Определение № 214 от 21.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3323/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Постъпила е частна касационна жалба, подадена от Л. Г. Н. против определение № 3177 от 24.09.2020 г. по ч. гр.д.№ 1096/2020 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено определение № 1059 от 26.06.2020 г. на Районен съд-Сандански, с което е отхвърлена като неоснователна молбата й за освобождаване от такси и разноски за производството. В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилно приложение на процесуалните правила – чл. 83, ал.2 ГПК, тъй като съдът е следвало да преценява възможностите й за заплащане не само на разноски, но и на държавна такса за производството по делба. В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърди противоречие със задължителната и казуална съдебна практика – ТР № 6 /06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и с определение № 316/30.06.2016 г. по гр.д.№ 1915/2016 г. на ВКС, ІV гр.о. Твърди се и очевидна неправилност, защото съдът следва да вземе предвид възможността за заплащане на такси и разноски без оглед на размера им. Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила е в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима. От делото се установява следното: Производството е за делба във фаза по извършване. Частната жалбоподателка е поискала освобождаване от заплащане на такси и разноски непосредствено след назначаване от съда на СТЕ за оценка на допуснатите до делба двадесет земеделски имота. Държавните такси в производството по делба се определят с решението съобразно стойността на дела от съсобствените имоти на съделителя и се събират след влизане в сила на решението. Към настоящият момент дължимите държавни такси не могат да бъдат определени поради липса на оценка на допуснатите до делба имоти и предвид възможността страните да постигнат спогодба, при която биха дължали такса в размер на 2 %, вместо 4%. Съдът е определил дължими разноски за оценъчна експертиза на допуснатите до делба двадесет недвижими имота от частната жалбоподателка Н. съобразно притежаваните от нея 6/48 ид.ч. – 75 лв. За да откаже освобождаване от дължимите държавна такса и разноски, съдът.е съобразил, че частната жалбоподателка, чието семейство се състои само от нея, въпреки, че има разходи за лекарства и медицински процедури около 130 лв. месечно, може да заплати сумата 75 лв. предвид това, че получава пенсия в размер на 517 лв. и 6/48 ид.ч. от двадесет земеделски имоти - лозя, овощни градини и ниви, от които също може да реализира доходи. Съдът е посочил, че към настоящият момент държавна такса не може да бъде определена и съдът не може да преценява дали съделителката Н. с оглед материалното си състояние може да я плати. Въззивното определение не е постановено в противоречие с посочената от частната жалбоподателка задължителната съдебна практика - ТР № 6 /06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и с определение № 316/30.06.2016 г. по гр.д.№ 1915/2016 г. на ВКС, ІV гр.о. С тълкувателният акт, ОСГТК на ВКС се е произнесъл по въпроси 12 и 13 относно това кой е компетентен да се произнесе по искането за освобождаване от държавна такса. В мотивите по т.12 е посочено, че „искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство“. Подчертал е, че при уважаване на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата. Видно е, че критерий при преценката е възможността молителя да плати конкретните такси и разноски съобразно материалното му състояние и размера на дължимите суми. Въззивната инстанция е извършила такава конкретна преценка, като е съобразил дължимата сума от частната жалбоподателка и материалното й състояние. Затова обжалваното определение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика. В посоченото от частната жалбоподателка определение № 316/30.06.2016 г. по гр.д.№ 1915/2016 г. на ВКС, ІV гр.о. е посочено, че се преценява „не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. В обжалваното определение, съдът е съобразил и двата критерия, посочени в това определение, поради което то не е постановено и в противоречие със казуалната съдебна практика. Твърденията за очевидна неправилност на определението са свързани със същия довод за преценка на двата критерия. Той е неоснователен, т.е. не е налице и очевидна неправилност на обжалваното определение. Към настоящия момент размера на държавната такса не може да бъде определен, поради което не може да бъде извършена преценка дали жалбоподателката може да я плати с оглед материалното й състояние. Искането по чл. 83, ал.2 ГПК може да бъде направено и по-късно, като настоящото произнасяне не преклудира възможността за ново искане за освобождаване от държавна такса, когато размерът на дължимата такава е определен или поне определяем. Тъй като въззивното определение е съобразено със съдебната практика на ВКС и не е налице очевидна неправилност на същото, обжалваният съдебен акт не се допуска до касационен контрол. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение