Решение № 102 от 9.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 735/2011 г.

Решение № 102 от 9.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 735/2011 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Златка Русева Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. А. К., С. К. К. -П., В. К. К., В. А. В. и Г. Г. Б., чрез пълномощника им адвокат М. С. против решение от 2.03.2011 г. на Софийски градски съд, въззивно отделение, II "Б" състав, постановено по гр. д. № 9300/2010 г. по описа на същия съд, с което се оставя в сила решение от 28.04.2010 г. по гр. д. № 9183/2008 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 46 състав. С определение № 1083/28.11.2011 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато, по правния въпрос относно възможността в производството по ревандикационен иск, основан на земеделска реституция, ответника да оспорва легитимацията на ищците с възражението, че наследодателят им не е бил собственик към момента на внасянето на земеделската земя в ТКЗС, след като самият той не заявява такива права към същия момент, поради наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В касационната жалба се правят оплаквания, че постановеното въззивно решение е неправилно и необосновано, като се иска неговата отмяна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 от ГПК и чл. 293 от ГПК прима следното: С решаващите си мотиви, въззивният съд е констатирал, че ищците основават правото си на собственост върху процесните имоти по силата на възстановеното им по реда на ЗСПЗЗ, с решение № R372/20.04.2007 г. на ОСЗГ "Н. И", област София град, право на собственост в качеството им на наследници на М. А. К. и А. В. Д., което е било оспорено от ответника, който не е участвал в това административно производство и това решение не може да му бъде противопоставено, както и се твърди от последния, че поради липса на скица имота не може да се идентифицира и че не е приключила процедурата по възстановяването му и че ищците не са доказали, че техните наследодател са притежавали правото на собственост върху процесните земи към момента на образуване на ТКЗС. Въззивният съд, по реда на косвения съдебен контрол е извършил проверка за законосъобразност на този административен акт, решението на ОСЗГ, като го е приел за валидно и е посочил, че в конкретния случай, процесните реституирани имоти се намират в строителните граници на населеното място, за тях в издадената от техническата служба на общината скица № 30/27.11.2006 г. към удостоверение по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 от ППЗСПЗЗ № АС-94-В-58/12.04.2005 г., на район "Нови Искър", се съдържа информация относно границите и номера на имота по помощния план по чл. 13, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, регулационното отреждане на територията, в която попада имота, границите и площите за възстановяване и ограниченията върху имота, като с факта на заверката от техническата служба на общината и ОСЗГ, скицата е станала част от административния акт. С оглед на това, въззивният съд е стигнал до извода, че фактическия състав по възстановяване на собствеността върху процесните земеделски земи е завършен. За да потвърди обаче решението на първоинстанционния съд, с което предявеният ревандикационен иск е бил отхвърлен, въззивният съд е приел, че след като неучаствалите трети лица в това административно производство, какъвто е ответника по иска, оспорват правото на собственост на наследодателя на ищците към момента на обобществяването на земята, т. е. към момента на включването й в ТКЗС, то в тежест на ползващите се от акта по възстановяване правото на собственост по ЗСПЗЗ е да докажат това право като принадлежало на наследодателите им към този момент, за което ищците не са ангажирали никакви доказателства в тази насока. В резултат на това въззивният съд е стигнал до извода, че след като не може да се приеме за установено съществуването на действително право на собственост на наследодателите на ищците върху процесните земеделски земи, към момента на обобществяването им, не е налице първата предпоставка за реституирането на имота, тъй като горепосоченото решение на ОСЗГ не може да се противопостави на ответника, поради което предявеният иск се явява неоснователен. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване: Касационното обжалване е допуснато по правния въпрос за допустимите възражения, които ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, може да противопостави по легитимацията на ищеца. С исковата молба ищците твърдят, че са собственици на земеделска земя, реституирани им по реда на ЗСПЗЗ, в качеството им на наследници на М. А. К. и А. В. Д., по силата на Решение № R372 от 20.04.2007 г. на ОСЗГ "Нови Искър" област София град, описан в пункт първи, раздел II от същото, установена с нот. акт от 1946 г., скица и удостоверение по чл. 13, ал. 4, 5 и 6 от ППЗСПЗЗ, влязло в сила на 16.05.2007 г., който се владее без правно основание от ответника. Ответното държавно предприятие "Транспортно строителство и възстановяване" гр. София, заявява, че е правоприемник на бившите войски на Министерство на транспорта, вписано с решение по ф. д. № 855/2002 г. на основание чл. 63, ал. 3 от ТЗ, с принципал Министъра на транспорта и съобщенията, като на неговия праводател Войските на министерство на транспорта, със заповед № РД-08-266801.1987 г. на Министъра на транспорта се предоставя за нуждите на собствено строителство на тези войски, част от одържавен терен от 133 дка, находящ се в кв. 26, бивша собственост на ТКЗС "А. В.", съгласно АДС № 5420-I от 28.10.1970 г. на СГНС, К. район, в който се включва процесния терен и се владее на правно основание по ответника. Следователно в случая е налице спор за собственост между лица, на които са били възстановени бивши земеделски имоти, по силата на ЗСПЗЗ, понастоящем включени в строителните граници на населеното място и трето лице, каквото е ответника, чийто права произтичат, съгласно заявеното по правоприемство, вследствие на одържавяване на земеделски земи, които са били включени в ТКЗС. Ето защо, както ответното предприятие, така и неговия праводател, към момента на обобществяване на процесните земеделските земи, респективно включването им в ТКЗС, не заявяват такива права към същия този момент, а по-късно, с факта на одържавяването ми, като вече включени такива в ТКЗС "А. В.", съгласно данните по горепосочения акт за държавна собственост. Повдигнатият пред съда спор е за правото на собственост върху процесните земи към настоящия момент, индивидуализирани като обект, съгласно посоченото решение на ПК и приложената скица, заверена от техническата служба на общината и ОСЗГ, както и цитираното удостоверение по чл. 13 от ППЗСПЗЗ, т. е. ищците черпят правата си от възстановяването на собствеността по силата на реституционния закон, а ответното предприятие обосновава права с оглед предоставянето на тези одържавени земеделски земи за нуждите му по посочения от същия ред. Възприетото в цитираното от касаторите в изложението им като съдебна практика - решение № 122/17.03.2006 г. по гр. д. № 2436/2004 г., IV го, ВКС, постановено по реда на отменения ГПК, според което в производството по ревандикационен иск, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищците с възражението, че наследодателят им не е бил собственик на имота, към момента на внасянето му в ТКЗС, ако самият той не заявява такива права към същия момента, каквато хипотеза е налице в настоящия случай, е възприета като правилна и в обективираната като задължителна практика на ВКС, с постановено по същия въпрос с решения по реда на чл. 290 от ГПК - решение № 332/15.11.2011 г. по гр. д. № 698/2010 г. по описа на ВКС, I го и решение № 28/18.05.2011 г. по гр. д. № 610/2010 г. по описа на ВКС, II го. По основателността на касационната жалба: Видно от мотивите на въззивното решение, както вече бе посочено, въззивният съд е обсъдил единствено възражението на ответното предприятие, че ищците не са доказали, че те или техните наследодатели са притежавали правото на собственост върху земеделските земи, предмет на ревандикационната претенция, към момента на обобществяването на същите, респ. включването им в ТКЗС, за което според съда ищците носят доказателствената тежест и същото е останало недоказано. Само на основание на това възражение, което съгласно горепосочената задължителна практика на ВКС не може да бъде противопоставено на ищците, тъй като ответното предприятие не заявява права върху процесните земи към момента на включването им в ТКЗС, а по-късно въззивният съд неправилно е приел, че предявеният ревандикационен иск е неоснователен и недоказан. С оглед на така възприетото от съда по делото, а именно, че реституционната процедура е приключила за ищците, последният не е разгледал и не се е произнесъл по останалите доводи, свързани с оспорването на иска от ответника и отнасящи се до наличие на обстоятелства, непозволяващи възстановяване на собствеността, предвид предназначението на процесния терен, данните и доказателствата за извършено застрояване на същия, за което има представени писмени доказателства по делото. След като въззивният съд не е изложил съображения в тази насока, приемайки завършена реституционна процедура от една страна, а от друга страна липса на изследване и преценка на доказателства по делото, за наличие или не на пречки за настъпване на реституционния ефект спрямо процесните земеделски земи, съобразно предвиденото в ЗСПЗЗ, въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно и делото се върне за ново разглеждане за произнасяне по поддържаното от ответника възражение, с оглед преценка на доводите и събраните в тази насока доказателства. Водим от горното, състав на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд