Определение № 1770 от 24.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 882/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника по исковете „ Йотов и син България“ ООД, срещу определение № 35 от 18.01.2023г. по т.д. № 773/2023г. на Апелативен съд - София, с което по реда на чл.248 ГПК е оставена без уважение молбата от 21.12.2023г. за допълване на постановеното по делото решение от 20.11.2023г. в частта за разноските чрез присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 5760 лева, съразмерно на отхвърлената част на исковете. В частната жалба се иска отмяна на обжалваното определение като неправилно и присъждане на разноски от 5760 лева, съразмерни на частта, за която въззивната жалба на насрещна страна се явява неоснователна. Ответникът по жалбата, Министерство на отбраната, не представя отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Въззивното производство е било образувано по жалби на двете насрещни страни, като ищецът е обжалвал първоинстанционното решение в отхвърлителната му част, а ответникът - в частта за уважаване на исковете. С въззивното решение е прието, че жалбите са неоснователни, поради което изцяло е потвърдено първоинстанционното решение в частта за материалноправния спор. Разноски за въззивното производство не са пресъдени, което е мотивирано с неоснователността на жалбите на насрещните страни. С молба по чл.248, ал.1 ГПК ответникът по исковете е направил искане за допълване на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане адвокатско възнаграждение от 5760 лева за въззивната инстанция, като се сочи, че не само обжалваемият интерес на подадените от страните въззивни жалби, но и отхвърлянето на жалбата на насрещната страна е от значение за изхода на делото и от там - за отговорността за разноските. С определение по чл.248, ал.3 ГПК апелативният съд е оставил без уважение молбата за допълване на решението в частта за разноските, аргументирайки се, че след като жалбите и на двете страни са приети за неоснователни, всяка от страните следва да понесе разноските за въззивната инстанция, така както са направени, тъй като и двете страни по делото са упражнили неоснователно правото си на жалба. Определението е неправилно. За да се ангажира отговорността за съдебноделоводните разноски на насрещната по спора страна, е необходимо кумулативното осъществяване на следните предпоставки: /1/ Страната да е направила искане за присъждане на разноските до приключване на производството в инстанцията, за която се претендират; /2/ Те да са от категорията на посочените в чл.78, ал.1 ГПК съдебноделоводни разноски; /3/ Да са реално направени или да се фингира /чл.78, ал.8 ГПК/ извършването им; /4/ Да са представени доказателства за извършването им до изтичане на срока, в който може да се прави искане за присъждането им; /5/ Изходът на спора, предмет на разглеждане от съответната инстанция, да е в полза изцяло или частично на страната, претендираща разноските за тази инстанция, съгласно правилата, съдържащи се в чл.78, ал.1, ал.3 и ал.4 ГПК /единственото изключение е хипотезата на ал.2 на чл.78 ГПК, при която ответникът признава иск, за който не е дал повод за завеждането му, какъвто не е настоящият случай/. В конкретния случай, посредством жалбите на двете насрещни страни като предмет на въззивното производство е въведен изцяло материалноправния спор, предмет на първоинстанционното решение, а именно в размер на 144 320,05 лева по всеки от двата обективно съединени иска / 5774,31 лева по жалбата на ответника и 138 545,74 лева по жалбата на ищеца/. С въззивното решение жалбите и на двете насрещни страни са приети за неоснователни, поради което решението на първата инстанция е потвърдено изцяло за материалноправния спор по всеки от двата обективно съединени иска по чл.92, ал.1 и 86, ал.1 ЗЗД, предмет на въззивното производство. В тази хипотеза въззивното решение е постановено в полза на всяка от страните за тази част от спорното право, която е предмет на неуважената жалба на насрещната страна. Ето защо, пропорционално на тази част се определя и размера на дължимите й разноски за адвокатско възнаграждение, договорено за цялостно представителство във въззивното производство /съобразно съотношението на тази част към пълния размер на материалноправния спор, предмет на въззивното производство/. Разноските за държавна такса по въззивните жалби остават за страната, която е направила този разход, тъй като той е свързан единствено с оставената без уважение жалба на страната и въведения с нея размер на спорното право. Съобразно списъка на разноските, представен от ответника по исковете във въззивната инстанция, същият претендира адвокатски хонорар от 6000 лева с вкл. ДДС, като е представено и авизо за заплащането му. При материален интерес от 144 320,05 лева лева и отхвърлена част на исковете от 138 545,74 лева във въззивната инстанция, в полза на всеки от ответника се дължат разноски за заплатеното от него адвокатско възнаграждение в размер на 5760 лева с вкл. ДДС. Въззивната инстанция незаконосъобразно не е взела предвид, че отговорността за разноските се определя съобразно изхода на спора за материалното право, като размерът на спорното право, предмет на разглеждане пред тази инстанция, се определя от жалбите и на двете насрещните страни, а на всяка страна се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съобразно това, в каква част спорът, въведен като предмет пред тази инстанция посредством жалбите на насрещните страни, е разрешен в нейна полза. С оглед изложеното, обжалваното въззивно определение, с което се отхвърля молбата по чл.248, ал.1 ГПК на ответника по исковете, е неправилно и като такова следва да бъде отменено, като се допълни въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на ответника по исковете на разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 5760 лева с вкл. ДДС. Водим от горното, Върховният касационен съд