Определение № 2158 от 29.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1555/2025 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.2 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Н. А. Н. срещу определение №238 от 14.04.2025 г. по гр. д. №180 по описа за 2025 г. на Варненския апелативен съд, I състав, с което е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател твърди, че определението е неправилно, тъй като частната жалба е допустима, защото обжалваното първоинстанционно определение има диспозитив „оставя без разглеждане“. Ето защо моли то да бъде отменено и делото да бъде върнато на въззивния съд за произнасяне по съществото на частната жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на молителя, приема следното: Частната жалба е подадена в срок срещу подлежащо на обжалване преграждащо определение, поради което е допустима, но разгледана по същество е неоснователна. След като Шуменският окръжен съд е потвърдил определение № 225 от 13.03.2024 г. по гр.д. № 244 по описа на Районен съд-Нови Пазар, с което е върната исковата молба на частния жалбоподател и е прекратено производството по делото, той е подал частна касационна жалба срещу потвърдителното въззивно определение и е поискал отвод на състава. По това искане Шуменският окръжен съд е приел, че няма основания за отвод. За съдебния състав разглеждането на делото е приключило по същество и предстоят само действия по администриране на постъпилата от ищеца частна касационна жалба, които не са свързани с произнасяне относно спорното право. Затова молбата за отвод следва да бъде оставена без разглеждане на този етап от развитието на делото. Н. Н. е обжалвал това определение пред Варненския апелативен съд, който е прекратил производството по частната му жалба, тъй като е счел, че отказът за отвеждане на съдебния състав, независимо от това дали молбата е оставена без уважение или без разглеждане, не подлежи на самостоятелно обжалване. Този извод е съобразен с цитираните от въззивния съд процесуални норми на чл.274, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК и с приложимата практика на ВКС, според която отказът на състава на съда да се отведе не подлежи на самостоятелен контрол. В този смисъл са определения № 304 от 8.06.2011 г. по гр. д. № 293/2011 г. на III ГО, № 50 от 29.01.2019 г. по ч. гр. д. № 268/2019 г., IV № 221 от 20.03.2014 г. по ч. гр. д. № 1649/2014 г. на IV ГО, № 402 от 30.01.2024 г. по ч. гр. д. № 5444/2023 г. на II ГО на ВКС и много други. Несъстоятелен е аргументът на частния жалбоподател, че първоинстанционното определение подлежи на обжалване поради съдържащата се в диспозитива формулировка, че оставя искането без разглеждане. Актовете на съда представляват единство от мотиви и диспозитив и следва да се тълкуват според действителния им смисъл, който в случая е, че към момента на постановяване на определението няма основания за отвод и затова искането е оставено без уважение. По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното определение следва да бъде потвърдено. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение