Определение № 562 от 22.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 985/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] против определение № 3962 от 26.10.2011 г. по ч. гр. д. № 1838/2011 г. на Бургаски окръжен съд. С обжалваното определение е отменено разпореждане от 14.06.2011 г. по ч. гр. д. № 1195/2011 г. на Царевския районен съд, съдържащо се в заповед за изпълнение № 185 от 14.06.2011 г., с което е постановено незабавно изпълнение на паричното задължение на длъжника Д. Н. К. от [населено място] към Банката, удостоверено с документ по чл.417, т.2 ГПК и е обезсилен издаденият срещу него изпълнителен лист. В частната касационна жалба се излагат доводи за недопустимост и алтернативно за неправилност на обжалваното определение. Представено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е аргументирано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Ответникът Д. Н. К. не е изразил становище по допустимостта на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално недопустима. Определенията на въззивните съдилища, които могат да бъдат обжалвани с частна жалба пред Върховния касационен съд, са посочени лимитивно в чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 от ГПК. Според съдържащата се в цитираната разпоредба регламентация, на касационно обжалване с частна жалба подлежат само определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото /т. 1/, както и определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие /т. 2/. Извън посочените хипотези, определенията на въззивните съдилища могат да бъдат атакувани с частна жалба пред Върховния касационен съд на основание чл. 274, ал. 2 от ГПК само в случаите, когато са постановени за пръв път от въззивен съд и отговарят на изискванията на чл. 274, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. Обжалваното въззивно определение е постановено по повод частна жалба срещу разпореждане на първоинстанционен съд за допускане на незабавно изпълнение, на основание чл. 418, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, на парично задължение, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. Независимо, че с определението е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, след като с него не се отменя самата заповед за изпълнение на паричното задължение на Д. Н. К. към Банката, то не попада сред преграждащите определения по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като не е свързано с развитието на делото, а само с изпълнението на присъденото в рамките на това дело вземане. Обжалваемостта на въззивното определение не може да бъде изведена и от разпоредбата на чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК, доколкото с него се уреждат последици по повод изпълнението на паричното вземане, за което е издадена заповед по чл. 417 от ГПК. С него не се дава разрешение по същество на самото заповедно производство, тъй като касае само законосъобразността на разпореденото незабавно изпълнение, но не и законосъобразността на издадената заповед за изпълнение в уважената й част неподлежаща на обжалване, съгласно чл.413, ал.1 ГПК. Необжалваемостта на атакувания съдебен акт обуславя недопустимост на подадената частна касационна жалба, която следва да бъде оставена без разглеждане. Поради обстоятелството, че с настоящото определение само се констатира обжалването на съдебен акт, който не подлежи на касационен контрол, а не се прегражда по-нататъшното развитие на делото, определението е окончателно и не подлежи на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,