Определение № 9245 от 29.09.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9324/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба, подадена от М. В. Б., срещу определение № 7958 от 01.07.2026 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. дело № 1073/2026 г. по описа на съда, с което е оставена без разглеждане жалбата на М. Б. и производството по делото е прекратено. Излагат се доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, който жалбоподателят счита, че не е съобразен с правото на Европейския съюз, с нормативната уредба на електронното правосъдие в Закона за съдебната власт. Твърди се, че случаят касаел отказ на прокурор в СГП за предоставяне на технологична административна услуга, отдалечен достъп до електронно дело, по което Б. бил привлечен в качеството на обвиняем. Това обстоятелство, видът на отправеното до прокуратурата искане чрез подадено електронно заявление неправилно било прието от първоинстанционния съд, че не съдържало белезите на индивидуален административен акт. Оспорва се и отказът на съда да оправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по поставени от М. Б. въпроси. Иска се отмяна на оспореното определение и връщане на делото на Административен съд - Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на жалбата на Б. срещу постановление от 05.01.2026 г. по пр. пр. № 11634/2025 г. на прокурор при Софийска градска прокуратура, по същество. Алтернативно се иска от касационната инстанция да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, с поставен в частната жалба въпрос. Ответната страна не ангажира становище по спора. Частната жалба е подадена в срока по чл. 230 АПК от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд – Пловдив е образувано по жалба на М. В. Б. срещу постановление от 05.01.2026 г., постановено по пр. пр. № 11634/2025 г. от прокурор при Софийска градска прокуратура (СГП), потвърдено след оспорване от Б. с постановление от 11.02.2026 г. по пр. пр. № 1303/2025 г. на Софийска апелативна прокуратура и постановление № 4680/2025 г. от 01.04.2026г. на Върховна касационна прокуратура. Актовете на Апелативна и Върховна касационна прокуратура, са постановени при инстанционният контрол на издаденото от прокурор в СГП постановление, с което на М. Б., в качеството му на обвиняем се отказва предоставяне на електронна административна услуга, отдалечен достъп до електронна преписка № 11634/2025 г., образувана по досъдебно производство № КПК-ДП-38/2025 г. по описа на КПК. С обжалваното определение съдът е прекратил съдебното производство по адм. дело № 1073 по описа за 2026 г. на Административен съд -Пловдив, като приел, че липсва годен за оспорване административен акт. Отхвърлил и искането за оправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по поставени от М. Б. въпроси. Мотивите му по отношение извода за липса на годен за оспорване административен акт са свързани с извършена анализ на производството по повод издаденото постановление от 05.01.2026г. постановление на прокурор в СГП, като в тази връзка е приел, че се касае за акт, издаден по реда на чл. 199 от НПК от орган на образувано досъдебно производство, което може и е било обжалвано пред горестоящата прокуратура и няма белезите на административен акт по смисъла на чл.21 от АПК. Изложил е и съображения, че при издаване на това постановление, прокурорът е действал в рамките на предоставените му от Наказателно-процесуален кодекс (НПК) правомощия, а не като административен орган. Отказал е и да уважи искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Определението е валидно, допустимо и правилно. В разследването по досъдебно производство (ДП) № КПК-ДП-38/2025г. по описа на Комисията за противодействие на корупцията (КПК), прокурорска преписка № 11634/2025 год. по описа на СГП, обвиняем е М. В. Б.. Редът за запознаване с материалите по това производство е регламентиран в чл. 198 и чл. 228 от НПК. Съгласно чл. 198, ал. 1 от НПК материалите по разследването не могат да се разгласяват без разрешение на прокурора. За предоставянето на документи, находящи се по прокурорска преписка № 11634/2025 год. по описа на СГП, която е висяща към момента на подаване на искането от Б. е необходим положителен акт/разрешение на прокурор, издаването на който по своята същност представлява вид правно действие с посочен в НПК ред за оспорването му. В тези случаи прокурорът действа не като административен орган, а в рамките на предоставените му от НПК правомощия, както правилно е посочил в своето определение Пловдивският административен съд. Редът за оспорване на отказа за достъп до материалите по досъдебното производство е уреден в чл.200 и сл. от НПК. Следователно правилно първоинстанционният съдебен състав е приел, че липсва годен за оспорване административен акт с оглед характера на дейността на прокуратурата по воденото досъдебно производство. М. Б. е изчерпал и възможността, която му дава НПК за оспорване на постановлението на прокурора от СГП, като се е стигнало до постановление на ВКП, с което прокурорът от тази инстанция е потвърдил постановлението на САП, потвърждаващо постановлението на прокурор от СГП от 05.01.2026 г. по пр. пр. № 11634/2025 г., с което не е разрешено на обвиняемия М. Б. да бъдат предявени материалите по разследването по досъдебното производство № КПК-ДП-38/2025 г. по