Определение № 2949 от 27.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1618/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. В. И. и Д. К. И. против решение № 191/ 13.02.2026 г. по гр.д.№ 1720/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4914/21.08.2024 г. по гр.д.№ 5657/2022 г. на Софийски градски съд, в обжалваната му пред въззивна инстанция част, с която касаторите са осъдени, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ, да заплатят на „Прокредит Банк / България / „ЕАД следните суми по договор за банков кредит от 27.05.2008 г.: 1 606,84 евро – главница, ведно със законна лихва от 01.06.2022г. и 3 564 евро – възнаградителна лихва за периода 10.01.2023г. – 10.04.2024г.. В останалата му част първоинстанционното решение е влязло в сила. Касаторите считат, че съдът неправилно е счел за преклудирано възражението им за погасяване вземанията на банката – кредитор по давност. Позовават се на предявяването му още във воденото между същите страни производство по т.д.№ 162/2015г. на Окръжен съд – Монтана и доколкото с решението по това производство исковете на банката, основани на предсрочна изискуемост на всички вземания по настоящия договор за кредит, са били отхвърлени, то давността следва да се приеме, че е текла и по време на същото и изтекла преди предявяването на настоящите искове. Касаторите оспорват частичното уважаване на исковете и по съображения за неправилност при прилагането на клаузите за възнаградителна лихва. Обосновават приложимост на първоначално договорения размер, в който случай и с изплащането на сумата от 60 190,56 евро са погасени всички техни задължения до предявяването на исковата молба по настоящия спор. Неправилно въззивният съд не е отчел установения от СИЕ факт, че към датата на връчване на препис от исковата молба касаторите – ответници не са имали изискуеми и неплатени задължения по сключения договор за кредит и следователно – не са били налице обективните предпоставки за обявяването на предсрочна изискуемост по кредита. Въведен е и касационен довод за съществено процесуално нарушение на въззивния съд, който е следвало служебно да се произнесе по неравноправността на клаузи от договора за кредит, в подкрепа на което е цитирана практика на СЕС. Този касационен довод не е сподирен от съображения, кои конкретно клаузи от договора за кредит се визират и дали се касае за първоначално оспорените като такива - чл. 1 от договора за жилищен кредит и чл. 2 от сключеното допълнително споразумение № 4/23.06.2014 г.. Ответната страна - „Прокредит Банк България„ ЕАД - оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетвореност на допълнителния селективен критерий, поддържан в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 2 ГПК: въззивното решение не противоречи на цитираната казуална практика на касационна инстанция и на практиката на СЕС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.; За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното: „Прокредит Банк /България /„ЕАД е предявило обективно съединени осъдителни искове, за осъждане ответниците Ц. И. и Д. И., да заплатят на банката 52 923,70 евро - главница, част от която предсрочно изискуема и 12 830,62 евро - възнаградителни лихви върху главницата, за периода 10.06.2019г. - 10.05.2022г., както и 1 636,24 евро - дължима наказателна лихва, за периода 01.06.2019г. - 22.05.2022г., на основание сключен договор за жилищен кредит № 180- 452284/27.05.2008г.. С отговора на исковата молба ответниците оспорват допустимостта на исковете, на основание чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК, като считат, че по предмета им е вече формирана сила на пресъдено нещо - с решение по предходно водено между същите страни и на същото правно основание т.д.№ 162/2015г. на Окръжен съд – Монтана / потвърдено с решение по т.д.№ 5887/2017г. на Софийски апелативен съд и решение № 193/10.04.2020г. по т.д. № 3092/2018г. на ІІ т.о. ВКС /, влязло в сила на 11.03.2021г., с което решение предявените от банката срещу ответниците - касатори установителни искове, по чл. 422, ал. 1 ГПК, както и предявените в евентуалност осъдителни искове за същите вземания, са били отхвърлени. Оспорват и основателността на исковете, респ. - дължимост на претендираните суми. Обосновават качеството си на потребители, по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП и оспорват действителността на чл. 1 от сключения от тях договор за кредит - относно начина на начисляване и определяне на дължимата възнаградителна лихва, както и чл. 1 от споразумение № 4 към същия. В чл. 1 от договора е посочено, че банката предоставя на кредитополучателите кредит в размер на 63 000 евро, а последните се задължават да го издължат, при възнаградителна лихва, формираща се от: шестмесечен EURIBOR плюс 3,5 пункта надбавка. За първия шестмесечен период компонента EURIBOR се фиксира към 23.05.2008 г. на 4,9150 %. Лихвеният процент ще се фиксира на база шестмесечния EURIBOR за последния работен ден,преди датата на последната вноска по погасителния план за предходния период, при спазване размера на договорената надбавка. Ответниците са оспорили неравноправността на тази клауза, като предоставяща възможност ищцовото дружество едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, чрез изменение на един от двата й компонента, т.е. едностранно да променя условията на договора въз основа на непредвидено в него основание – чл. 143, т. 11 ЗЗП, както и като признаваща правото на банката да увеличи цената на договора, без право на потребителя да се откаже от него – чл. 143, т. 13 ЗЗП. Твърди се нищожност на т. 2 от Споразумение № 4/23.06.2014г. към договора за жилищен кредит, която клауза гласи: Страните приемат за установено, че към 05.06.2014 г. задълженията по договор № 180-452284/27.05.2008 г. / за събирането на които е издаден изпълнителен лист по ч.г.д. № 813/2011 г. по описа на Районен съд – Лом / са били както следва / насетне се сочат конкретни суми от главница и такса за управление /. За срока на настоящото споразумение върху главницата няма да се начислява лихва на годишна база / според т. 6 от споразумението, срока е 12 месечен, считано от подписването му /. Ответниците основават нищожността на обстоятелството, че главницата е формирана след незаконосъобразно капитализиране на лихви – прибавянето на всички изискуеми към момента на сключването му лихви към главницата. Оспорено е настъпването на предпоставки за едностранното увеличение на възнаградителната лихва от банката – не е било налице основание за увеличение на някой от двата компонента, определящи размера й. Останалите възражения на ответниците не са в обхвата на касационните им доводи. В първото по делото открито съдебно заседание е противопоставено възражение за погасяване вземанията на ищеца по давност, по съображенията, въведени с касационната жалба на ответниците. Първоинстанционният съд е установил, че от сключването на договора за жилищен кредит и до 10.05.2009г. кредитът е олихвяван с възнаградителна лихва, формирана съгласно първоначално уговореното, а след тази дата – в размер на 9 %. Като е анализирал последващо сключените анекси към договора, съдът е мотивирал неприложимост на договорените изменения досежно формиране размера на възнаградителната лихва. Изхождайки от задължението клаузите на договорите, предлагани на потребители, да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин / чл. 147, ал. 1 ЗЗП / и за тълкуване по начин, благоприятен за потребителя, при съмнение относно смисъла на определено условие / чл. 147, ал. 2 ЗЗП /, съдът е приел, че предвид липсата на ясно и недвусмислено последващо съгласие, относно промяната на лихвения процент, уговорките в анекс от 26.02.2010г. следва да се тълкуват в полза на ответниците, като се приеме, че не е променен начина на формиране на възнаградителната лихва – от шестмесечния EURIBOR и 3,5 пункта надбавка. Въз основа заключения на СИЕ съдът е установил, че с извършеното плащане на 60 190,56 евро, предходно спрямо предявяването на исковете, ако се прилагат първоначалните условия на кредита досежно формирането на възнаградителната лихва, са погасени всички вземания с настъпила изискуемост, респ. не са налице предпоставки за обявяване на предсрочна такава, с подаването на самата искова молба. Насетне съдът е счел, че следва да бъдат зачетени и вземания на банката с настъпила в хода на съдебното производство изискуемост и така – съобразявайки и надвнесеното към датата на исковата молба – са установени вземания на ищеца от ответниците в размер на 1 606,84 евро - главница и 3 564 евро - лихви, до който размер са уважени исковете, респ. отхвърлени за разликата до предявените размери. Банката не е атакувала първоинстанционното решение и в отхвърлителната му част то е влязло в сила. Предходно воденото между същите страни производство е приключило с отхвърляне установителните искове по чл. 422, ал.1 ГПК и предявените в евентуалност осъдителни искове на банката, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, предходно на подаване заявлението по чл. 417 ГПК, основано на същата, съобразно формираната от касационна инстанция практика преди постановяването на ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС – т.1. Охвърлянето на исковете не е поради недоказаност на самите вземания. Във въззивната си жалба ответниците са въвели единствено довод по възражението си за изтекла погасителна давност. След изтичане преклузивния срок за подаване на въззивната жалба, с допълнение от 15.10.2024г., са заявили и твърдения относно липсата на предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му част, като се е позовал на преклудиране на възражението за изтекла погасителна давност, на основание чл. 133 вр. с чл.131, ал. 2, т. 5 ГПК – със срока за отговор на исковата молба, както и на възраженията, въведени с допълнителното становище, извън срока по чл. 259 ГПК. Но дори да биха били въведени своевременно последните, то съдът е съобразил, че в първоинстанционното решение е застъпена именно позицията на ответниците - липса на предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост с предявяването на исковете. Съдът изрично е акцентирал на липсата на аргументи, относно неправилно изчислен размер на изискуемите вноски, с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания, вкл. в подаденото след преклузивния срок допълнение към въззивната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Задължен ли е въззивният съд служебно да се произнесе по неравноправни клаузи в потребителски договор ?; 2/ Съдът следи ли служебно за нищожност, поради неравноправност на клаузи в договор, чието изпълнение се претендира, или следва да се произнесе по този въпрос само по възражение на ответника, направено в срока за отговор на исковата молба ? Допълнителният селективен критерий по тези два въпроса се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК - с решения по т.д.№ 3686/2014 г. и т.д.№ 871/2021 г. на І т.о. и решения на СЕС по дела С - 397/11г., С- 243/08г.,С - 472/11г. С- 488/11 г.; 3/ Какво е значението на неизпълнението, като предпоставка за обявяване на предсрочна изискуемост на вземане по договор за банков кредит ? – по този въпрос не е обоснован допълнителен селективен критерий. Формулираните въпроси не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Решаващите мотиви на въззивния съд, съобразно въззивните доводи на ответниците, съгласно чл. 269, пр. второ ГПК, се основават на настъпила преклузия - относно възражението за изтекла погасителна давност за вземанията на ищеца / чл. 133 вр. с чл. 131 ГПК / и за допълване на въззивната жалба / чл. 259 ГПК /. Това е предпоставяло формулирането на процесуалноправни въпроси по приложението на посочените разпоредби. Въззивният съд не е отрекъл служебното си задължение да следи за неравноправни клаузи в договорите за кредит. Първоинстанционното решение, обаче, в отхвърлителната си, благоприятна за ответниците част, се основава на договорната клауза на чл. 1 от договора за жилищен кредит, необявена за неравноправна. Въззивен довод за такава неравноправност не е въведен с въззивната жалба, но е и налице многобройна и непротиворечива съдебна практика на касационна инстанция, че формиране на възнаградителна лихва от променливата стойност на лихвения индекс EURIBOR / доколкото вторият компонент - надбавка - е с уговорена твърда стойност /, съставлява изменение основано на обективен фактор, извън контрола на банката, поради което попада в хипотезата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП / така напр. в решение по т.д.№ 2603/2024г. на І т.о. ВКС / Дали договорът за кредит предвижда или не възможност на кредитополучателя да се откаже от същия, при съществена промяна в условията, е без значение за конкретния спор и по начало отговор на такъв въпрос не се съдържа в посочените от ответниците, за неравноправни, разпоредби – чл. 1 от договора за жилищен кредит и чл. 2 от споразумение № 4. Служебно задължение за прогласяване неравноправност на договорна клауза съдът би имал, съответно неизпълнението му би било съществено процесуално нарушение, само когато неравноправността е от значение за правния резултат. Наред с гореизложеното и преди всичко - липсва въведен касационен довод за неравноправност на конкретна договорна клауза, неправилно несанкционирана от съда, поради което първите два въпроса не удовлетворяват изискването за правни въпроси - отговор на които би могъл да промени правния резултат, тъй като произнасянето на настоящата инстанция е ограничено в обхвата на въведените касационни доводи за неправилност. Действително, произнасяйки се в производство по чл. 290 ГПК, тя би могла да се произнесе инцидентно и служебно по такава неравноправност, макар и да не е обоснована в касационната жалба, но ако би била свързана с недлежно въведен касационен довод за неправилност и е от значение за произнасянето на съда по същия, какъвто не е настоящият случай. Отделно не е посочен допълнителен селективен критерий по третия въпрос, което е достатъчно основание за игнорирането му като основание за допускане на касационното обжалване, наред с изначалната му неяснота в контекста на кой касационен довод се задава. Както е посочил и въззивният съд, по въпроса за предсрочната изискуемост, предпоставка за обявяване на която е евентуално неизпълнение на ответниците, първоинстанционният съд е споделил становището им – че предпоставки за обявяване на такава не са настъпили. С решението, в осъдителната му част, са присъдени единствено падежирали в хода на производството и съобразени, на основание чл.235, ал.3 ГПК, вноски по кредита. Доколкото въпросът би могъл да се отнася до формираната предходно сила на пресъдено нещо – по т.д.№ 162/2015 г. на Окръжен съд – Монтана, с което неоснователно се възразява и за недопустимост на въззивното решение, на основание чл. 299, ал. 2 вр. с ал. 1 ГПК, правилни са съображенията на ищцовата страна, че по отношение вземанията на банката - предмет на предявените искове, на основание договора за жилищен кредит, сключен с ответниците, не е формирана сила на пресъдено нещо. Наличието на задължения по кредита е отречено единствено на основание ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията, в каквато хипотеза са претендирани по реда на чл. 417 ГПК. Прието е, вкл. по предявените в евентуалност осъдителни искове, че към датата на исковата молба по същото дело - 15.11.2015г.- няма неизплатени падежирани вноски, поради което не е налице обективният елемент за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Според формираната, предходно на ТР № 8/2019 г. по тълк.дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС – т.1, съдебна практика на касационна инстанция, предявяването на вземане на основание „ предсрочна изискуемост „ се дефинираше като предявяване на основание, различно от предявяване на изискуемо вземане, поради което, липсата на предпоставки за обявяването на предсрочната изискуемост и дори ненадлежното й обявяване на длъжника, предходно на подаването на заявление по чл. 417 ГПК, бе достатъчно за отхвърлянето на иска. Това разрешение бе отречено с цитираното ТР, сподирено и от корективна съдебна практика, в преодоляване последиците от предходно постановени, противоречащи й съдебни актове. Според същата, в съответствие и с правната теория, осъдителен иск относно неизискуемо притезание е преждевременно предявен и подлежи на отхвърляне като неоснователен, а не на прекратяване като недопустим. Отхвърлянето, обаче, не е пречка да се предяви нов осъдителен иск, след като изискуемостта настъпи. Налице ще бъде нов факт, така че ответникът не може да направи отвод за пресъдено нещо. Аналогично, при отхвърлен в предходен процес иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, по който от ищеца е било наведено твърдение за настъпила предсрочна изискуемост на предявеното вземане и искът е бил отхвърлен, поради направен от съда извод за ненастъпила такава, последващият процес по иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК или осъдителен, относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна или изобщо изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело, е допустим. В последващия процес се въвежда нов факт – настъпил падеж след момента, в който е формирана СПН по предходното съдебно решение и неизпълнение на падежа от длъжника, т.е. факт, който не е обхванат от обективните й предели. Според тълкувателните мотиви на ТР № 8/2019г. по тълк. дело № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променя изискуемостта на вноските, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание - договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422 ал.1 ГПК. Ако кредиторът поддържа, че за него се е породила възможност да претендира изпълнение на цялото задължение, но се установи, че такава възможност е възникнала само за част от него, искът няма да бъде отхвърлен изцяло, а ще бъде уважен до размера, чиято изискуемост е настъпила. Доказването на настъпилата предсрочна изискуемост на договора за банков кредит е определящо единствено за размера, в който ще бъде признато вземането на кредитора / така и в решението, постановено по предходния спор между настоящите страни - по т.д.№ 3092/2018г. на І т.о. на ВКС/. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение