на процедури с цел определяне на цените на предлаганите артикули, разпределяне на пазара и/или други форми на ограничаване на конкуренцията между участниците за възлагане на обществени поръчки, за които се предполага, че са в противоречие с чл. 15 ЗЗК. Изрично е посочено и какво се издирва, както и обстоятелствата, които трябва да бъдат проверени – сведения за горепосочените практики, като бъдат проверени всички налични документи, книжа и записи, свързани с дейността на „Стелит 1“ ЕООД и „Килтекс“ ЕООД, които могат да съдържат преки и косвени доказателства за извършено нарушение, и биха могли да разкрият реалната стратегия на стопанските оператори за евентуални антиконкурентни практики. Посочена е и началната дата на проверката - 7 юли 2026 г. А що се отнася до това дали проверката е оправдана, КЗК разполага в преписката си със съществени сведения и улики, даващи сериозни основания да подозира жалбоподателите в нарушение на правилата за конкуренция. Видно от искането, посочените сведения и улики са изведени от извършеното от Комисията предварително проучване на участието на „СТЕЛИТ 1“ ЕООД и „КИЛТЕКС“ ЕООД в процедури за възлагане на обществени поръчки с предмет доставка на хранителни продукти в периода 2020 – 2025 г. (съгласно стр. 17 от решението) и са систематизирани съобразно индикаторите от Списъка с обстоятелства, наличието на които обуславя съмнение за тръжни манипулации – неразделна част от Насоките за противодействие срещу тръжните манипулации в процедурите за възлагане на обществени поръчки, приети с Решение № 972/19.11.2020 г. на КЗК. Като обстоятелства, пораждащи основателно съмнение за наличието на забранено споразумение и/или съгласувана практика между двете предприятия, в искането са посочени, наред с други: установен синхрон във времето на подаване и декриптиране на офертите, достигащ в отделни случаи разлика от една минута; повтарящ се модел на съвместно кандидатстване само по определени обособени позиции, придружен от минимални разлики в предлаганите стойности, позволяващи класиране на двете предприятия непосредствено едно след друго; закономерност на постъпили откази от сключване на договор от класирания на първо място участник, вследствие на които за изпълнител е определян класираният на второ място и предложил по-висока цена; установени сходства и идентичност в метаданните на подадените ценови предложения, включително еднакъв размер на файловете, изготвяне на офертите от едно и също физическо лице и близки дата и час на последната им редакция; както и установени корпоративни и лични връзки между двете предприятия и данни за ползване на обща материална и логистична база. Въз основа на съвкупната преценка на тези данни в искането е обоснован извод за наличие на основателно съмнение за евентуално извършено нарушение по чл. 15, ал. 1 ЗЗК, съответно за необходимостта доказателствата да бъдат събрани внезапно и на място. Във връзка с възраженията на жалбоподателите настоящия състав съобрази следното: съгласно практика на Съда на Европейския съюз /СЕС/ и Общия съд /ОС/ при упражняването на правомощията за проверка, предоставени на Комисията по силата на член 20, параграф 4 от Регламент № 1/2003, в помещенията на дадено предприятие, дори ако липсата на предварителна съдебна заповед не е от естество да направи намесата незаконна, като такава, системата, установена с Регламент № 1/2003, и по-специално член 20, параграф 4 от него, и начинът, по който се прилага, предоставя адекватни и достатъчни гаранции, съответстващи на достатъчно строга рамка за правомощията на Комисията, посредством пет категории гаранции, отнасящи се до: 1) излагането на мотиви към решенията за проверка; 2) ограниченията, наложени на Комисията при извършване на проверката; 3) невъзможността Комисията да наложи проверка със сила; 4) съдействието на националните органи и 5) наличието на средства за обжалване. При това възможността за последващ съдебен контрол се счита за особено важна, тъй като той може да компенсира липсата на предварително съдебно разрешение за проверка. /Виж ОС, Решение на Общия съд от 6 септември 2013 година, по съединени дела T-289/11, T-290/11 и T-521/11, Deutsche Bahn AG/Комисията, ECLI:EU:T:2013:404, т. 65 и т. 73-99/. В т. 112 от същото решение, съдът постановява, че "произнасяйки се по жалба за отмяна на основание член 263 ДФЕС срещу решение за проверка, съдът упражнява контрол по отношение както на правото, така и на фактите и има право да прецени доказателствата и да отмени обжалваното решение. От съдебната практика следва, че в рамките на упражнявания от него контрол на решенията за проверки съдът на Съюза може да се окаже принуден да провери съществуването на достатъчно сериозни улики, позволяващи да се подозира нарушение на правилата на конкуренцията от съответните предприятия". В допълнение, мотивирането на решенията, с които се разпорежда проверка има за цел да се разкрие обоснованият характер на предвидената намеса в съответните предприятия, както и да се даде възможност на последните да установят какъв е обхватът на тяхното задължение за съдействие, като същевременно се гарантира правото им на защита /В този смисъл СЕО, Решение на Съда на Европейските общности от 21 септември 1989 г. по дела 46/87 и 227/88 Hoechst/Комисията, ECLI:EU:C:1989:337, Recueil, стр. 2859, т. 29 и СЕО, Решение на Съда на Европейските общности от 22 октомври 2002 г., по дело C-94/00, Roquette Frиres SA/Комисията, ECLI: EU:C:2002:603, т. 47 във връзка с Регламент № 17 на Съвета от 6 февруари 1962 г., първият регламент в изпълнение на членове 85 и 86 от Договора от Рим /а с изменението им с Договора от Амстердам - чл. 81 и чл. 82, съответстващи на чл. 101 и чл. 102 ДФЕС/. Изискването ЕК да укаже предмета и целта на проверката всъщност представлява основна гаранция за правото на защита на съответните предприятия, поради което обхватът на задължението за мотивиране на решенията за проверка не може да бъде ограничен по съображения за ефикасност на разследването. Макар да е вярно, че не е длъжна нито да предостави на адресата на подобно решение цялата информация относно предполагаемите нарушения, с която разполага, нито да дефинира с точност съответния пазар, нито да даде правилна правна квалификация на тези нарушения, нито да посочи периода, през който те са били извършени, Комисията трябва да посочи възможно най-точно предположенията, които възнамерява да провери, тоест какво се издирва и обстоятелствата, които трябва да бъдат проверени /виж СЕО, Решение на Съда на Европейските общности от 17 октомври 1989 г. по дело № 85/87, Dow Benelux/Комисията, ECLI: EU: C: 1989: 379, Recueil, стр. 3137, т. 10; СЕО, Решение по дела 46/87 и 227/88, т. 41 и СЕО, Решение по дело C-94/00, т. 48/. За тази цел Комисията също така е длъжна в решението, с което разпорежда проверка, да опише основните характеристики на подозираното нарушение, като посочи пазара, за който се предполага, че е засегнат, и естеството на подозираните ограничения на конкуренцията, да разясни в какво се е изразило предполаганото участие в нарушението на предприятието, обект на проверката, какво се издирва и обстоятелствата, които трябва да бъдат проверени, както и правомощията, предоставени на разследващите органи на Общността /виж СЕО, Решение на Съда на Европейските общности от 26 юни 1980 г. по дело № 136/79, National Panasonic/Комисията, ECLI:EU:C:1980:169, Recueil, стр. 2033, т. 26 и СЕО, Решение по дело C-94/00, т. 81, 83 и 99). За да покаже, че проверката е оправдана, Комисията е длъжна подробно да изложи в решението, с което се разпорежда проверка, че разполага със съществени сведения и улики, които дават сериозни основания да подозира наличие на нарушението, в извършването на което е заподозряно предприятието, обект на проверката /виж СЕО, Решение по дело C-94/00, т. 55, 61 и 99/. Най-общо, визираната по-горе съдебна практика на СЕС и ОС, преценена през призмата на националната уредба, е пряко относима към искането по чл. 51 ЗЗК, подадено от председателя на КЗК до компетентния национален съд - АССО. При това и с оглед вече обсъденото по-горе, съдържание на процесното искане, се налага извод за пълното му съответствие и с юриспруденцията на СЕС. Наред с това, извънредният характер на способа за събиране на доказателства, уреден в чл. 50 и сл. ЗЗК, и уредените с тях възможности за оспорвания от страна на лицето - субект на проверката, изключват възможността да се приемат за основателни твърденията на частните жалбоподатели за допуснати в случая нарушения на правото им на защита. Неоснователно е и оплакването на „СТЕЛИТ 1“ ЕООД, че въпреки произнасянето с отделни определения първоинстанционният съд не е извършил самостоятелна преценка за всяко от предприятията. Съгласно чл. 51, ал. 5 ЗЗК, когато е необходимо да се извършат едновременно проверки в няколко предприятия, председателят на Комисията може да подаде едно общо искане, а съдът се произнася с отделни определения за всяко предприятие. Изискването е насочено към индивидуализиране на разрешението – всяко от проверяваните предприятия е адресат на самостоятелен съдебен акт, чийто диспозитив се отнася единствено до него и до използваните от него обекти. Разпоредбата не изисква изготвянето на различни по съдържание мотиви, когато основанията за проверките са общи. В случая исканията са обосновани с едни и същи данни по едно и също производство, свързани с едно и също предполагаемо нарушение, в което и двете предприятия са посочени като предполагаеми участници, поради което идентичността на мотивите е обективно обусловена и не сочи на липса на преценка спрямо всяко от тях. Неоснователни са и доводите, че не е обсъдено дали целите на производството са постижими с по-малко засягащи средства, в т.ч. чрез писмено изискване на информация. След като искането по чл. 51, ал. 1 ЗЗК съдържа изискуемата по чл. 51, ал. 2, т. 3 ЗЗК обосновка на причините, налагащи проверка на място, с оглед тежестта и целта/резултата на твърдяното нарушение, решаващият съд не дължи самостоятелна аргументация за приложимостта на алтернативна мярка. Още повече, че при съмнения за тръжни манипулации, които по правило се осъществяват чрез тайни договорености и неформални контакти, отправянето на писмено искане за информация до заподозрените предприятия би ги уведомило за разследването и би създало реален риск от укриване, унищожаване или манипулиране на доказателствата. Следва да се има предвид, че нарушенията по чл. 15 ЗЗК се доказват с разнообразни доказателства, предварително неизвестни на органа, поради което внезапната проверка, при която ефектът на изненада гарантира автентичността на събраното, е незаменимо средство. Не може да бъде споделено и оплакването за прекомерно широк и неопределен обхват на разрешението. Съгласно чл. 51, ал. 4 ЗЗК разрешението обхваща всички помещения, превозни средства и други обекти, използвани от проверяваното предприятие – т.е. обхватът по отношение на обектите е определен от закона, а диспозитивът възпроизвежда именно това правило. Разрешението не е общо оправомощаване за издирване на информация, а е дадено по конкретно производство за конкретно предполагаемо нарушение по чл. 15 ЗЗК и чл. 101 ДФЕС и се упражнява в пределите на чл. 50, ал. 2 ЗЗК. Законът не изисква предварително определяне на периода, категориите документи и данни, лицата или критериите за подбор. Това е така, тъй като подобно изискване е несъвместимо с естеството на внезапната проверка, а непосочването на очакваните документи не прави мярката непропорционална. По същите съображения е неоснователно и евентуалното искане за ограничаване на разрешението. Възраженията относно конкретните действия по проверката –следва да се заявяват при извършването й и да се преценяват при оспорване на актовете на Комисията, но не в производството по чл. 51 ЗЗК. Предвиденият двустепенен съдебен контрол, включващ предварително разрешение и инстанционна проверка от Върховния административен съд, е именно гаранцията срещу произволна или непропорционална намеса, поради което контролът не е формален. Не е налице и твърдяното нарушение на правото на защита поради невръчване на искането. Производството по чл. 51 ЗЗК протича в закрито заседание, без участие на проверяваното предприятие, и не предполага предварително съобщаване на искането, което би обезсмислило внезапността на проверката. Обжалваното определение позволява на предприятието да установи производството, правната квалификация на нарушението, акта за образуването му и обхвата на разрешението, а оттам и обхвата на задължението си за съдействие. Защитата срещу съдържанието на съмненията и събраните доказателства се упражнява в производството пред Комисията, в което предприятието е сред разследваните. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че обжалваните определения не страдат от инвокираните с частните жалби пороци – отменителни основания, поради което следва да бъдат оставени в сила. Предвид изхода на спора претенцията на ответника за присъждане на разноски е основателна. При съобразяване на чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ частните жалбоподатели - „КИЛТЕКС“ ЕООД и „СТЕЛИТ 1“ ЕООД следва да заплатят на КЗК юрисконсултско възнаграждение в размер на 102 евро. Водим от горното и на основание чл. 236 във връзка с чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК и чл. 159, т. 1 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,