описа на КПК, пр. пр. 11634/2025 г. по описа на СГП. Затова и жалбата срещу постановлението на прокурор от СГП от 05.01.2026 г. по пр. пр. № 11634/2025 г. правилно е приета за недопустима, предвид нормата на чл. 159, т. 1 от АПК. Позоваването на Б. на стандартите на ДИРЕКТИВА 2012/13/ЕС НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство (Директива 2012/13/ЕС) и чл. 47 от ХОПЕС, с цел доказване на тезата за необходимостта от осигуряване на ефективен съдебен контрол върху отказите за достъп до информация в досъдебната фаза е неотносимо към случая. Неоснователно е и позоваването на чл. 360з, ал. 5 от ЗСВ, за която норма оспорващият счита, че има характер на специален закон и създава абсолютно задължение за осигуряване на технологична свързаност към електронните дела. Именно в чл.7, §1-4 от същата Директива, озаглавен „Право на достъп до материалите по делото“ са уредени различните хипотези и възможности за такъв достъп. Според §2 и §3 от чл.7 на Директивата, „С цел гарантиране на справедливостта на производството и подготовка на защитата държавите-членки гарантират, че на заподозрените лица или обвиняемите или на техните адвокати се предоставя достъп най-малко до всички доказателствени материали, независимо дали са в полза на заподозрения или обвиняемия или в подкрепа на обвинението, с които разполагат компетентните органи; Без да се нарушава параграф 1, достъпът до материалите, посочени в параграф 2, се предоставя своевременно, за да може да се упражни ефективно правото на защита, но не по-късно от момента на внасяне на обвинението в съда. В случай че компетентните органи съберат нови доказателствени материали, своевременно се предоставя достъп до тях, така че да могат да бъдат взети предвид“. От друга страна обаче, според чл.7, §4 от същата Директива, „Чрез дерогация от параграфи 2 и 3, при условие че това не нарушава правото на справедлив процес, достъп до определени материали може да бъде отказан, ако такъв достъп може да доведе до сериозна опасност за живота или основните права на друго лице или ако такъв отказ е строго необходим, за да се гарантират важни обществени интереси, например в случаи, когато достъпът може да попречи на текущо разследване или да навреди сериозно на националната сигурност на държавата-членка, в която е образувано наказателното производство. Държавите-членки гарантират, че в съответствие с процедурите в националното право решението да се откаже достъп до някои материали в съответствие с настоящия параграф се взема от съдебен орган или най-малкото подлежи на съдебен контрол“. Всичко това, разписано като правила в Директива 2012/13/ЕС е въпрос, който може и се изследва от съответния прокурор при обжалване на постановлението за отказ за предявяване или предоставяне на материалите по разследването по досъдебното производство, водено с обвиняем Б.. Няма пречка и една страна да има отдалечен достъп до едно дело, както твърди частният жалбоподател, било то и във фазата на досъдебното производство, но при условие, че са спазени правилата на НПК, защото достъпът до материалите по такова производство не е безусловно право. Всичко това обаче няма как да бъде предмет на анализ и изследване от Административния съд. По причина, че административните съдилища не са компетентни да се произнасят по постановление на прокуратурата от този вид. Правната дейност на съответния прокурор по едно такова искане е правоохранителна и подлежи на контрол, но по реда на НПК, а не като административна дейност, чиито продукт би бил вид административна услуга, каквато се твърди от касатора че представлява отказа на прокурора по искането за достъп до доказателствените материали по воденото срещу Б. досъдебно производство. Затова и правилно първоинстанционният съд е прекратил производството по жалбата на Б. срещу постановление от 05.01.2026 г. (по пр. пр. № 11634/2025 г.) на прокурор при Софийска градска прокуратура, с отказ за предоставяне на отдалечен достъп до електронна преписка № 11634/2025 г., като недопустимо. Правилен е и отказът за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Такова искане би следвало да бъде анализирано само в случаите, в които съдебното производство пред съответния административен съд е процесуално допустимо. Ето защо определение № 7958 от 01.07.2026 г. на Административен съд – Пловдив, постановено по адм. дело № 1073/2026 г. по описа на съда следва да бъде оставено в сила като правилно и обосновано. Настоящият касационен състав също приема, по аргумент от член 629, ал. 3 от ГПК, че не е налице основание за уважаване на искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз с така поставения въпрос дали допуска чл. 7, § 4 изречение второ от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета, във връзка с чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, националната правна уредба - чл. 198, чл. 199 и чл. 200 от НПК, отказът на разследващ орган или прокурор да предостави технологичен отдалечен достъп до електронното дело, включително до метаданни и некласифицирани документи на обвиняемо лице, да не подлежи на съдебен контрол от независим съд в досъдебната фаза, а да се контролира единствено по вътрешноведомствен ред от по-горестоящ прокурор. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо, във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, трето отделение