Определение № 935 от 28.01.2026 г. на ВАС по адм. д. № 717/2026 г.

Производството е по чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Т. И. И. от град Ловеч, подадена чрез упълномощения представител адвокат М.Ичев, срещу определение № 1867 от 05.12.2025 г., постановено по адм. дело № 346/2025 г. от Административен съд- Ловеч. Частният жалбоподател твърди, че определението на първоинстанционния съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. По подробно изложени съображения се претендира отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за разрешаване на спора по същество. Ответната страна- кметът на община Ловеч, не заявява становище по частната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира частната жалба за допустима - подадена срещу подлежащо на обжалване определение, с което се прегражда по-нататъшното развитие на производството, от страна по делото, за която то е неблагоприятно и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С обжалваното определение № 1867 от 05.12.2025 г. по адм. дело № 346/2025 г. Административен съд Ловеч е оставил без разглеждане жалбата на Т. И. от град Ловеч против заповед № З-1274 от 02.07.2025 г. на кмета на община Ловеч и е прекратил производството по делото. За да постанови този резултат, съдът се е основал на чл. 159, т. 1 от АПК, тъй като е приел, че оспореното решение не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, а е акт по чл. 21, ал. 5 от АПК, с който се слага началото на процедура по издаване на индивидуален административен акт, поради което не подлежи на самостоятелно оспорване. Обжалваното определение е валидно, допустимо и правилно. С оспорената заповед на кмета на община Ловеч е наредено провеждането на публичен търг с тайно наддаване по реда и условията на НРПУРОИ в община Ловеч за отдаване под наем за срок от 10 години на имот – общинска собственост, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 43952.515.1.1.1., намиращ се на етаж 1 в сграда № 1 (Покрит мост над река Осъм). Съгласно тази заповед самостоятелният обект трябва да се ползва за практикуване и демонстрации на художествени занаяти и приложни изкуства (занаятчийска работилница). С оглед на това е разпоредено, че право на участие в процедурата имат физически лица, които притежават майсторски свидетелства за практикуване на художествени занаяти. Със заповедта са определени и началната тръжна месечна наемна цена, депозита за участие и е утвърдена тръжната документация. Настоящият съдебен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че оспорената заповед не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, а е акт по чл. 21, ал. 5, изр.2 от АПК- волеизявление, с което се обявяват условията за участие в състезателно административно производство по издаването на индивидуални административни актове. Съобразно цитираната норма тези волеизявления не представляват индивидуални административни актове, освен ако в специален закон е предвидено друго. Към настоящия момент в специалния закон, уреждащ обществените отношения с предмет общинска собственост, липсва отделна уредба, различна от заложеното в АПК правило. Поради това на оспорване подлежи окончателния административен акт - заповедта на кмета за определяне на участник, спечелил публичния търг за отдаване под наем на недвижимия имот- общинска собственост. Предвид изложеното оспорената заповед не подлежи на оспорване и за него са налице условията на чл. 159, т. 1 от АПК, както правилно е приел административният съд. В частната жалба се изтъкват съображения, относими към наличието на правен интерес на жалбоподателя да оспорва заповедта за откриване на тръжната процедура предвид обстоятелството, че с нея са заложени дискриминационни условия, които препятстват жалбоподателя да участва в търга. Следва да се отбележи обаче, че наличието на основанието по чл. 159, т. 1 от АПК изключва преценката за наличието на основанието по чл. 159, т. 4 от АПК, а именно дали оспорващият има правен интерес от оспорването. Това е така, тъй като въпросът за правния интерес на оспорващия се поставя само при наличие на подлежащ на оспорване административен акт, какъвто в случая не е налице. С оглед на горното съдът намери, че обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,