Определение № 2282 от 16.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1925/2023 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. Образувано е по молба на ЗД „ Бул Инс „АД / вх. №8646/20.05.2024 г. /, за допълване на постановеното определение № 1298/17.05.2024г., с присъждане на разноски в полза на дружеството, за касационна инстанция, предвид недопуснато касационно обжалване по касационната жалба на В. С., против въззивно решение № 1298/17.05.2024 г. по гр.д.№ 3400/2022 г. на Софийски апелативен съд. Молителят се позовава на приключило за касатора С. касационно производство, предпоставящо и произнасяне по отговорността за разноски спрямо тази част от предмета му, предвид допуснато касационно обжалване единствено по жалбата на А. Г.. Претендира присъждане на половината от договореното и заплатено авансово на процесуалния му представител възнаграждение / ½ от 8520 лева с вкл. ДДС /, доколкото размера му не е бил разграничен с оглед защитата срещу касационната жалба на всяка от ищцовите страни – касатори. Ответната страна – В. С., чрез процесуалния си представител адв. Ю. - оспорва основателността на молбата, като акцентира на предмета на касационната жалба – отречената основателност на иска на ищцата единствено за разликата между потвърденото от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди от 150 000 лева, до размера от 180 000 лева, определен от първоинстанционния съд, за която разлика въззивният съд е постановил отхвърлително решение, а не и за разликата до първоначално претендираните 800 000 лева, както се сочи в молбата по чл. 248 ГПК. Счита, че не са представени доказателства за реално заплатено от ответника възнаграждение от 8 520 лева с ДДС на адв.М. Г.. Възразява за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение, акцентирайки на необвързаност на съда с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно даденото задължително за съда тълкуване с решение по дело С - 438/22 г. на СЕС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че молбата е депозирана в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК, считано от датата на постановяване на исканото за допълване определение, предвид неожалваемостта му в частта, с която не е допуснато касационно обжалване по касационната жалба на В. С.. Молбата е частично основателна. С определение № 1298/17.05.2024 г. на настоящия състав е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 1298/17.05.2024 г. по гр.д.№ 3400/2022 г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на А. Д. Г., с материален интерес от 50 000 лева и не е допуснато по касационната жалба на В. Б. С., с материален интерес от 30 000 лева. С молба вх. № 25437/10.11.2023 г., ЗД „Бул Инс„ АД е претендирало възмездяване на разноски за касационна инстанция, с приложен договор за правна помощ, сключен с процесуален представител адв. М. Г., в който е договорено общо възнаграждение от 8 520 лева с вкл. ДДС, за защита на дружеството в касационна инстанция / неразграничено по размер спрямо жалбата на всеки от касаторите /, както и изрично е потвърдено разплащането му авансово от възложителя, представляван от изпълнителните директори С. П. и К. К.. Искане за присъждане на разноски за касационна инстанция е изрично заявено и с отговора на касационната жалба. При така установеното, възражението на касатора С., за недоказано заплащане на договореното адвокатско възнаграждение, е неоснователно. Договорът за правна защита, в тази му част – свидетелстваща за авансовото му заплащане изцяло и в брой – има характера на разписка, изходяща от платеца. Обстоятелството, че в молбата погрешно е упоменат обжалваем интерес за страната - за разликата между потвърдения размер от 150 000 лева до първоначално претендирания 800 000 лева, вместо за разликата до 180 000 лева, не опорочава искането по чл. 248 ГПК, нито рефлектира върху предмета му - понесени разноски за осъществена защита срещу касационната жалба на страната, съобразно заявения материален интерес. Спрямо същия, за всеки от касаторите следва да се определи и припадащата се част от общо договореното адвокатско възнаграждение. Искането на молителя, за разпределянето му по равно, е несъстоятелно, тъй като не е визирано изрично в договора за правна помощ. Така, спрямо материален интерес от 30 000 лева за касатора С., припадащата се част, от заплатеното адвокатско възнаграждение от 8 520 лева с вкл. ДДС, възлиза на 3 195 лева / за касатора Г., с материален интерес от 50 000 лева – съответно на 5 325 лева /. Искането за присъждане на разноски е заявено своевременно, а тъй като се претендира допълване, а не изменение на вече постановена отговорност за разноски, изричен списък за разноски не е условие за допустимост на произнасянето / ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС /. Основателно е, обаче, възражението за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, пар. 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението на СЕС е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до абсолютна нищожност на Наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Следователно, минималните размери по Наредбата не са съобразими, като императивно зададена граница срещу занижаване, при възражение за прекомерност. Защитата на ответника срещу касационната жалба на В. С. е осъществена чрез отговор, инкорпориран в общ такъв срещу общата касационна жалба на ищците. Ограничена е до коментар на приложението на чл. 52 ЗЗД от въззивния съд, при определяне справедлив размер на обезщетението. При възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК, преценката на съда се основава на съдържанието на осъществената от адвоката защита, действителната фактическа и правна сложност на спора и защитавания материален интерес / в случая 30 000 лева /. Спрямо тези критерии възнаграждение от 3 195 лева с вкл. ДДС се явява прекомерно / над 1/10 от материалния интерес /. За справедливо настоящият състав намира възнаграждение от 800 лева или 960 лева с вкл. ДДС, до който размер молбата следва да бъде уважена. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение