Определение № 243 от 30.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1957/2018 г.

Производството е по реда на чл. 278, ал. 1 ГПК, вр. чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. М. Н., с адрес в [населено място], представляван от адв. Н. М., против разпореждане без номер от 29 ноември 2017 г., постановено по в.ч.гр.д. № 3778/2017 г. по описа на Апелативен съд София, с което е върната подадената от Н. частна жалба вх. № 17238/18.10. 2017 г. срещу определение № 2675 от 10 август 2017 г., постановено по същото дело. С определение № 166 от 28 май 2018 г. производството по делото беше спряно с оглед образуваното тълкувателно дело № 2/2018 г. по описа на ОСГТК, по което е постановено тълкувателно решение на 23 юни 2022 г., поради което производството следва да бъде възобновено. В частната жалба се поддържа, че обжалваното разпореждане е неправилно, постановено при нарушение на чл. 5 ГПК и процесуалния закон, без съобразяване на общия разум, основните начала на правото и справедливостта, поддържа се, че същото съставлява своеобразен отказ от правосъдие и се иска неговата отмяна. Твърди се, че е нарушено правото на жалбоподателя на справедлив и публичен процес, за което се излагат подробни съображения. Прави се и позоваване на чл. 6 от Договора за ЕС, чл. 1 и чл. 47 ХОПЕС, чл. 6, ал. 1 и чл. 13 КПЧОС, и се иска отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по формулирани дванадесет въпроса за тълкуване на чл. 47 ХОПЕС. В срока за отговор насрещните страни ЗАД „Алианц България“ и П. И. Г. не вземат становище по частната жалба. Първоинстанционното производство по гр.д. № 55208/2010 г. по описа на Районен съд София е образувано по предявени от Н. М. Н. срещу ЗАД „Алианц България“ АД и П. И. Г. искове с правно основание чл. 49 и чл. 45 ЗЗД за ангажиране солидарната им отговорност - на първия ответник като възложител на работата, а на втория – като делинквент. С молба от 23.03.2016 г. ищецът е поискал по делото да бъдат конституирани като ответници още две лица, което искане е оставено без уважение от районния съд с определение от 20.10.2016 г. Същото е обжалвано от Н. с частна жалба, оставена без разглеждане с определение № 5933 от 28 февруари 2017 г., постановено по ч.гр.д. № 2046/2017 г. по описа на Софийски градски съд, потвърдено от Апелативен съд София с определение от 10 август 2017 г., постановено по в.ч.гр.д. № 3778/2017 г. по описа на Апелативен съд София. Определението на апелативния съд е обжалвано от Н. с частна касационна жалба вх. № 17238/18.10.2017 г., която е върната с обжалваното в настоящото производство разпореждане без номер от 29 ноември 2017 г. поради недопустимост, тъй като е насочена срещу окончателно определение, което не подлежи на инстанционен контрол. Съобразено е, че предмет на частната жалба е било определение на апелативния съд, с което същият е извършил инстанционен контрол на друго определение на Софийския градски съд, с което е оставена без разглеждане частна жалба срещу определение на Районен съд София. Тъй като Софийски градски съд е действал като въззивна инстанция при постановяването на определението си, съгласно изменението на чл. 274, ал. 2 ГПК (ДВ. бр. 50/2015 г.), същото подлежи на обжалване пред апелативния съд, който съставлява последна инстанция по тази категория дела. Обжалваното разпореждане е законосъобразно. Същото съответства на приетото с ТР № 2 от 23 юни 2022 г. по тълк.д. № 2/2018 г., ОСГТК, задължително тълкуване, че определение на апелативен съд, постановено по чл. 274, ал. 2, предл. 2 ГПК, с което е потвърдено преграждащо развитието на производството определение или разпореждане на окръжен съд като въззивна инстанция, не подлежи на касационно обжалване. В случая определението на Апелативен съд София е от категорията на определенията, постановени в хипотезата на чл. 274, ал. 2, изр. първо, предл. второ ГПК, поради което същото е окончателно и не подлежи на последващ инстанционен контрол, както правилно е прието с обжалваното в настоящото производство разпореждане. При постановяване на акта си съдът не е допуснал нарушения на чл. 6 ЕКЗПЧОС и чл.47 ХОПЕС. Жалбоподателят е упражнил правото си да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства. Следва да се посочи, че това право не е абсолютно и допуска разумни ограничения, когато се преследва легитимна цел и ограниченията са пропорционални на целта. Именно такова е и предвиденото в чл. 274, ал. 2, изр. първо, предл. второ ГПК ограничение на касационния контрол по отношение на обжалването на някои категории определения. На последно място, следва да бъде отклонено искането на частния жалбоподател на основание чл. 629, ал. 3 ГПК да се отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз за тълкуване на чл. 47 ХОПЕС, тъй като тълкуването и прилагането на процесуални норми е въпрос на националния правен ред на всяка държава членка и не е от компетентността на Съда на Европейския съюз. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,