Определение № 1671 от 30.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 562/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 във вр. чл. 248, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от адв. С. П., пълномощник на ищцата по делото В. М. В., срещу Определение № 29/06.02.2025г., постановено по в.г.д. № 411/2024г., с което съставът на Апелативен съд - Пловдив е оставил без уважение молбата по чл.248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските чрез присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в пълния претендиран размер от 4 601.46 лв. Възразява се срещу извода на въззивния съд, че размерът на адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА е съпоставимо с юрисконсултското възнаграждение на другата страна, и че за ориентир следва да служи разпоредбата на чл.25, ал.1 от ЗПП, тъй като адв. П. защитавал близък. Сочи се, че въззивният съд, независимо от становището си, че Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения е ориентир при определяне на адв. възнаграждения, вместо да се съобрази със същата, неправилно е приложил Наредба за заплащане на правната помощ. Не били ясни критериите при определяне на възнаграждението на адвоката на 540 лв., което е възприето от адвоката като санкция за предоставената от него безплатна правна помощ. Ответникът “Юробанк България“АД депозира писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на частния жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба срещу постановеното от въззивния съд в производство по чл.248 ГПК определение е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт на въззивен съд, съгласно т.24 от ТР № 6/06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба се преценява като частично основателна, по следните съображения: С решението по в.г.д. № 411/2024г., като е съобразил изхода на спора Пловдивският апелативен съд е намерил за основателно искането на въззиваемата страна за присъждане на адвокатско възнаграждение на адв. П. по реда на чл.38, ал.2 ЗА. Прието е, че това възнаграждение следва да се определи реципрочно на юрисконсултско възнаграждение, доколкото другата страна е защитавана от юрисконсулт, при което работата на юрисконсулта по изготвянето на въззивната жалба и представянето на молбата за съдебното заседание на апелативния съд на 23.10.2024г. е съизмерима с работата на адвокат П. по изготвянето на кратък отговор на въззивната жалба и защита на ответната по същата страна с явяване в съдебно заседание. Изложено е, че като ориентир в случая ще се ползват разпоредбите на чл.25, ал.1 и ал.2 от НПП, поради което възнаграждението е определено в размер на 540 лв., присъден с диспозитива на решението. Отказът на Пловдивския апелативен съд да измени решението си в частта за разноските по молба на адв. П. е мотивиран отново със задължителното за националните съдилища Решение на СЕС от 25 януари 2024г. по дело С - 438/22, съгласно което при определяне на възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА съдът не е обвързан от размерите на Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет, тъй като такава обвързаност нарушава забраната по чл.101 пар.1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Позовавайки се на Определение № 350/15.02.2024г. на ВКС по ч.т.д. № 75/2024г. на ІІ т.о. въззивният съд е посочил, че с оглед абсолютната нищожност на Наредбата националният съд е длъжен да не я прилага; Същата може да бъде ползвана само като ориентир за определяне възнаграждението на адвоката като се отчете извършената от него работа по делото. Следват пространни мотиви, с които са доразвити изложените в решението съображения за размера на адвокатското възнаграждение, като е акцентирано на вида и обема на свършената от адвоката работа – кратък отговор на въззивната жалба /на страница и половина/ с описание на съдържанието му, както и изявление от три изречения в хода на устните състезания. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Постановеното по в.г.д. № 411/2024г. решение на Апелативен съд - Пловдив не е обжалвано и е влязло в сила, видно от направеното върху акта отбелязване от 18.11.2024г. Настоящият състав на ВКС намира за правилен извода на апелативния съд, че с оглед Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. съдът не е обвързан от определените с Наредба № 1 от 09.07.2004г. размери на минималните адвокатски възнаграждения. Следва да бъдат споделени и изводите на въззивния съд, които могат да бъдат обобщени в смисъл, че пред въззивната инстанция делото не се отличава с фактическа и правна сложност - решено е в едно съдебно заседание; спорът е концентриран само по въпроса за нищожността на договора за потребителски кредит поради неспазване изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК договорът да бъде с шрифт не по-малко от 12 пиксела, подробно обсъден от първоинстанционния съд и по който има практика на ВКС по приложимата в случая Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент; не са събирани нови доказателства, като обемът и естеството на извършените от адв. П. действия се изчерпват с изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба и участие в едно съдебно заседание. Неправилна обаче е направената от въззивния съд преценка за липса на основание за изменение на присъдения размер на адвокатското възнаграждение, основано на съпоставяне обема на извършената от представляващия въззивника юрисконсулт и този на адвоката на насрещната страна, възнаграждението на който е определено в съответствие с разпоредбите на чл.25, ал.1 и ал.2 от НПП. Изложените в тази връзка съображения на въззивния съд са незаконосъобразни. Определянето размера на юрисконсултското възнаграждение и това на адвоката, оказал безплатна помощ и съдействие на посочените в чл.38, ал.1 ЗА физически лица, е подчинено на различни правни режими. В първия случай – приложима е разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК, препращаща към чл.37 от Закона за правната помощ досежно възможния максимум на размера на юрисконсултското възнаграждение с оглед вида на делото съгласно Наредбата за заплащането на правната помощ. Във втория случай, при условие че насрещната страна е осъдена за разноски, съгласно чл.38, ал.2 ЗА адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, размерът на което се определя от съда въз основа на изведени от практиката критерии, водещ от които е правната и фактическа сложност на делото. В този случай и само досежно минимума на възнаграждението има препращане към Наредбата на Висшия адвокатски съвет, която с оглед цитираното решение на СЕС не е задължителна за съда. Като е определил размера на възнаграждението на безплатно представлявалия страната адвокат на основание Наредба за заплащането на правната помощ въззивният съд е допуснал нарушение на закона. Непочиващи на формалната правна и житейска логика са и изложените в акта допълнителни съображения за необходимостта от отчитане, че изборът да представлява безплатно е направен от съответния адвокат, за който избор другата страна не следва да носи отговорност, вкл. и за размера на възнаграждението. Съдържащо санкционно отношение към адвоката за направения избор, подобно разбиране не е съобразено с предназначението на института на предоставяне на безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА, както и на обстоятелството, че поелият безплатната защита адвокат, за разлика от адвоката с договорено възнаграждение по чл. 36 ЗА, работи на риск доколкото възнаграждение за положения труд ще му бъде присъдено само при положителен за представляваната от неговата страна резултат по спора. С оглед горното следва да се приеме, че при определяне на възнаграждението по чл. 38, ал.2 ЗАдв. на процесуалния представител на страната, упражнила в случая правата си на защита като потребител, следва да бъде определено възнаграждение, което без да е обвързано с минималните размери по Наредба № 1/2004 г., следва да отговаря на критериите за разумност и пропорционалност, като се съобрази фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, положения от адвоката квалифициран труд, обема на извършените действия. Предвид гореизложеното и при цена на исковата претенция в размер на 49 393.20 лв. разрешението на въззивният съд, с което е определено адвокатско възнаграждение в размер на 540 лв., намира за несъответно на посочените критерии. Настоящият съдебен състав счита, че възнаграждение в размер на 1 000 лв. за второинстанционното производство съответства на справедливия размер на цената на предоставената услуга. Този размер се явява справедлив и обоснован с оглед критериите за определяне на адвокатско възнаграждение в конкретния случай, като се съобразява както характера на спора, така и положения от адвоката труд и извършени процесуални действия, при отчитане сложността на спора, предметът на който, както се посочи по-горе, се свежда единствено до въпроса за нарушението на разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК. Следователно, обжалваното определение следва да се отмени в частта, с която е оставено без уважение искането на въззиваемата страна за присъждане на допълнително възнаграждение над сумата от 540 лв. до 1 000 лв., или за сумата от 460 лв., която следва да се присъди в полза на процесуалния представител на страната – адв. П.. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение