Определение № 1951 от 30.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1217/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по съвместна частна жалба на Ц. Е. П. и Ц. Й. П., двамата чрез адв. М. А. от САК, против разпореждане № 67 от 08.05.2026 г. по ч. т. д. № 1793/2025 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение. С обжалвания акт е върната подадената от същите лица частна жалба вх. № 6207/25.03.2026 г. срещу постановеното по делото определение № 794 от 17.03.2026 г., с което е оставена без уважение молбата им по чл. 248 ГПК за допълване на първото постановено по това дело определение № 23 от 07.01.2026 г. в частта за разноските. Частните жалбоподатели поддържат неправилност на атакуваното разпореждане, като твърдят, че същото е постановено при неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 248, ал. 3 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното: За да върне подадената от Ц. Е. П. и Ц. Й. П. частна жалба, първият тричленен състав на ВКС е приел, че същата е недопустима. Аргументирал е този свой извод с обстоятелството, че частната жалба е насочена срещу определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, което не подлежи на последващ контрол, тъй като не попада в нито една от хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК – не прегражда развитието на делото, нито законодателят изрично е предвидил неговото обжалване. Съобразил е изричната разпоредба на чл. 248, ал. 3 ГПК, според която определението за допълване или изменение на решение в частта за разноските може да се обжалва по реда, по който подлежи на обжалване решението, като е счел, че доколкото определението, чието допълване в частта за разноските е поискано (определение по чл. 274, ал. 3 ГПК), е окончателно, то на обжалване не подлежи и допълващото го определение по чл. 248 ГПК. Разпореждането е правилно. Настоящият състав споделя извода за недопустимост на частната жалба. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 1 ГПК, срещу определенията на съда, в т. ч. и на Върховен касационен съд (ал. 2, изр. 2) могат да бъдат подавани частни жалби само в две конкретно посочени хипотези – когато определението прегражда по-нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени в закона. Постановеното по реда на чл. 248 ГПК определение, с което Върховен касационен съд се произнася по искане за допълване на постановен от него необжалваем акт, не попада в нито една от посочените по-горе хипотези. Доколкото това определение нито прегражда по-нататъшното развитие на делото, т. е. производството по неговото разглеждане и решаване, нито законът предвижда изрично обжалваемостта му, то атакуването на същото по реда на чл. 274 ГПК е недопустимо. В тази връзка правилно първият тричленен състав е приложил общата императивна разпоредба на чл. 248, ал. 3 ГПК, обуславяща обжалваемостта на определението за разноски от обжалваемостта на основния съдебен акт, т. е. от обжалвааемостта на решението/определението, чието допълване се иска. Поддържаната от частните жалбоподатели теза за допустимост на обжалването, аргументирана с нормите на чл. 246 ГПК и чл. 253 ГПК, като несъответстваща на закона и последователната практика на Върховен касационен съд, не може да бъде споделена. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение