Определение № 282 от 02.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 714/2019 г.

Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 1 във връзка с ал. 2, изр. 1 ГПК. Образувано е по частна жалба на пълномощника на Б. Г. Л. [ЕГН] срещу разпореждане №222 от 18.02.2019 г. по в.ч.т. дело №693/18 г. на АС-Варна, с което е върната частната касационна жалба вх. № 671/31.01.2019 г. на същия жалбоподател срещу определение № 774 от 17.12.2018 г. по същото дело. Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на обжалваното определение, без да излага конкретни доводи и съображения. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите в частната жалба и прецени данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 от ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК. Разгледана по същество тя е неоснователна. За да постанови обжалваното определение, с което е върната частната касационна жалба, съдията-докладчик, администриращ същата е приел, че последната е подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт-определение на въззивния съд, с което след отмяна на първоинстанционното определение по ч.т.д. №1430/18 на ВОС е оставена без уважение молбата на Б. Г. Л. за овластяване по чл.134 ал.3 ЗЗД да подаде възражение срещу заповед за изпълнение издадена срещу трето лице-кредитор на Л.. За да счете, че обжалваният с върнатата ЧКЖ акт не подлежи на касационно обжалване, съдът се е позовал на самото съдържание на разпоредбата на чл.134 ал.3 ЗЗД, че за овластяването се прилага процесуалният ред за обезпечение на искове- т.е. чл.389 и следващите ГПК, а тази процесуална уредба изключва касационното обжалване в конкретния случай. Настоящият състав на ВКС,Второ т.о. счита за правилен извода на въззивния съд, че частната касационна жалба подлежи на връщане, като недопустима-насочена срещу съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване. Съгласно чл.396 ал.2, предл.2 ГПК произнасянето на въззивния съд в производство по молби за допускане на обезпечение на иск, подлежи на обжалване пред ВКС, само когато въззивният съд допуска обезпечение, но не и в останалите възможни хипотези. В процесния случай ЧКЖ е подадена срещу определение на въззивния съд, с което след отмяна на първоинстанционното определение по ч.т.д. №1430/18 на ВОС е оставена без уважение молбата на Б. Г. Л. за овластяване по чл.134 ал.3 ЗЗД да подаде възражение срещу заповед за изпълнение издадена срещу трето лице и следователно не е налице изпълнение на единствено уредената хипотеза на допустимо касационно обжалване на въззивно определение, постановено по реда на чл.389 и следващите от ГПК. Няма пречка въззивният съд да върне в този случай ЧКЖ срещу изрично уреден в ГПК като неподлежащ на обжалване съдебен акт по аргум. от чл.278 ал.4 ГПК във връзка с чл.286 ал.1,т.3 ГПК. Останалите изложени в настоящата ЧЖ оплаквания касаят правилността на определението, срещу което е била подадена върната ЧКЖ и като такива не следва да бъдат разглеждани. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение като прецени правилността на обжалваното определение