Определение № 128 от 11.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро ГПК. Образувано е по частна жалба на К. С. И. срещу определение № 3/12.01.2022 г. по гр. д. № 4486/2021 г. на ВКС на РБ, I-во г. о., с което не е допусната до разглеждане молба за частична отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК на влязлото в сила решение № 337/29.12.2002 г. по гр. д. № 3798/1999 г. на Русенския районен съд, оставено в сила с решение № 413/17.06.2003 г. по гр. д. № 378/2003 г. на Русенския окръжен съд, оставено в сила с решение № 2333/14.03.2005 г. по гр. д. № 2059/2003 г. на ВКС на РБ, IV-то г. о., в частта, с която молителят е осъден да заплати на Е. В. В. сумата от 62 420 лв., представляваща стойността на извършени в собствения му недвижим имот подобрения и е признато право на задържане до изплащане на дължимата сума. Жалбоподателят поддържа оплакване за неправилност като порок на атакуваното определение и моли за отмяната му, както и за допускане до разглеждане по същество на молбата за отмяна. Твърди, че тримесечният преклузивен срок за подаване на молбата, броен от откриване на престъпното обстоятелство, е спазен, както и че наличието на престъпно обстоятелство, върху което е основано съдебното решение, е достатъчно основание за допускане до разглеждане на молбата за отмяна. От Е. В. В. като ответник по частната жалба и по молбата за отмяна не е постъпил писмен отговор. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., предвид данните по делото, намира следното: Частната жалба е подадена в срок, от лице с активна процесуална легитимация и правен интерес от обжалването, срещу преграждащ по см. на чл.274, ал.1, т. 1 ГПК съдебен акт, постановен от състав на ВКС, така е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да остави без разглеждане молбата на К. С. И., съставът на ВКС в обжалваното сега определение е приел, че решението е влязло в сила при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, а отмяната се иска на основание чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК въз основа на присъда № 303/28.10.2002 г. по н. о. х. д № 1457/2002 г. на Русенския районен съд, влязла в сила на 28.05.2004 г., с която С. И. С. е осъден за престъпление по чл. 293а НК, за това, че в продължение на една година от влизане в сила на осъдително съдебно решение по гр. д. № 3529/1999 г. на Русенския районен съд, въпреки наличието на парични средства и имущество, не е изплатил присъдената сума на молителя. Прието е още, че приложение относно срока за подаване на молбата за отмяна следва да намери разпоредбата на чл. 232, ал. 2 ГПК от 1952 г. /отм./, съгласно която отмяна следва да бъде поискана в тримесечен срок от узнаване на обстоятелството, което служи като основание за отмяна на решението, но във всички случаи не по-късно от изтичане на една година от възникване на основанието за отмяна, а ако моментът на възникването му предхожда влизане в сила на решението, срокът се брои от влизането в сила. Съставът на ВКС се е позовал на т. 8 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която молба за отмяна на решение, постановено при действието на ГПК от 1952 г. / отм./, подадена при действието на ГПК от 2007 г. /в сила от 01.03.2008 г./, е недопустима, ако преди влизане в сила на новия ГПК е изтекъл едногодишният преклузивен срок по чл. 232, ал. 1 ГПК / отм./, тъй като решението е станало неизменимо, необжалваемо и неотменимо по реда на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения. Прието е, че едногодишният срок по чл. 232, ал. 1 ГПК / отм./ е започнал да тече най-късно от 14.03.2005 г. /датата на влизане в сила на решението, чиято отмяна се иска/ и е изтекъл на 14.03.2006 г., следователно при действието на ГПК /отм./, с което решението е станало неотменимо и предвидените в ГПК от 2007 г. срокове за отмяна са неприложими. Определението е правилно, като фактическите и правни изводи на постановилия го съдебен състав се споделят изцяло от настоящия състав на ВКС. С молба от 16.02.2021 г., допълвана и уточнена с молби от 12.03.2021 г. и 29.07.2021 г., К. С. И. е поискал отмяна, в съответната част, на влязлото в сила решение по гр. д. № 3798/2001 г. на Русенския районен съд, като твърди, че към 28.01.2021 г. е установил наличието на престъпно действие, установено с влязла в сила на 28.05.2004 г. присъда. Видно от приложените в кориците на делото решения по гр. д. № 3798/2001 г. на Русенския районен съд, по гр. д. № 378/2003 г. на Русенския окръжен съд и по гр. д. № 2059/2003 г. на ВКС, IV-то г. о., молителят е осъден да заплати на Е. В. В. по реда на ГПК от 1952 г. /отм./ сумата от 62 420 лв. за извършените от нея подобрения в имота на И., като въззивното решение е влязло в сила на 14.03.2005 г. - датата на постановяване по реда на чл. 218а ГПК /отм./ на решение № 2333/04 по гр. д. № 2059/2003 г. на ВКС, IV-то г. о., с което въззивното решение е оставено в сила. Приложена е и присъда № 303/28.10.2002 г. по н. о. х. д. № 1457/2002 г. на Русенския районен съд, с която С. И. С. е осъден за престъпление по чл. 293а НК, влязла в сила на 28.05.2004 г. От изложеното следва, че молбата за отмяна е подадена при действието на ГПК от 2007 г. /в сила от 01.03.2008 г./ и има за предмет решение, влязло в сила при действието на ГПК от 1952 г. /отм./. А щом отмяната на това решение се иска при действието на ГПК от 2007 г., настоящият състав на ВКС е длъжен да съобрази приетото в т. 8 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която молба за отмяна на решение, постановено при действието на ГПК от 1952 г. /отм./, подадена при действието на ГПК от 2007 г. /в сила от 01.03.2008 г./, е недопустима, ако преди влизане в сила на новия ГПК е изтекъл едногодишният преклузивен срок по чл. 232, ал. 1 ГПК / отм./. Това налага съставът на ВКС да извърши проверка дали преклузивният едногодишен срок по чл. 232, ал. 1 ГПК / отм./ е изтекъл преди датата 01.03.2008 г. Съгласно чл. 232, ал. 1 ГПК /отм./ молбата за отмяна може да се подаде в тримесечен срок от узнаване на обстоятелството, което служи за основание за отмяна на решението, а в случаите по чл. 231, б.б. „е” и „ж” -от деня, в който страната или нейният представител са узнали за решението, но във всички случаи не може да се подаде по-късно от изтичане на една година от възникване на основанието за отмяна, а ако то предхожда решението, чиято отмяна се иска, началният момент на срока е влизането на решението в сила. Присъдата, която молителят изтъква като основание за отмяна, е влязла в сила на 28.05.2004 г., а решението, чиято отмяна се иска е влязло в сила на 14.03.2005 г. Следователно пределният едногодишен срок по чл. 231, ал. 1 ГПК /отм./ следва да се брои от 14.03.2005 г., като същият е изтекъл на 14.03.2006 г., т. е. преди 01.03.2008 г. - датата на влизане в сила на сега действащия ГПК от 2007 г. При това положение хипотезата на т. 8 от ТР № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС е налице, поради което следва да се приложи и приетото в нея разрешение - молбата за отмяна на решение, постановено при действието на отменения ГПК, подадена при действието на новия ГПК, е недопустима, тъй като пределният едногодишен срок за подаване на молба за отмяна по отменения ГПК е изтекъл преди датата на влизане в сила на новия ГПК. Както е прието в мотивите на т. 8 от тълкувателния акт, решението, предмет на молбата за отмяна, е придобило характеристиките на стабилен съдебен акт - неизменим, необжалваем и неотменим по реда на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения, поради погасяване на процесуалното право на отмяна при действието на отменения ГПК. Поради това нормите на новия ГПК, които не предвиждат пределен едногодишен срок за подаване на молба за отмяна, не намират приложение, независимо, че по начало процесуалните норми имат незабавно действие. Незабавно действие ще рече приложение към висящи производства. Процесуалноправната последица, каквато е неотменимостта на решението чрез извънредния способ за отмяна, в случая обаче вече е настъпила към момента на влизане в сила на новия ГПК, а не предстои да настъпи, поради което нормите на новия ГПК не могат да проявят присъщото си незабавно действие. В тази връзка доводът на страната, че тримесечният преклузивен срок от узнаване на престъпното обстоятелство е спазен, се явява несъстоятелен, тъй като релевантен е пределният едногодишен срок по ГПК от 1952 г. /отм./. Като правилно, обжалваното определение следва да бъде потвърдено. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.