Определение № 41 от 03.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 288/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. П. П. против определение № 215 от 21.9.2021 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 452 по описа за 2021 г. на Пловдивския апелативен съд, първи граждански състав, с което е потвърдено определение № 260566 от 20.05.2021 г. по възз. гр. д. № 1477 по описа за 2020 г. на Старозагорския окръжен съд за отказ да се възстанови срокът за касационно обжалване на решение №260076 от 3.11.2020 г. по делото. Частният жалбоподател счита, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените въпроси, да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което срокът за касационно обжалване на въззивното решение да бъде възстановен. М. Т. Б. застъпва становището, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на Пловдивския апелативен съд, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становищата на страните и данните по делото приема следното: Т. П. П. е поискала възстановяване на срока за касационно обжалване на решението по делото, посочвайки, че към момента на връчване на съобщението за това решение- 14.01.2021 г. адвокат Х. М. не е бил неин процесуален представител. Още на 14.10.2020 г. тя е упълномощила адвокат С. М. П. да я представлява по делото и е подписала молба, с която се отказва от упълномощаването на предишния адвокат. Новият и адвокат обаче не е изпълнил задължението си своевременно да внесе тази молба до съда. Старозагорският окръжен съд е приел, че пропускът на първия адвокат да уведоми молителката за решението, а на втория-да подаде своевременно молбата до съда не са особени непредвидени обстоятелства, които страната не е могла да преодолее, поради което е отказал да възстанови срока за касационно обжалване на решението по делото. Пловдивският апелативен съд е потвърдил този отказ, посочвайки, че изтъкнатите от молителката обстоятелства не са обективни, а субективни, зависещи изцяло от нейната воля и преодолими от нея. Молителката е била длъжна съгласно чл.35 от ГПК и е могла да уведоми съда писмено за оттегляне на пълномощията на адвокат М. своевременно, което не е сторила. Във връзка с мотивите на въззивния съд частният жалбоподател е формулирал два въпроса, по които желае да бъде допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Първият въпрос е дали може да се приеме, че е налице положена грижа за добро водене на процеса и добросъвестност от страната, когато е упълномощила процесуален представител, който не е изпълнил задълженията си по договора за правна помощ и съдействие и при наличие на съмнение относно неизпълнението на задълженията по договора за правна помощ и съдействие страната е предприела необходимите процесуални действия по реализирането на правото си на защита веднага след узнаването на тези обстоятелства. Вторият въпрос е дали може да се приеме, че съгласно чл.64, ал.2 от ГПК са налице особени непредвидени обстоятелства, които страната не е могла да преодолее, когато внезапно, без да е налице възможност да узнае предварително, разбере че процесуалният и представител не е реализирал правото и на защита, което е скрепено с преклузивен срок и може ли страната да иска възстановяване на срока. Разрешението на тези въпроси, дадено в практиката на ВКС е в смисъл, че особени непредвидени обстоятелства по смисъла чл. 64, ал. 2 от ГПК, могат да бъдат природни бедствия, социални катаклизми, внезапно възникнали здравословни проблеми или смърт, както и други обективни обстоятелства, които не биха могли да бъдат предвидени и преодолени. Неуведомяването на страната от нейния пълномощник за постановеното решение не е такова обективно обстоятелство, а е по същество субективен пропуск, който не може да послужи като основание за възстановяване на пропуснатия срок/определение № 26 от 21.01.12 г. по ч. гр. д. № 611/2011 г. на І ГО/. Извършените от процесуалния представител действия или бездействия директно рефлектират върху правната сфера на представлявания/чл.36, ал.2 от ЗЗД/, който на свой ред носи отговорност за избора си на пълномощник, поради което не може да се разграничава добросъвестността на страната от тази на нейния представител. Основание за възстановяване на срока би било налице, ако неспазването на срока се дължи на внезапни и непредвидени обстоятелства, които са попречили на пълномощника да извърши съответното процесуално действие. Неизпълнението на договорните му задължения за защита на правата и законните интереси на клиента обаче, ако е виновно, е основание за ангажиране отговорността на адвоката съгласно чл. 51 от Закона за адвокатурата, но не съставлява непредвидено обстоятелство по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК/определения № 169 от 11.04.2013 г. по ч. гр. д. № 2200/2013 г. на II ГО, № 78 от 8.05.2020 г. по ч. гр. д. № 616/2020 г. на I ГО, № 385 от 9.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 857/2018 г., II ТО, № 15 от 17.01.2017 г. по ч. гр. д. № 61/2017 г. на I ГО и др./. Следователно разрешенията на въззивния съд на поставените от частния жалбоподател въпроси съответстват на приложимата практика на ВКС, поради което касационно обжалване на определението на Пловдивския апелативен съд не следва да се допуска. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение