Определение № 4313 от 25.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2892/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от В. А. Х., чрез адв. Н. Д., срещу определение № 378 от 09.06.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 245/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е оставена без разглеждане частна жалба с вх. № 10773/14.04.2025 г., подадена от В. А. Х., срещу определение № 1581 от 27.03.2025 г., постановено по в. гр. д. № 100/2024 г. по описа на Окръжен съд – Варна. С последното е оставена без уважение молба на страната, с правно основание чл. 230, ал. 1 ГПК, за възобновяване разглеждането на делото. С частната жалба се релевират оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Излагат се съображения, че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 631 ГПК, доколкото в случая преюдициалното запитване не е изпратено от съда по настоящото дело, а задължението за спиране е само за сезиращия Съда на Европейския съюз съдебен състав. Отделно се твърди, че в обжалваното определение съдът не се е произнесъл по искането на страната за отвод на двама от членовете на съдебния състав, доколкото същите са участвали в разглеждане на друга частна жалба по същото дело. Искането е за отмяна на обжалваното определение. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение, при спазване на едноседмичния преклузивен срок. Разгледана по същество е неоснователна. В атакуваното определение въззивният състав е изложил съображения, че доколкото определението, с което се постановява отказ от възобновяване на спряно производство прегражда по-нататъшното развитие на делото (съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ВКС, ОСГК), то съдебната практика, която се отнася до обжалването на определението за спиране на производството (също преграждащо по своя характер), се прилага аналогично и по отношение на определението за отказ от възобновяването му. Установил е, че в конкретния случай предвид специалната норма на чл. 631 ГПК, предвиждаща спиране на производството на основание, непопадащо в общите основания за спиране, то са неприложими общите правила, заложени в глава ХVІІ – чл. 229 ГПК. Приел е, че в разпоредбата на чл. 631, ал. 1 ГПК, изречение второ, е предвидено, че определението за спиране не подлежи на обжалване, тоест същата съставлява изключение от общото правило на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, предвиждащо, че определенията, които преграждат по-нататъшното развитие на делото, подлежат на обжалване с частна жалба. Въззивният съд е споделил установеното в практиката разрешение, че предвидената в разпоредбата на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК необжалваемост на преграждащото определение не е обвързана от това дали съдът, който спира производството, е отправил преюдициалното запитване или спирането на висящото пред този съд дело е обосновано с вече отправено преюдициално запитване от друг национален съд на същата или друга държава – членка. Застъпил е становището, че тъй като целта и основанието за спиране на производството и в двете хипотези са идентични, а именно гарантиране еднаквото прилагане на правото на ЕС и възприемане на тълкуване, което е в унисон с правото на ЕС, то следва и в двата случая да се прилага еднакъв режим за обжалваемост на постановения акт. При тези мотиви въззивният състав е посочил като безспорно установено, че в случая определението за спиране е постановено именно поради отправено от ВКС преюдициално запитване. Позовал се е на съдебна практика, съгласно която определението, с което се спира производството поради отправено преюдициално запитване не подлежи на обжалване. Извършвайки тълкуване по аналогия, е обосновал решаващия си извод, че определението, с което се постановява отказ от възобновяване на спряно на основание чл. 631, ал. 1 ГПК производство, също е необжалваемо и частната жалба е недопустима. При тези мотиви е оставил жалбата без разглеждане и е прекратил производството по делото. Определението е правилно. Съображенията за това са следните: Съгласно изричната разпоредба на чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК, с оправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) по въпроси, които според преценката на съда, разглеждащ висящото дело, са от значение за правилното му решаване, производството по това дело се спира с определение, което не подлежи на обжалване. Трайно е установеното в съдебната практика на ВКС разрешение (определение № 2590/22.05.2025 г. по ч. гр. д. № 1666/2025 г. на III г. о., определение № 452/24.10.2019 г. по ч. гр. д. № 3759/2019 г. на ІІІ г. о., определение № 138/21.03.2019 г. по ч. гр. д. № 631/2019 г. на ІV г. о. и др.), че предвидената в закона необжалваемост не е обвързана от това дали съдът, който спира производството е отправил запитването или спирането на висящото пред този съд дело е обосновано с вече отправено преюдициално запитване от друг национален съд на същата или друга държава – членка. Предвид изложеното, неоснователни са изложените в частната жалба доводи, че задължението за спиране на производството е само за сезиращия СЕС съдебен състав. Следва да се посочи още, че съгласно нормата на чл. 631, ал. 2 ГПК, производството по делото се възобновява след произнасянето на СЕС. Съгласно приетото в решение на СЕС (голям състав) от 16.12.2008 г. по дело С-210/2006 г., компетентността на всяка национална юрисдикция да отправи преюдициално запитване не може да бъде поставена под съмнение от прилагането на такива норми, които позволяват въззивната юрисдикция да измени акта, с който се разпорежда преюдициално запитване пред Съда, да отхвърли това запитване и да разпореди на постановилата този акт юрисдикция да възобнови спряното производство по вътрешното право. Ето защо, настоящият състав намира, че изводът на въззивния състав за необжалваемост на определението, с което се постановява отказ от възобновяване на спряно производството по чл. 631, ал. 1 ГПК (по аналогия с необжалваемостта на самото определение за спиране), е изцяло в съответствие с тълкуването, дадено в практиката на СЕС, доколкото при допускане на обжалване на акта, преценката на въззивната инстанция ще обхване и изводите на съда по отношение на преюдициалното запитване и връзката му със спряното производство. По отношение на изложените в частната жалба оплаквания относно наличието на основание за отвод на съдебния състав, постановил обжалваното определение, по което липсва произнасяне, следва да се посочи, че при извършената служебна проверка, не се налага извод за нищожност на обжалвания акт поради постановяването му от незаконен състав. Съгласно трайно установеното в практиката разбиране, постановяването на акта от съдебен състав, спрямо който е имало основание за отвод, не обуславя нищожност на съдебния акт. Подобен акт би бил постановен в нарушение на процесуалните правила и е неправилен (но не и нищожен) съдебен акт, само, ако поради предубедеността на съдебния състав, е постановен и крайният незаконен резултат, а настоящият случай не е такъв. При тези съображения, настоящият състав намира, че решаващите изводи на въззивния състав относно недопустимост на жалбата са правилни и законосъобразни, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІI г.о.,