Определение № 4598 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3353/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Обжалвано е протоколно определение от 18.06.2026 г. по в.гр.д. № 2436/2025 г., с което Софийският апелативен съд е отказал да допусне увеличение на исковете на Д. Д. М. като правоприемник/единствен наследник на първоначалните ищци Н. К. У. и Д. М. М. – тримата граждани на С. а. щ., срещу ответника Д. К. Ю. от с. Б., Обл. Б., Общ. Р., за суми от по 300 000 лв. - първоначално предявени размери, за които исковете са отхвърлени с обжалваното първоинстанционно решение, до размер на сумите съответно 517 910.30 лв. – за един имот в с. Б., и 498 235.31 лв. – за друг в гр. Б.. Определението се обжалва от Д. Д. М. с доводи, че е незаконосъобразно. От ответниците по разглежданите искове Р. М. и Д. Ю., ответници и по частната жалба, не са постъпили отговори в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК. Настоящият състав я намира за допустима. Аргументът следва от мотивите, на които се основава т. 7, б. „б“ ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС. Възприетият с тълкувателното решение положителен отговор, който постави в хипотезата по чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК първоинстанционното определение за отказ да бъде увеличен размера на иск, непредявен като частичен, е относим и към въззивното определение като средство за защита на правото на иск. Частната жалба е и основателна, но не поради развитите доводи в частната жалба. Жалбоподателят ги основава на задължението на съда да квалифицира предявен иск за вземане за стойност поради извършени подобрения в чужд имот. Това служебно задължение е без отношение към приложения чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК с обжалваното определение. В случая предметът на касационната проверка се концентрира върху това дали е надлежно упражнено правото на иск за двете суми от по 300 000 лв., които твърденията в исковата молба свързват с имотите в с. Б. и в гр. Б., и дали преценката по чл. 214 ГПК въззивният съд е извършил по редовна искова молба, заявяваща тези претенции. В исковата молба, както и в „уточнителна“ пред първата инстанция, са изложени твърдения, че Д. Д. М. (първият ищец) е син на Д. М. М. (втория ищец) и племенник на Н. К. Р. (третия ищец), като вторият и третият ищец са сестри, а Р. Д. М. (първият ответник) е съпруга на първия ищец и дъщеря на Д. К. Ю. (втория ответник). След сключения брак в САЩ първият ответник заедно с децата от брака се завръща в Б. и се установява в жилищна сграда в имот на баща си в с. Б., Общ. Р.. През 2017 г. първият ищец също се установява в Б. при семейството си. На двете сестри било предложено да инвестират строителство на втора жилищна сграда в имота в с. Б., собственост на втория ответник, като им било обещано след завършването й собствеността на сградата да им бъде прехвърлена. Сестрите били в напреднала възраст, предложението направили „близки роднини“ - неясно кой, дали първият, вторият или и двамата ответници. Следват твърдения за превеждани суми през 2018 г. от втория и третия ищец от банковите им сметки в САЩ към първия ищец за строителството на сградата, който впоследствие превел част от получените средства на съпругата си; твърдения, че третият ищец правил преводи от банковите си сметки в С.и директно към първия ответник, а други - към първия ищец; все за новата сграда. Строителството продължило в периода м. а. до м. н. г., когато сградата била завършена, а още през м. о. г. сестрите пристигнали в Б. и се установили в новата сграда. След това им било предложено да инвестират и в ремонт на друга сграда в гр. Б., също собственост на втория ответник, като им било обещано – отново неясно от първия, от втория, или от двамата ответници, след ремонта да придобият в собственост и тази сграда. Следват твърдения, че средствата за извършения ремонт – неясно в какво изразен, сестрите предоставили в брой на първия ответник. През м. ю. г. се изяснило, че обещаното прехвърляне на собствеността няма да бъде извършено. Поискано е осъждането на втория ответник да плати на двете сестри по 300 000.00 лв. – за извършените подобрения в имотите в с. Б. и в гр. Б. и са заявени „евентуални“ претенции той да бъде осъден да им върне суми, с които се е обогатил неоснователно за сметка на сестрите, при липсващи твърдения някоя от тях да му е платила нещо – било за новата сграда в с. Б., било за ремонта на другата в гр. Б.. С първоинстанционното решение тези искове са отхвърлени, както и други предявени с исковата молба срещу двамата ответници. Ищците са обжалвали решението изцяло, а след смъртта на втория и третия ищец като техен процесуален правоприемник е конституиран третият ищец – единственият им наследник (чл. 227 ГПК). Въззивният съд е допуснал изслушване на съдебно-техническа експертиза със задача вещото лице да установи каква е увеличената стойност на имотите вследствие новопостроената сграда в с. Б. и ремонта на съществуващата в гр. Б., за които страните не спорят да са собственост на втория ответник. След приетото заключение въззивникът/ищецът Д. М. правил искане за увеличение на тези исковете по размер – от сумите 300 000 лв. до сумите съответно 517 910.30 лв. за имота в с. Баня и 498 235.31 лв. за имота в гр. Банско. С обжалваното определение искането е отнесено от въззивния съд към „главните искове и е отказано с мотиви, че чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК не допуска увеличение на иска по размер пред втората инстанция. Настоящият състав намира за нередовна исковата молба за сумите от по 300 000 лв., свързани със строителството и ремонта на двете сгради и да няма заявени „евентуални“ претенции. И след молбата в изясняване на обстоятелствена част на исковата молба неизяснено остава какви точно суми и кога всяка от двете сестри е плащала за строителството на новата сграда в с. Б. и за ремонта на сградата в гр. Б., собственост на втория ответник, в какво се изразява ремонтът; кое плащане е извършено на първия ищец и кое – на първата ответница; при какви обстоятелства всяка сестра свързва извършените преводи от банковите си сметки в С. на първия ищец, респ. към първия ответник, с претенциите срещу втория ответник, и кой точно – първият, вторият ответник или двамата са обещали, че след построяването на новата сграда в с. Б. и ремонта на другата в гр. Б. вторият ответник ще им прехвърли собствеността. Тези уточнения са необходими в изясняване на фактите, които пораждат вземанията по тези искове за сумите от по 300 000 лв. – вземания за стойност поради подобрения в чужд имот, извършени със или без съгласието на собственика/водене на чужда работа без пълномощие и в собствен интерес или за неоснователно обогатяване, а с това и в обосноваване на надлежната легитимация – дали тя принадлежи на първия и/или на втория ответник и от какви конкретни правопораждащи факти произтича. Настъпилото пред втората инстанция правоприемство на страната на ищците (чл. 227 ГПК) не преодолява нередовностите на исковата молба, която не отговаря на изискванията по чл. 127, т. 4 и 5 ГПК. Преди и след него остават неясни твърденията кога са възникнали и какви са вземанията по предявените искове от всяка сестра. Неясно остава и искането за защита, включително при липсваща обстоятелствена част, обясняваща настъпило ли е и по отношение на кого неоснователно разместване на блага. Преди въззивният съд да е дал дължимите указания по чл. 129, ал. 4, вр. ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК тези искове са недопустими – по нередовна искова молба и при ненадлежна процесуална легитимация за втория ответник. По недопустими искове преценка по чл. 214 ГПК не се извършва. Допълнително, въведени са твърдения за международноправен елемент в неизясненото по основание и размер спорно материално правоотношение/правоотношения – да произтича от плащания, извършени от сестрите - граждани на С. по време, в което все още са в С. и от техните банкови сметки там. Само след и ако в дадения срок се изпълнят дължимите указания по чл. 129, ал. 4 ГПК, които въззивният съд е спестил, би възникнало и задължението да квалифицира част или всички предявени искове съобразно българското материално право (чл. 39, ал. 1 КМЧП), да издири приложимия закон по иска/исковете с международно-правен елемент, а при необходимост – да установи съдържанието на приложим чужд закон (чл. 43 КМЧП), включително да даде указания за пропуснати от страните възможности по установяването на чуждия закон и по доказване на релевантни факти. Настоящият състав е длъжен да отмени въззивното определение, с което чл. 214 ГПК е приложен неправилно - по нередовната искова молба за двете суми в заявени размери от по 300 000 лв., свързани съответно със строителството на нова сграда в с. Б. и за ремонт на сградата в гр. Б., собственост на втория ответник, и да върне делото на въззивния съд, който е длъжен да процедира съобразно изложеното по-горе. При тези мотиви, съдът