Определение № 60393 от 09.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2148/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца по делото М. П. Р. срещу определение № 1408/19.04.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 2081/2020 г. на Варненския окръжен съд. С обжалваното определение е оставена без разглеждане молба на жалбоподателя за допълване по реда на чл. 250 от ГПК на постановеното по същото дело, въззивно решение № 113/19.01.2021 г. Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Ответникът „Енерго-про продажби“ АД в отговора на частната жалба излага становище и съображения за неоснователност на същата. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С първоинстанционното решение по делото е уважен изцяло, предявеният от жалбоподателя-ищец срещу ответното дружество, отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, като е признато за установено в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата 7 051.90 лв., представляваща стойност на служебно начислена електрическа енергия за периода 27.11.2017 г. - 26.11.2018 г., за обект, находящ се в [населено място]. В проведеното открито съдебно заседание на 09.11.2020 г. въззивният съд е дал ход на делото по същество, провел е устните състезания и е обявил, че ще се произнесе с решение. С молба от 17.11.2020 г., подадена лично от ищеца, същият е заявил, че на основание чл. 233 от ГПК прави частичен отказ от предявения иск – за сумата 2 052 лв., като моли съда да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството в тази част, като се произнесе по спора досежно останалата част от претенцията му – в размер 4 999.90 лв. С постановеното по делото въззивно решение № 113/19.01.2021 г. окръжният съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение, като по този начин въззивният съд е уважил предявения по делото отрицателен установителен иск за първоначално заявения му размер от 7 051.90 лв., без да съобрази направения частичен отказ от него. На 26.02.2021 г. жалбоподателя-ищец е подал касационна жалба срещу въззивното решение, в която поддържа, че въззивният съд се е произнесъл свръх петитум. По тази жалба, както и по касационната жалба на ответното дружество е образувано гр. дело № 2149/2021 г. по описа на IV-то гр. отд. на ВКС, което е разпределено на настоящия съдебен състав. С молба също от 26.02.2021 г. жалбоподателя-ищец е поискал въззивният съд да допълни по реда на чл. 250 от ГПК решението си, като „обективира произнасянето си“ до размера на иска, „определен“ чрез направения частичен отказ от него. Както вече беше посочено, с обжалваното определение № 1408/19.04.2021 г. въззивният съд е оставил без разглеждане тази молба на жалбоподателя-ищец, като е приел, че за последния липсва правен интерес от нея, поради което я е намерил за процесуално недопустима. Настоящият съдебен състав намира, че при установените по делото обстоятелства, обжалваното определение е правилно, по следните съображения: Съгласно изричната разпоредба та чл. 246 от ГПК, след като обяви решението си по делото, съдът не може сам да го отмени или измени; т.е. – съдебният акт е неоттегляем – изцяло или частично от съда, който го е постановил. По реда на чл. 250 от ГПК съдът може единствено да допълни постановеното от него решение, ако не се е произнесъл по цялото искане на страната; т.е. – по този процесуален ред съдът може сам да отстрани порока на решението си, изразяващ се в непълнота на същото. В случая е налице обратната хипотеза – като не е съобразил направения от жалбоподателя частичен отказ от иска му и се е произнесъл с въззивното решение по първоначално предявения пълен размер на иска, както сам ищецът поддържа в подадената от него касационна жалба, въззивният съд е постановил решението си свръх петитум. Предвид цитираната по-горе разпоредба на чл. 246 от ГПК, този порок на въззивното решение може да бъде отстранен единствено чрез неговото обжалване, като е недопустимо това да стане по реда на чл. 250 от ГПК – чрез „допълване“ на въззивното решение от самия въззивен съд. Поради това, процесуално недопустима е и подадената от жалбоподателя-ищец молба, с която той е направил такова искане. Предвид гореизложеното, напълно неоснователен е основният довод в частната жалба, че за всеки съдебен акт, с който съдът се е произнесъл извън сочените от ищеца предели на търсената защита, като според жалбоподателя е без значение дали това произнасяне е „в положителен или отрицателен аспект“, то налице била процесуална възможност за саниране на порока по реда на чл. 250 от ГПК. При извършената служебна проверка, настоящият състав на ВКС намира обжалваното определение за валидно и процесуално допустимо, а по изложените съображения – и за правилно, поради което същото следва да бъде потвърдено. Независимо от този изход на настоящото частно гражданско производство, на ответното дружество не следва да се присъждат, претендираните с отговора на частната жалба разноски, тъй като с постановяването на настоящото определение разглеждането на делото не приключва пред „съответната инстанция“ по смисъла на чл. 81 от ГПК – както вече беше посочено, пред настоящата инстанция, по касационни жалби и на двете страни по делото, е образувано и е висящо гр. дело № 2149/2021 г. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение