Определение № 172 от 26.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4160/2020 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.2 вр. с чл.248 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Напоителни системи” ЕАД – [населено място], чрез юрисконсулт А. П., срещу въззивно определение № 261420/01.10.2020 г. постановено по възз.гр.д. № 14054/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е изменено въззивното решение в частта за разноските и съобразно изхода на делото във въззивната инстанция на адвокат И. Г. Й. са присъдени дължимите разходи за двете съдебни инстанции. В частната жалба се сочи, че определението е неправилно. Изложени са доводи, че присъдените на ищеца - адв. И. Й. – разноски за делото пред РС – София са недължими, тъй като „делото на първа инстанция е било загубено” от ищеца; а допълнително присъдените разноски за въззивната инстанция не се следват, защото „въззивното решение не е влязло в сила”. Ответникът по частната жалба – адвокат И. Й. - в писмен отговор я оспорва като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната жалба за неоснователна. Развитите от жалбоподателя доводи не касаят размера на разноските, присъдени от въззивния съд на спечелилата делото страна. Оплакванията в частната жалба така, както са формулирани, са изцяло несъстоятелни, а отделен е въпросът дали страната не злоупотребява с процесуалните си права. По доводите на жалбоподателя следва да се посочи, че правилата, уреждащи отговорността на страните за разноски (чл.78 ГПК) са ясни и предвиждат, че направените от страните разноски за делото се присъждат съобразно изхода на делото и съразмерно на уважената/отхвърлената част от иска. Доколкото изхода на спора във всяка инстанция може да е различен, то съдът е длъжен да разпредели разноските между страните според постановеното от него с крайния съдебен акт, приключващ делото (чл.81 ГПК). В случая, във въззивното производство исковете на ищеца са били уважени, като съразмерно на уважената им част този съд е следвало да присъди на спечелилата страна (въззивника – ищец) направените разходи както за въззивната, така и за първата инстанция, защото на страната се дължат разноските за делото съобразно крайния изход на спора пред инстанцията, която го приключва. Това е сторено с обжалваното определение в проведеното производство по чл.248 ГПК по молбата на въззивника адв. И. Й.. Оплакването, че са присъдени допълнителни разноски по „невлязло в сила решение”, не би могло да се коментира – нормата на чл.248, ал.1 ГПК изрично предвижда като условие за изменение на решението в частта за разноските, молбата да се подаде в „срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му”, за да бъде разгледана тя от съда. С оглед на изложеното, обжалваното определение е правилно и следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение