Определение № 815 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 60147/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 15.04.2016г. по гр.д.№793/2015г., с което АС Пловдив е отхвърлил искове с правно основание чл.79 и чл.92 ЗЗД. Жалбоподателят –„ Т. енд К.” Е. / старо име „У. Б. ” Е.- гр.Б. /, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Ответникът М. М. С., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното: Касационно обжалване на въззивното решение следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил осъдителни частични искове на Т. енд К.” Е. / старо име „У. Б. ”Е./ срещу М. С. за заплащане на следните суми: сумата от 330 000 лв. от общо дължимата по фактурите сума в размер на 550 112,29 лв., представляваща стойността на получените стоки/ползвани услуги от [фирма], по предоставените карти на основание договор за ползване на услугата U. C. с №3535000 от 25.07.2011г., останали незаплатени на падежа, за периода от 25.02.2013 г. до 24.02.2014 г., ведно със законната лихва върху главницата от предявяване на иска до окончателното плащане, както и сумата от 20 000 лв., представляваща частичен иск от общо дължимата на основание чл.7.5. от договор от 25.07.2011 г. неустойка в пълен размер от 414 000 лв. Установено е по делото, че по силата на договор за ползване на услугата U. C. [фирма], представлявано от управителя М. С. и Ю. танк Е. Г. и Ко. КГ, действуващо чрез пълномощиника си М. С. издали и предоставили на [фирма], [населено място], Д. А. и М. С. – последните три страни наречени „клиент” правото да ползва карти U. C., срещу предоставянето на които, в определени обекти от системата U. C., през периода от 25.02.2013 г. до 24.02.2014 г., [фирма], е получило различни видове услуги и извършило покупки на различни стоки, за които са били издадени общо 204 броя фактури в 36 описа, на обща стойност 500112,29 лева. Прието е, че по силата на чл.7.6 от описания договор ответникът М. С. се е задължил солидарно с дружеството- клиент - [фирма], да отговаря пред У. Б. „ Е. и Ю. танк Е. Г. и Ко. КГ за изпълнение на всички произтичащи от договора задължения на клиента. Съдът е приел, че по делото е безспорно, че страницата с текста на чл.7.6 не е подписана от ответника и тъй като последният е оспорил автентичността на документа /както на договора в неговата цялост, така и на частта, съдържаща описания текст/, то в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно, че изявлението, съдържащо се в този текст, е направено от ответника. При липсата на подпис под разпоредбата на чл.7.6 на л.10 от договора, единствената възможност да се установи авторството на процесното изявление е да се докаже, че текстът на лист 10-ти е неразделна част от договора, както и че договорът е подписан в неговата цялост /вкл. и уговорката на чл.7.6/ от ответника С.. Едва в този случай материализираното в посочения документ волеизявление ще се ползва с формална доказателствена сила, обвързваща лицето, от което изхожда. Съдът е посочил, че от събраните по делото доказателства обаче не би могъл да се направи подобен извод. Прието е, че по делото липсват доказателства, установяващи че л.10 от договора - съдържащ спорния текст, както и л.17 - съдържащ подписа на ответника, са неразделна част от един и същ документ, доколкото не е била установена нито графическа, нито смислова и/или логическа връзка между съдържанието на тези страници от документа. Прието е също така, че убеждението за липсата на връзка не само между конкретния текст и подписа на ответника, но и между цели уговорки в договора, до голяма степен се потвърждава от редица несъответствия и противоречия в съдържанието на този документ. Посочено е, че най-съществения факт, подкрепящ възражението на ответника за липсата на каквато и да е връзка между него като физическо лице и процесния договор, е липсата на негов подпис в това му качество след края на текста от договора на л.16, където са положени подписите на другите страни – три юридически лица и на Д. Б., като съдлъжник. Единственият подпис на М. С. в качеството му на физическо лице е положен на отделен лист под № 17, на който обаче липсва какъвто и да текст от договора. Съдът е приел, че ответникът е оспорил факта да е изразявал под каквато и да е форма съгласие в лично качество за ангажирането му като солидарен съдлъжник с клиента по процесния договор - [фирма], за задълженията му по този договор. Прието е, че не е доказано авторството на ответника на материализираното в чл.7.6 от договора изявление, поради което не е установено и качеството му на съдлъжник по смисъла на тази уговорка и липса на пасивната материална легитимация по предявените искове, поради което същите като неоснователни са отхвърлени. В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят – „ Т. енд К.” Е. / старо име „У. Б. ” Е.- гр.Б./, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: относно тежестта за доказване истинноста на часни диспозитивни документи, състоящи се от няколко отделни страници и подписани само на последната, по въпроса когато се твърди подмяна на страница от документ налице, а не се оспорва авторството на последната страница, налице ли е автентичността на договора, допустимо ли е да се приеме за недоказана автентичността на документ, ако не е откривана процедура по чл.193 ГПК и длъжен ли е съдът да открие производство по чл.193 ГПК, когато прецени, че е оспорена автентичността на частен документ, както и достатъчно ли е в текста на договора да се употреби изразът солидарен длъжник за да се приеме, че е уговорена солидарна отговорност. Поддържа основания по чл.280, ал.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Представя решения на състави на въззивни и районни съдилища относими към въпроса за оспорване авторството на частен документ. Върховният касационен съд състав на ІV г.о. на ВКС намира, че по въпросите относно тежестта за доказване истинността на частни диспозитивни документи, състоящи се от няколко отделни страници и подписани само на последната и по въпроса когато се твърди подмяна на страница от документ налице, а не се оспорва авторството на последната страница, налице ли е автентичността на договора, във въззивното решение е дадено разрешение в съответствие с практиката на ВКС. Същата, изразена и в постановени по реда на чл.290 ГПК решения: решение от 29.04.2013г. на ВКС по гр. д. № 354/2012 г., IV г. о., решение от 17.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 801/2009 г., IV г. о., ГК; решение от 08.09.10 г. по гр. дело № 705/2009 г. на IV г. о., се споделя от настоящия състав и е възприето разрешението, че частният свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила, не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставянето на документа и съгласно чл. 180 ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица, като тежестта за доказване неистинността пада върху страната която го е представила. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса достатъчно ли е в текста на договора да се употреби изразът солидарен длъжник за да се приеме, че е уговорена солидарна отговорност. В практиката е даден отговор на същия, като в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение от 06.06.2011г. по гр.д.№1127/2010г., ІІІ г.о. на ВКС се приема, че следва да се извърши преценка на волята на страните, тъй като законът не изисква съгласието по договора за неделимост на задължението да е изрично отразена, а определящи са смисълът на поетите задължения и начинът, по който те са формулирани от страните. Налице е основание за допускане на касационно обжалване по въпросите допустимо ли е да се приеме за недоказана автентичността на документ, ако не е откривана процедура по чл.193 ГПК и длъжен ли е съдът да открие производство по чл.193 ГПК, когато прецени, че е оспорена автентичността на частен документ. Настоящият състав намира, че на същите съдът е дал отговор в противоречие с практиката на ВКС, според която когато е оспорен подписът върху частен документ същият подлежи на проверка в отделно производство по реда на чл. 193 ГПК / в този смисъл решение от 13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4426/2014 г., III г.о. на ВКС/. Предвид изложените съображения, съдът