Определение № 4540 от 27.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2871/2026 г.

Производството е по реда на чл.229 и сл. АПК Образувано е по подадена частна жалба от Д. Г. М. и Ж. И. С., чрез адв. Ц. Р. – Върбанова, срещу определение №15080/02.05.2025г., постановено по адм. дело №10849/2024г. по описа на Административен съд София-град, в частта относно разноските. Излагат се твърдения, че отказът на съда да присъди разноски за адвокатско възнаграждение противоречи на принципа за обезвреда на страната спечелила делото, въпреки че е констатирано, че ответникът е станал причина за завеждане на делото. Оспорва се и заключението на съда, че адвокатското възнаграждение не е заплатено реално. С уточнителна молба, депозирана в хода на производството, е посочено да се счита, че частната жалба е подадена само от жалбоподателката Ж. И. С., поради което с разпореждане №7825 от 25.02.2026 г. съставът на АССГ, по цитираното дело, е върнал частната жалба на Д. Г. М. срещу определение №15080/02.05.2025г. Ответната страна – Областен управител на Област София, чрез процесуален представител, оспорва частната жалба като неоснователна и счита, че правилно съдът е приел за неоснователно искането за присъждане на адвокатско възнаграждение, тъй като по делото е останало недоказано заплащането му. Върховният административен съд, в настоящия състав на Трето отделение, след като прецени данните по делото и доводите на частния жалбоподател, приема за установено следното: Частната жалба е подадена от надлежна страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт и в законоустановения срок по чл. 230 от АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна. С обжалваното определение първоинстанционният съд е отказал присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, като е приел, че по делото не е доказано реалното му заплащане. Съдът е направил заключение, че представеният договор за правна помощ от дата 27.10.2024 г. не е изготвен по утвърден образец, поради което има значение и обвързва само страните по договора, като реално не доказва направеното плащане от жалбоподателите, поради което е отхвърлил искането за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на жалбоподателите. Определението е неправилно. Както се посочи по-горе, частната жалба се счита за подадена само от името на Ж. И. С.. Действително, съгласно задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение №6/06.11.2013г. по тълк. дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, съдебните разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е доказала реалното им заплащане, като доказването следва да се извърши съобразно уговорения начин на плащане – чрез отбелязване в договора за правна помощ, имащо характер на разписка, или чрез платежен документ при банков превод. В този смисъл съдът е длъжен служебно да провери дали са налице доказателства за реално извършен разход, тъй като присъждането на разноски не е автоматична последица от изхода на спора. Именно в тази връзка следва да се подчертае, че за да откаже присъждане на разноски, съдът не е необходимо да бъде сезиран с изрично оспорване от насрещната страна, а е длъжен сам да прецени дали претендираният разход е доказан. Това произтича от характера на разноските като последица от процеса, чието възлагане се извършва от съда при условията на служебна преценка. В конкретния случай обаче първоинстанционният съд е излязъл извън пределите на тази проверка. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който изрично е удостоверено, че уговореното адвокатско възнаграждение е заплатено в брой, като това отбелязване има характер на разписка. Съгласно цитираните задължителни указания подобно отбелязване е достатъчно да обоснове извод за реално извършено плащане. Представен е и списък на разноските по делото. Неправилно съдът е приел, че липсва доказателство за плащане, като е обосновал този извод с обстоятелството, че договорът не отговаря на изискванията на Закона за счетоводството относно първичните счетоводни документи. Така въведеният критерий е неотносим към предмета на преценката в съдебното производство. Изискванията на счетоводното законодателство уреждат отношения, свързани с отчетността и данъчния контрол, но не са предпоставка за признаване на разноски в съдебен процес. Съдът не разполага с правомощие да отказва присъждане на разноски въз основа на съображения за несъответствие на документа с счетоводни стандарти, когато същият изпълнява функцията на доказателство за извършено плащане между страните по договора. Отделно от това договорът не е оспорен от насрещната страна по делото нито по отношение на неговата истинност, нито относно съдържащото се в него удостоверяване на плащане. При липса на такова оспорване и при наличие на изрично отбелязване за платена сума в договора за правна защита, съдът е следвало да приеме, че разходът е доказан, при наличие на посочените по-горе предпоставки. Следователно, макар съдът да има правомощие служебно да преценява доказаността на разноските и да откаже присъждането им при липса на доказателства, в случая този отказ е постановен при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие със задължителната съдебна практика. Предвид изложеното обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е отказано присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, но само по отношение на Ж. И. С., като вместо него следва да се постанови присъждане на тези разноски в размер на евровата равностойност на 300 лева. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 и чл.236 АПК, Върховният административен съд, в настоящия състав на Трето отделение,