Определение № 885 от 23.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1103/2025 г.

Производството е по реда на чл.248 ГПК. Съдът е сезиран с молба от адв. Й. К. – пълномощник на ответника в касационното производство Д. Л. Ж., за допълване на постановеното по делото определение №3214/12.11.2025 г. в частта за разноските, като претендира да му бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за касационното производството. Твърди, че с отговора на касационната жалба е направено искане да бъдат присъдени направените по делото разноски, включително да бъде присъдено и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА с включен ДДС, изчислено съгласно чл.2, ал.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като по делото е оказана безплатна правна помощ. Поддържа, че възнаграждението следва да бъде определено при отчитане на пълния размер на вземането, въпреки че искът е предявен като частичен. Ответната страна „Обединена българска банка“ АД оспорва искането, като прави възражение за прекомерност на претендираната сума предвид фактическата и правна сложност на делото. Настоящият съдебен състав констатира, че молбата за допълване в частта за разноските на постановеното определение е подадена в законоустановения 1-месечен срок от легитимирано лице, поради което е допустима и следва да бъде разгледана. Производството по т.д. №1103/2025 г. на ВКС, І т.о. е образувано по касационна жалба от страна на ответника „Обединена българска банка“ АД срещу решение №50 от 15.01.2025 г., постановено по в.гр.д. №216/2024 г. по описа на Апелативен съд- София, с което се отменя решение №261105 от 25.08.2023 г., постановено по гр.д. №3048/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от Д. Л. Ж. от [населено място] против „Обединена българска банка АД, ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл.439 ГПК – за признаване за установено недължимост към банката на вземане за сумата от 24 342.03 лева - разликата над уважения размер от 1 657.07 лева до пълния предявен размер от 26 000 лева, представляваща част от сума в общ размер от 141 907.95 лева и част от главница в общ размер от 132 863.67 лева, заедно със законната лихва върху нея от 12.03.2021 г. до окончателното й плащане, за които е издаден изпълнителен лист от 14.01.2011 г. по гр.д. №57520/2010 г. по описа на СРС и е предприето принудително изпълнение, както и в съответна част от разноските, като е признато за установено на основание чл.439 ГПК, че Д. Л. Ж. не дължи на „Обединена българска банка“ АД сумата от 24 342.03 лева - разликата над 1 657.07 лева до пълния предявен размер от 26 000 лева, представляваща част от сума в общ размер от 141 907.95 лева и част от главница в общ размер от 132 863.67 лева, заедно със законната лихва върху нея от 12.03.2021г. до окончателното й плащане, за които е издаден изпълнител лист от 14.01.2011г. по гр.д. №57520/2010 г. по описа на СРС и е предприето принудително изпълнение. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, като в раздел I от изложението чл.284, ал.3, т.1 ГПК е цитирана задължителна съдебна практика, но не е формулиран правен въпрос. В раздел II от изложението са формулирани правни въпроси, които се свеждат до въпросите за критериите за тълкуване на договорите по смисъла на чл.20 ЗЗД; за допустимостта съдът служебно да се произнася относно прекратяване на договорната връзка между страните; длъжен ли е съдът да обсъди заключението на съдебната експертиза заедно с останалите доказателства по делото. Касаторът излага доводи за значимостта на тези въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по жалбата Д. Ж., чрез адв. Й.К. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Претендира присъждане на адв.възнаграждение по реда на чл.38, ал.2, вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА. Съгласно изричната разпоредба на чл.38, ал.2 ЗА, във вр. чл.36 ЗА /в приложимата редакция на ДВ, бр.17 от 2021 г./, съдът определя възнаграждението на адвоката в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /предишно наименование Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, дължим от насрещната страна, съобразно правилата на чл.78 ГПК. Въведеното правило, че съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2, т.е. че не може да определи по-нисък размер от определения с Наредба №1 от 09.07.2004г. представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22 е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения нормата на чл.38, ал.2 ЗА в частта, препращаща към чл.36 ЗА, респ. към Наредба №1/2004 г. не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. С определение № 50015 от 16.02.202г. по т.д. №1908/2022г. на ВКС, І т.о. е прието, че посочените в НМРАВ размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда при определяне цената на предоставените услуги, като от значение следва да са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Настоящият състав споделя даденото разрешение, че адвокатското възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗА се определя след преценка на съвкупност от фактори, включително фактическата и правна сложност на спора, цената на иска, спецификата на производството, обема и сложността на извършените процесуални действия и др. На основание чл.78 ГПК и съобразявайки изложените критерии – предмета и сложността на производството /иск с правно основание чл.439 ГПК, основни спорни въпроси, по които има задължителна съдебна практика/, материалния интерес пред касационната инстанция /24 342.03 лева или 12 445.88 евро/, вида на осъществените от пълномощника на ответника по касация процесуални действия, изразяващи се в депозиране на отговор, съдържащ становище както по отношение на основанията за допускане до касационно обжалване, така и на касационните основания по чл.281 ГПК, приключването на производството в закрито заседание по чл.288 ГПК, съставът на ВКС намира, че следва да бъде определено и присъдено на адв. Й. К., САК адвокатско възнаграждение в размер на 1 022.58 евро /2 000 лева/, съгласно чл.38, ал.2 ЗА. С оглед изложеното молбата по чл.248 ГПК за определяне на възнаграждение и допълване на определението по настоящото дело в частта за разноските следва да бъде уважена за горепосочената сума. По тези съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделени