Определение № 6321 от 11.06.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5250/2025 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Ж. М. С., чрез процесуален представител адв. М. Георгиева, против Определение № 2311/12.03.2025 г., постановено по адм. дело № 388/2025 г. по описа на Административен съд – Бургас, с което: 1) С. е освободен от заплащане на държавна такса и разноски по адм. дело № 388/2025 г. до приключването му с влязъл в сила съдебен акт; 2) отхвърлено е искането му за предоставяне на правна помощ във вид на процесуално представителство по делото; 3) исковата му молба за установяване на неистинност на Заповед № ЗСП/Д-А/6-О/14.11.2024 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас е върната и 4) производството по делото е прекратено. В частната жалба се релевират оплаквания за неправилност на оспорения съдебен акт и се иска отмяната му и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, както и освобождаване от държавна такса и разноски и предоставяне на правна помощ, изразяваща се в безплатна адвокатска защита, под формата на процесуално представителство по адм. дело № 388/2025 г. по описа на Административен съд – Бургас. Ответникът - директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ - Бургас, не е изразил становище по частната жалба в срока по чл. 232 от АПК. Върховният административен съд, шесто отделение при извършената проверка на атакуваното определение по реда на чл. 218 във връзка с чл. 236 от АПК, приема за установено следното: Частната жалба е подадена в преклузивния 7-дневен срок по чл. 230 от АПК от надлежна страна, за която оспореният с нея съдебен акт е неблагоприятен, срещу определение от кръга на визираните в чл. 229, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е неоснователна по следните съображения: Според настоящия съдебен състав обжалваното определение в частта му, с която е отхвърлено искането на частния жалбоподател за предоставяне на правна помощ е валидно, допустимо и правилно. По аргумент от разпоредбата на чл. 23, ал. 2 от Закона за правната помощ (ЗПП) предоставянето на правна помощ по административни дела не е задължително. Съгласно чл. 24 от ЗПП правна помощ по чл. 21, т. 1, 2 и 3 не се предоставя когато това не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ; когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Обосновано съдът е приел, че в конкретния случай са налице предпоставки, даващи основание за отказ за предоставянето на такава, в хипотезата на чл. 24, т. 2 от ЗПП, аргументирайки правилна теза за очевидната неоснователност на претенцията на С.. На следващо място следва да бъде отбелязано, че първоинстанционният съд е освободил С. от заплащане на държавна такса (такава за настоящето производство не е събирана) и разноски, поради липса на достатъчно средства за заплащането им, при условията на чл. 83, ал. 2 от ГПК, до приключване на съдебното производство с влязъл в сила съдебен акт. В тази част процесното определение е правилно и исканията му са изцяло удовлетворени. Определението на Административен съд – Бургас е правилно и в частта, с която исковата молба на С., с искане за установяване на неистинност на Заповед № ЗСП/Д-А/6-О/14.11.2024 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас е върната, въпреки неточността на диспозитива, настоящия тричленен състав на Върховния административен съд, приема че е постигната крайната цел за оставяне без разглеждане на жалбата, като недопустима, предвид еднаквите правни последици на двата института. По делото безспорно е установено, че заповедта, срещу която е насочена исковата молба на С., е предмет на съдебна проверка за законосъобразност в образуваното по жалба на същия административно дело № 2158/2024 г. по описа на Административен съд – Бургас. Съгласно чл. 128, ал. 1, т. 9 АПК на административните съдилища са подведомствени само исканията за установяване на истинността на административните актове – авторството им, но не и на тяхното съдържание. Административният акт е властническо волеизявление на административен орган, материализирано с писмени знаци върху хартиен носител, поради което актът е и официален диспозитивен документ. Той може да бъде неистински под формата на неавтентичен, когато материализираното в него волеизявление не е на административния орган, посочен като негов автор (издател). Следва да се има предвид обаче, че неавтентичният административен акт като официален диспозитивен документ на практика е нищожен административен акт. Предвид горното, правилно Административен съд – Бургас, е приел, че в образуваното по реда на чл. 145 от АПК производство ще бъде извършена проверка и за валидността на оспорената заповед, вкл. и по отношение на автентичността на подписа на издателя й, каквото проверка се извършва в производството по чл. 128, ал. 1, т. 9 от АПК. Следователно със сила на пресъдено нещо ще се ползват констатациите на съда досежно законосъобразността на Заповед № ЗСП/Д-А/6-О/14.11.2024 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Бургас, вкл. и за нейната нищожност. СПН преклудира възможността за установяване нищожността на заповедта в ново производство, респ. за установяването на неистинността й в условията на чл. 128, ал. 1, т. 9 от АПК (по гореизложените съображения за съотнасянето между неавтентичния и нищожния административния акт). Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изреч. 1, предл. 1 вр. чл. 236 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение