Определение № 4125 от 19.09.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4623/2023 г.

Производството е по реда на чл. 253 ГПК и чл. 248 ГПК. С постановеното по настоящото дело Определение № 3600 от 20.11.2023 г., сезиран с частна жалба от П. Д. Х. и Ц. Н. Х., настоящият състав на ВКС е упражнил инстанционен контрол по отношение на Определение № 1069 от 12.07.2023 г. по в.гр.д.№ 175/2023 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, г.о., ІІ –ри въззивен състав. Прието е от ВКС, че макар съображенията на окръжния съд по приложението на чл. 78 ГПК да са неправилни, като краен резултат актът следва да бъде потвърден предвид направени от касационния съд изчисления с отправна точка сумата 55 000 лв. като стойност на делбения имот, респ. - сумата 27 500 лв. като размер на защитения от жалбоподателите материален интерес, съответно на който е минимално адвокатско възнаграждение в размер на сумата 3 420 лева с включен ДДС. С молба вх.№ 14983 от 21.11.2023 г. П. Д. Х. и Ц. Н. Х. са заявили две искания: 1) в постановеното по настоящото дело Определение № 3600 от 20.11.2023 г. да бъде допусната поправка на очевидни фактически грешки, тъй като оценката на делбения имот възлиза на 110 000 лв., респ. - защитеният от жалбоподателите материален интерес е 55 000 лв., съответно на който е минимално адвокатско възнаграждение в размер на 6 060 лв. с включен ДДС, който надхвърля претендираната да бъде присъдена сума от 5 760 лева; при тези факти поддържат, че са налице предпоставките на чл. 253 ГПК и молят Определение № 3600 от 20.11.2023 г. да бъде изменено, като се постанови осъждането на насрещната страна да им заплати разликата над сумата 3 600 лв. до сумата 5 760 лв.; 2) с оглед крайния изход от частното производство да им бъдат присъдени разноските за защитата по настоящото дело, възлизащи на 601,80 лв. Постъпил е отговор с вх.№ 1578 от 26.01.2024 г., с който ответниците по молбата Б. Г. А. и М. Н. А., чрез адвокат Д. Д. от САК, възразяват, че допуснатите грешки касаят формирането на решаващата воля при постановяването на акт, извън кръга на актовете, визирани в чл. 253 ГПК, поради което исканията за отстраняване на очевидни фактически грешки, както и за преразглеждане на съдебния акт, са неоснователни. По заявеното искане, квалифицирано от молителите като такова по чл. 247, ал. 1 ГПК и чл. 253 ГПК, ВКС намира следното: Същностна черта на актовете, постановени по реда на чл. 247 ГПК е, че имат за последица отстраняването на порок, при който е налице несъответствие между формираната истинска воля на съда (извлечена от мотивите) и нейното външно изразяване в писмения текст (диспозитива) на решението. Касае се за действие, допустимо да се извърши от съда, който е постановил основния акт, по причина, че не става дума за изменение или отменяне на формираната воля на съда, която е ясна (в противен случай приложим би бил способа по чл. 251 ГПК – тълкуване на решението), но е отразена неточно. Решението, с което поправката се допуска, има за задача да отстрани несъответствието между волята на съда и нейния външен израз, без да подменя съдържанието на поправения акт. В настоящия случай няма несъответствие между волята на състава на ВКС, изразена в диспозитива (да потвърди определението на окръжния съд) и съображенията за постановяването на този резултат, изложени в мотивите. Това налага извод, че основание за приложението на чл. 247 ГПК не е налице и поправка на очевидна фактическа грешка не следва да бъде постановявана нито по повод заявеното искане, нито служебно. По своята същност първото от исканията, заявени с разглежданата молба вх.№ 14983 от 21.11.2023 г., намира своето основание в разпоредбата на чл. 253 ГПК – Определение № 3600 от 20.11.2023 г. да бъде изменено от постановилия го съд поради грешка при определянето на изходната база за изчисляване размера на минималното адвокатско възнаграждение за защитата във въззивната инстанция. Настоящият състав на съда намира, че в случая този ред е неприложим по следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 253 ГПК, озаглавена „Оттегляемост на определенията“, определенията, които не слагат край на делото, могат да бъдат изменяни или отменяни от същия съд вследствие на изменение на обстоятелствата, грешка или пропуск. Съгласно доктрината и практиката, нормата намира приложение спрямо определенията по въпроси, които са предоставени на свободната преценка на съда, тъй като нямат отношение към правилността на крайния съдебен акт (за съединяване и разделяне на дела; за продължаване на срок за извършване на съдопроизводствени действия; за провеждане на съдебното заседание при закрити врата и др.), както и определенията, подлежащи на проверка ведно с обжалваното решение, тъй като обезпечават правилността му (напр. определението по доклада на делото, по допускане и събиране на доказателства, определенията с указания за подлежащите на доказване факти и др., свързани с изводите на съда по съществото на гражданскоправния спор). В трайно установената съдебна практика се приема, че актовете, с които съдът се произнася по въпроса за разпределение на отговорността за разноските в исковия процес, попадат в категорията „определения, с които се дава разрешение по същество на други производства“ (така: т. 6 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д.№ 1/2001 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 5 от 12.07.2018 г. по тълк.д.№ 5/2015 г. на ВКС, ОСГТК). Приема се, че те разрешават материалноправен спор, свързан с предмета на съдебното производство, поради което по своята същност се доближават до решенията. Законът е въвел специално правило – чл. 248 ГПК, съобразно което е допустимо съдът сам да измени или допълни основния си акт по съществото на спора в частта му за разноските, за да преодолее грешка или пропуск, допусната от съда. Произнасянето по реда на чл. 248 ГПК подлежи на контрол по реда на обжалването на определенията, какъвто в случая е упражнен с Определение № 3600 от 20.11.2023 г. Последното е постановено при условията на глава ХХІ от ГПК и е окончателно по своя характер. С него се слага край както на производството по обжалване на определението по чл. 248 ГПК, така и като цяло на производството по разпределяне на отговорността за разноските. Това е причината, поради която то е неоттегляемо, независимо от това дали в процеса на формиране на правораздавателната воля е допусната грешка при възприемането на правнорелевантен факт или не. Ето защо искането за изменяване на Определение № 3600 от 20.11.2023 г. при условията на чл. 253 ГПК следва да бъде оставено без уважение. Само за пълнота следва да се изложи следното: Извършвайки изчисленията си относно дължимия от ответниците по въззивната жалба минимален размер на следващото се на въззивниците адвокатско възнаграждение за защитения от тях пред въззивния съд материален интерес, настоящият състав погрешно е посочил, че база за изчисленията е сумата 55 000 лв. – стойност на делбения имот съгласно оценката му. Действителният размер на оценката на делбения имот е 110 000 лева, а половината от него, т.е. сумата 55 000 лв., съставлява само стойността на защитения от въззивниците материален интерес. Съответно – съобразно приетата за приложима с Определение № 3600 от 20.11.2023 г. разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ минималният размер на следващото се на въззивниците адвокатско възнаграждение за защитата им във въззивното производство възлиза на сумата 5 050 лв., към която на основание § 2а от ДР на НМРАВ се прибавя размерът на подлежащия на начисляване ДДС, и като резултат се получава сумата 6 060 лева, която надвишава претендираната от въззивниците да им бъде присъдена сума от 5 760 лева. Междувременно обаче, с Решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК. По тази причина, дори да бе приел, че разпоредбата на чл. 253 ГПК е приложима в разглежданата хипотеза, настоящият състав на съда би бил обвързан да съобрази произнасянето си не с действащата редакция на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ, а с действителната фактическа и правна сложност на спора, обема на извършената работа и размера на защитения интерес. Прилагайки тези критерии, ВКС намира, че възнаграждение в размер на 3 600 лв. е съпоставимо с реализираната от процесуалния представител на въззивниците (сега – молители) защита в производството пред окръжния съд по спор с минимална фактическа и правна сложност. Последното от своя страна мотивира настоящия състав да приеме, че, въпреки допуснатата грешка при определянето на базата за изчисленията, направени с постановеното по настоящото дело Определение № 3600 от 20.11.2023 г., като краен резултат произнасянето е съответно на задължителното за ВКС решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС. Подадената от П. Д. Х. и Ц. Н. Х. молба с вх.№ 14983 от 21.11.2023 г. следва да бъде оставена без уважение както в частта й, с която е заявено искане по чл. 253 ГПК, така и в частта й по чл. 248 ГПК за изменение на Определение № 3600 от 20.11.2023 г. посредством присъждането на разноски за защитата на П. Д. Х. и Ц. Н. Х. по частната им жалба срещу Определение № 1069 от 12.07.2023 г. по в.гр.д.№ 175/2023 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, г.о., ІІ –ри въззивен състав в размер на 601,80 лв. Последното е резултат от постановения с Определение № 3600 от 20.11.2023 г. краен изход от частното производство. Воден от изложеното, Върховният касационен съд на Република България, състав на Второ гражданско отделение