Определение № 5645 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2995/2025 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от Адвокатско дружество „Б. и С.“, чрез адв. Е. И. Д., в качеството й на упълномощен процесуален представител на дружеството, срещу определение № 287 от 30.06.2025 г. по ч.гр.д. № 318/2025 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставена без разглеждане частна въззивна жалба с вх. № 5191/15.05.2025 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност, като смесва доводите, имащи отношение към правилността на първоинстанционното определение и тези на въззивното. Единственото съображение на Пловдивския апелативен съд, за да постанови обжалваното определение е, че частната жалба е подадена от лице, което не разполага с представителна власт, поради което е прекратил производството, без да разглежда изобщо други въпроси. Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт (преграждащ). Съдът намира, че частната жалба е подадена от легитимирано лице, разполагащо с представителна власт, с оглед предмета на настоящото поизнасяне – легитимиран ли е адв. Л. А. Б. да представлява адвокатско дружество „Б. и С.“. При спор относно процесуална правоспособност, дееспособност, легитимация на страната, съответно относно наличие на представителна власт спрямо страна – законна или по договор, този спор се разрешава именно с участието на страните или соченият за неин представител, въпреки, че е възможно да се приеме, че страните/представителят не могат да извършват процесуални действия по образуваното дело. Изводът на настоящия състав по пренесения пред него процесуален спор - надлежно представлявано ли е адвокатското дружество чрез адв. Б., като негов управител и съдружник, съставлява същността на настоящата, въззивна по естеството си, проверка, която ще приключи със заключение за наличието или не на представителна власт; т.нар. „процес относно процеса“ се характеризира с относителна самостоятелност. По тези съображения касационната инстанция намира, че и адв. Е. И. Д., упълномощена да представлява адвокатското дружество от адв. Б., като управител на същото, разполага с пълномощия за процесуално представителство на дружеството в това производство. Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК и не се излагат основания за допускане на касационно обжалване, поради което и цитираните от жалбоподателя разпоредби в тази връзка и изложени аргументи, са неотносими. Изложените съображения в частната жалба за „допустимост на касационното производство“ също нямат отношение към допустимостта на настоящото частно производство пред ВКС, което, също така, е и въззивно по характера си. Обжалва се преграждащо определение на апелативен съд, в което той е намерил образуваното пред него производство за недопустимо, отказал е да разгледа въззивната частна жалба срещу акта на първостепенния съд и е прекратил образуваното пред себе си частно производство. Без значение са всички съображения, имащи отношение към правилността на определението, постановено от Пазарджишкия окръжен съд, защото частната жалба против него изобщо не е разгледана от Пловдивския апелативен съд. Последният е извършил проверка за допустимост на частната жалба, в резултат на което я е намерил за недопустима и я е оставил без разглеждане. Предмет на спора, пренесен пред ВКС е правилността на именно това заключение. Съставът на Върховния касационен съд действа като въззив по частната жалба срещу определението на ПАС и съгласно чл. 278, ал. 2 ГПК извършва служебно цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност, независимо от оплакванията в частната жалба, които служат като ориентир за становището на страната, но не ограничават, подобно чл. 269 ГПК, предмета на проверката (в този см. ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС). За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, съобрази следното: С определение № 291/29.04.2025 г., постановено по гр.д. № 172/2025 г., Пазарджишкият окръжен съд е оставил без уважение искането на ищеца по делото за отвод на съдията – докладчик и е спрял производството по делото до приключване на спора по ч.гр.д. № 28/2025 г. на Пловдивския апелативен съд, приет за преюдициален, на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Въззивният Пловдивски апелативен съд оставил без разглеждане частната жалба на Адвокатско дружество „Б. и С.“, действащо чрез Л. А. Б., като такава подадена чрез лице, което няма качеството на адвокат от 06.07.2021 г., поради което и не може да членува в адвокатско дружество - чл. 57, ал. от ЗА. Изложил е и съображения, че вече са давани указания за извършване на действия от името на дружеството от друго лице, което разполага с представителни правомощия, които не са изпълнени, вкл. и по съображения, че именно Л. Б. се явява управител и представляващ адвокатското дружество. Съставът на Върховния касационен съд намира, че независимо дали лицето, чрез което е подадена въззивната частна жаба до апелативния съд, може да представлява адвокатското дружество – въззивник, то определението на Пловдивския апелативен съд в частта, с което е оставил без разглеждане същата срещу оказа на съдията – докладчик в първата инстанция да се отведе по делото, е правилно, доколкото определението по чл. 22 ГПК не подлежи на самостоятелно обжалване – то нито е преграждащо, нито законодателят го е включил сред съдебните актове, подлежащи на самостоятелно обжалване с частна жалба (арг. чл. 274 ГПК). Наред с това, съображенията на апелативния съд, както и заключението, че Адвокатско дружество „Б. и С.“ по това дело извършва действия чрез лица, които не разполагат с представителна власт спрямо дружеството и, в частност, че казаното се отнася и до подадената въззивна жалба срещу определението на Пазарджишкия окръжен съд, са правилни. Л. Б., към датата на сезиране на въззивния съд и до неговото произнасяне, а и към настоящия момент, няма качеството адвокат, съответно не може да упражнява адвокатска професия, да бъде съдружник в адвокатско дружество, нито да го представлява. С влязла в сила присъда на 17.06.2021 г., Л. Б. е признат за виновен в извършване на престъпление от общ характер, като му е наложено наказание „лишаване от свобода“, а още и наказание „лишаване от право да упражнява адвокатската професия“ за срок от 5 години, т.е., до 17.06.2026 г. Впоследствие срокът и на двете наказания е намален, като този за лишаване от адвокатски права е изтекъл на 19.02.2025 г. Л. Б. е отписан от АК – П., считано от 06.07.2021 г. Предвид данните по делото, не е законово възможно, а и не се твърди, да е настъпила реабилитация по право към датата на определението, постановено от въззивния съд. Не се твърди, нито има доказателства Л. Б. да е съдебно реабилитиран по реда на чл. 87, ал. 1 от НК, нито да е отново вписан като адвокат. Реабилитацията има правопрекратителен ефект върху наказателноправните отношения между държавата и дееца – държавата спира да третира лицето като „осъдено“. Реабилитацията по право е обвързана с изтичането на определен период от време – настъпва автоматично, когато изтече предвиденият в закона срок. Нормата на чл. 68, ал. 2 от Закона за адвокатурата в случая не намира приложение, защото лишаването от адвокатски права е не поради наложено дисциплинарно наказание по чл. 133, ал. 1, т. 4 или 5 от ЗА. В чл. 5, ал. 1 от ЗА е въведена императивна забрана адвокатска професия да се упражнява от лице, осъдено за престъпление от общ характер. Следователно, за да бъдат възстановени адвокатските права на лице, осъдено за престъпление от общ характер и лишен от право да упражнява професията за определен срок, настъпването на реабилитация е задължително условие, след което е задължително и повторно вписване в адвокатска колегия, което не се следва автоматично. Адвокатският съвет също може да вземе решение и да откаже искането, дори и при настъпила реабилитация, каквато в случая няма. Не се касае за превратно тълкуване на закона, както се оплаква жалбоподателят, и въздигане на наказанието на наказателния съд, с което Л. Б. е лишен от адвокатски права, във вечна забрана да упражнява професията си. Напротив, последният с поведението си по това и други, служебно известни на съда дела, фактически цели да заобиколи нормата на чл. 5, ал. 1 от ЗА, която е и императивна, отрича последиците на реабилитацията, пренебрегва законовото условие да бъде отново вписан като адвокат от надлежния орган на адвокатурата. Правилно апелативнят съд е тълкувал и чл. 57, ал. 2 и чл. 70, ал. 1 от ЗА – управител на дружеството може да бъде само съдружник в същото, но не и трето лице, а съдружник може да бъде само лице, което има качеството на адвокат. На дружеството са давани многократно указания от първостепенния съд за необходимостта процесуалните действия да бъдат извършени от лице, което се явява управител на дружеството, като е даден и продължителен срок евентуално за избор на нов управител. В последващи молби, Л. Б. поддържа, че е възстановил автоматично адвокатските си права, съответно участието си като съдружник в адвокатското дружество и, че се явява негов управител, което, предвид изложените съображения, не отговоря на фактите по делото. Има изявление на съдружника адв. Х. С., с което заявява, че потвърждава извършените от Б. действия. Адвокат С. обаче не е управител на дружеството, а също така няма твърдения и доказателства всички съдружници да са и управители, съответно представляващи, адвокатското дружество. Следователно последното, което е страната в производството, отказва да изпълни указанията във връзка с надлежното си представителство, вкл. не е проведен избор на нов представляващ дружеството, При всички тези данни и поредното несъгласие с указанията на съда, за апелативният съд не е имало необходимост да подновява указанията до адвокатското дружество да извърши процесуални действия, чрез лице, което да има качеството на негов управител (представител), съобразно разпоредбите на ЗА. В случая страна по спора е адвокатското дружество, поради което твърденията, че то е изразило воля чрез подаване на документи с електронен подпис, но не и с такъв на представляващия го, или чрез упълномощени адвокати, но не и от представляващия го, не държат сметка с действащото законодателство. Представителството на адвокатско дружество, членството в него и управлението му, се урежда от закона за адвокатурата; представителството пред съдилищата – от ГПК. Не е ясно как, според частния жалбоподател, е била потвърдена представителната власт на дружеството, „на осн. чл. 301 ЗЗД (такъв действащ текст няма), във връзка с чл. 26, ал. 2 ГПК“, който пък разпорежда, че никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, и няма отношение към представителството на юридическо лице, учредено по ЗА. Ако страната има предвид чл. 301 от Търговския закон, то не е ясно каква е връзката с адвокатското дружество. Адвокатското дружество не е търговец по смисъла на българското право – ЗА изрично определя адвокатската професия като свободна професия и поставя дейността ѝ извън обхвата на Търговския закон. Адвокатите извършват интелектуална дейност, която се регулира от специален закон, а не търговска дейност. Поради това и адвокатските дружества се вписват в специален регистър към Висшия адвокатски съвет, а не в Търговския регистър към Агенцията по вписванията. В заключение, обжалваното определение на апелативния съд е правилно. С него съдебната инстанция е изпълнила служебните задължения сама да провери за допустимостта на сезирането и всички доводи в частната жалба, предмет на настоящото разглеждане, че апелативният съд бил излязъл извън предмета на спора, са неоснователни и в противоречие с процесуални закон. Не е ясно и какви доказателства, според оплакванията в частната жалба, съдът не бил събрал – страната е тази, която трябва да докаже съществуването на процесуалните условия за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск/жалба. Не е посочено и какви доказателства апелативният съд не бил оценил, при това „наделжно“. Сама страната не се позовава на необсъдени доказателства. Относно подлежащия за разглеждане от настоящия състав процесуален спор оплакванията за неправилност се основават само на правни доводи, които обаче, както апелативният съд, така и настоящият състав, намират за неоснователни по изложените по-горе съображения. Оплакванята за неправилност на обжалваното определение поради противоречие със задължителните стандарти на ЕСПЧ, в нарушение на правото на справедлив процес, поради ограничаване на процесуални права и спазване на формалистични основания, са неоснователни. Позоваването на решенията на ЕСПЧ по делата „Гателова срещу България“ и „К. срещу Г.“, е извън контекста и е неотносимо към законовите изисквания съдът служебно да следи за надлежното упражняване на процесуални права, вкл. на правото на иск и на жалби, а още и да изисква юридическите лица да волеизявяват чрез онези физически лица, които са надлежно легитимирани да ги представляват. Нормите за представителство на юридически лица и за участие на юридическите лица като страни в съдебни процедури, в частност – уредбата на адвокатските дружества, не са в нарушение и на изискването за справедлив процес, нито противоречат на ЕКЗПЧОС. Ясно е, също така, че съдът дължи произнасяне при редовно сезиране и отказът му да разгледа искане/молба, която не е подадена от лице, което може да представлява адвокатско дружество и тя не е поправена, въпреки многократните указания на съда, не съставлява лишаване от достъп до съд, нито лишава страната от ефикасни способи за защита. В ГПК е уредена последователна система, регламентираща сезирането на съд, която е достатъчно сигурна от гледна точка на изискванията си страните по съдебни производства да имат ясна, практическа и ефективна възможност да се обърнат към съд – в съответствие с изискванията според решенията на ЕСПЧ „Dе G. de la P. v F.“, „D. v T.“, „S. and B. v P.“. Процедурните изисквания на националното законодателство относно сезирането на съд от юридическо лице са ясни, несъмнени, без спор при тълкуването им в теорията и съдебната практика, поради което не може да се очаква националният съд да не ги прилага „особено стриктно“ с цел да не попречи на страни на спора да използват съществуващото средство за защита. Съдебната защита е уредена като допустима, възможна и гарантирана именно при точното приложение на подробно разписаната и несъмнена процедура в ГПК, с което не само, че не е затруднено, а е улеснено правото на достъп до съд. Страната е имала ясна, практическа и ефективна възможност да се обърне към съдебен орган, който да разреши спора, при предварително ясни и предвидими процедури. Всички оплаквания в частната жалба, свързани с чл. 22 от ГПК спрямо определението на Пазарджишкия окръжен съд, нямат отношение към допустимостта на частната жалба до Пловдивския апелативен съд и законосъобразността на неговото определение. По изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. МОТИВИРАН от горното, съдът