Определение № 50211 от 27.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2770/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от С. Л. Д. против определение № 808 от 08.07.2022 г. по гр.д.№ 70/2022 г. на Плевенски окръжен съд, с което е изменено на основание чл. 248 ГПК решение № 101 от 30.03.2022 г. по гр.д.№ 70/2022 г. на Плевенски окръжен съд, като тя е осъдена да плати на С. В. И.-Д. деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на 8500 лв.- платен адвокатски хонорар и 14913,30 лв. – платена държавна такса. В частната жалба се прави оплакване за недопустимост на определението поради това, че молбата по чл. 248 ГПК от другата страна е подадена след изтичане на срока и за неправилност на определението, защото съдът не се е съобразил със заявеното от нея становище по молбата и е допуснал нарушение на нормата на чл. 355 ГПК, която е приложима, а не нормата на чл. 78 ГПК за разноските пред въззивната инстанция. Основният додвод е, че страните не спорели относно способът за извършване на делбата, а само относно намина на разпределение на деветте делбени имота. Тъй като след постановяване на определението се запознала със списъка на разноските, прави възражение за прекомерност. Позовава се на т.9 от ПП-7-73 ГПК. Моли определението да се обезсили или да се отмени, като молбата за разноски пред въззивна инстанция, подадена от другата страна се остави без уважение. Ответникът по частната жалба С. В. И.-Д. я оспорва, защото молбата по чл. 248 ГПК е подадена в определения от закона срок и по същество, защото определението е съобразено със закона – чл. 79 ГПК, който е приложим, съгласно съдебната практика. Претендира разноски за настоящото производство и представя договор за правна помощ и списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 2 във вр. с ал.1 т. 2 ГПК. Съгласно приетото в т. 24 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, определението на въззивния съд за допълване или изменяне на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал.2 ГПК, поради което съдът не обсъжда основанията за допускане до касация в изложението към частната жалба. Оплакването за недопустимост на обжалваното определение е неоснователно поради следното: Въззивното решение е съобщено на С. И.-Д. на 04.04.2022 г. и срокът за обжалване на същото изтича на 04.05.2022 г. Молбата по чл. 248 ГПК е подадена от нея на 11.04.2022 г., т.е. в срока за обжалване, съгласно изричната норма на чл. 248 ГПК. Оплакването за необсъждане от въззивният съд на становището на жалбоподателката по молбата по чл. 248 ГПК е основателно. Становище е подадено, заведено е в съда на 31.05.2022 г., а срокът за отговор е изтекъл на 30.05.2022 г. /понеделник/, но по делото е запазен пощенския плик, с изходящо клеймо преди тази дата и съгласно чл. 62, ал.2 ГПК, отговорът се счита подаден в срок. В отговора на молбата по същество са наведени доводи за неприложимост на чл.78 ГПК в делбено производство, включително и пред въззивната инстанция, защото не е имало спор относно способа, по който следва да се извърши делбата, и евентуално за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от другата страна. Същите доводи са развити и в частната жалба. Неоснователно се подържа тезата, че ако страните се спорят относно способа за извършване на делбата, а за начина на разпределение на делбените имоти пред възивната инстанция, относно разноските е приложима нормата на чл. 355 ГПК, а не чл. 78 ГПК. Делбеното производство е уредено като особено исково. Процесуалните норми, които го уреждат имат характера на специални по отношение на общите норми, уреждащи гражданския процес във всичките му форми. Тъй като при наличие на съсобственост върху вещи и вещни права, съдебната делба е винаги възможна и е недопустим отказ от иск за делба, предявяването на такъв иск не зависи от поведението на другата страна. Отговорността за разноски не е уредена като санкция за неправомерно поведение, какъвто принцип е залегнал в правилата на чл. 78 ГПК. Ответникът по иск за делба не дава повод за предявяване на този иск /макар че и това е възможно/, а основанието е ликвидиране на съществуващата съсобственост. В делбеното производство страните имат двойно качество – те са и ищци и ответници един спрямо друг. Затова законодателят е предвидил с нормата на чл. 355 ГПК разноските да се понасят от страните съобразно стойността на дяловете им - квотата, която притежава от делбените имоти, а не от стойността на дела, който получава във втората фаза. Това се отнася за държавните такси и другите деловодни разноски. Разноските за адвокатски хонорар се понасят от страните така както са ги направили. Когато в делбеното производство са предявени други искове – например по сметки, тъй като те зависят от поведението на ответника по тях, нормата на чл. 355 ГПК предвижда присъждане на разноски по общите правила на чл. 78 ГПК. Изложеното се отнася за производството пред първата инстанция. В разясненията, дадени в т. 9 от ПП-7-73 е посочено, че съобразно стойността на дяловете от прекратената общност се определя държавната такса за ликвидиране на съсобствеността. Когато обаче разноските са направени по повдигнати правни въпроси по реда на обжалването относно избрания способ за ликвидиране на съсобствеността, респективно как да бъде приложен той или по сметките, деловодните разноски се присъждат по общите правила, уредени в чл. 64 ГПК /отм/, сега чл. 78 от действащия ГПК. Това е така, защото в глава двадесет и девета „Съдебна делба“ на ГПК, законът не предвижда специални норми за въззивното и касационното производство, включително и за разноските за тези производства, поради което за тях се прилагат общите правила на чл. 78 ГПК. По аргумент от ал.2 на този текст, при преценката си за отговорността за разноски, съдът следва да съобрази и поведението на насрещната страна. Когато се развие производство по въззивно, или касационно обжалване, страните имат определено процесуално качество според позицията си в производството. Подадената жалба може да е основателна, или неоснователна, т.е. присъждането на разноски за тези инстанции зависи от поведението на страната и правното основание за това е чл. 78 ГПК. Заявяването на един и същ способ за извършване на делбата, но различен начин на разпределение на делбените имоти сочи на спор между тях и различно становище. В настоящия случай страните не са спорели за това, че делбата следва да се извърши чрез разпределение при девет неземеделски допуснати до делба имоти и само двама съделители, но са спорели относно начина на разпределение на имотите по между им. Тъй като въззивната инстанция е отменила решението относно избрания начин на разпределение на имотите по въззивна жалба на С. В. И. Д., а С. Д. е оспорвала въззивната жалба, съдът правилно е приложил нормата на чл. 78, ал.2 ГПК, като е възложил разноските на възззиваемата. Размерът на присъдените разноски от окръжния съд е съобразен с данните по делото и закона. Държавната такса, платена от въззивницата е в размер на 2% от стойността на дела й от делбената маса, възлизащ на 745665 лв. Уговореният и платен адвокатски хонорар от 8500 лв. е под размера, предвиден в чл.9, ал.1, във вр. с чл. чл.7, ал.4 НМРАВ, поради което няма основание за намаляването му. Общо делбената маса от недвижими имоти е на стойност 994 220 лв. Възиваемата С. Д. притежава 1/4 ид.ч. от тях според решението по допускане на делбата, която е на стойност общо 248 550 лв., а претендиралата разноски въззивница С. Д., притежава 3/4 ид.ч., т.е. дял на стойност 745665 лв. При този материален интерес, определеният по НМРАВ адвокатски хонорардори без явяване пред съд, съгласно чл. 9, ал.1 от НМРАВ е 12332 лв., т.е. значително над претендираният уговорен и изплатен от 8500 лв. Затова съдът счита, че няма основание за намаляването му. По изложените съображения, обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. Ответницата по частната жалба претендира разноски за настоящото производство, доказани с договора за правна помощ в размер на 600 лв., за които е представен и списък по чл. 80 ГПК. Неоснователно е възражението за прекомерност, тъй като размерът предвид заявените доводи в частната жалба и факта, че размера е почни минималния по НМРАВ. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение